„Винаги съм се опитвала да изкача това проклето въже и не съм стигала доникъде“
ГЛАВА 5
ТАЛУЛА
Наблюдавах ги. Опитах се да не го правя, но беше трудно да го игнорирам. Нeш беше различен и Райкър изглеждаше ядосан от това. Когато Нeш се изниза от кафенето, тогава го забелязах. Той куцаше. Бях забелязалa, че нещо не е наред и по-рано, но не бях разбралa, че е толкова сериозно. Гледах го, докато си тръгна. Докато вратата не се затвори зад него. После бързо отклоних поглед, преди Райкър да ме е забелязал.
Аса беше зает с бургера си, покрит с топинги. Той не беше забелязал нищо от това. Исках да попитам. Нещо ми липсваше. Две неща бяха очевидни. Нeш беше ядосан и беше наранен. Това го бях разбрала.
– Ще ядеш ли? – Попита Аса, като най-накрая вдигна поглед от бургера, който беше превърнал в планина.
– Да, но още не сме на салатения бар – отвърнах аз. Той се беше задържал на опашката и работеше върху бургера си.
Той се усмихна.
– Отне ми известно време, за да направя това бебе както трябва. Един бургер е шедьовър. Шибано произведение на изкуството.
Погледнах назад, за да видя Райкър, който все още стоеше на мястото, където Неш го беше оставил. Беше вперил поглед към вратата, сякаш не беше сигурен какво ще направи по-нататък. Да тръгне след него или просто да го остави да си тръгне.
– Неш не се справя добре – каза Аса. – Райкър се притеснява за него.
Обърнах се към Аса. Бяха ме уловили да гледам. Можеше и да не се опитвам да го прикрия сега.
– С какво не се справя добре? – Попитах.
Аса се намръщи.
– Нараняването му. Той няма да играе футбол отново. Промени живота си с една лоша схватка. – Той поклати глава. – Не е честно. Мразя го заради него.
Куцането очевидно беше нещо повече от изкълчен глезен.
– Няма да се излекува? – Попитах, като си помислих, че звучи малко по-драматично, отколкото изглеждаше. Неш просто куцаше. В крайна сметка щеше да се справи с това.
– Той е толкова излекуван, колкото ще се излекува.
Започнах да питам какво точно се беше случило, когато Райкър застана между нас.
– Не мога да говоря с него. Отива си – каза той на Аса. – Искам да му вкарам малко разум в главата. Той се влошава, вместо да се подобрява, а това…- Райкър хвърли отвратителен поглед към Блейкли. – Тя не помага. Безсърдечна кучка.
Никога не бях виждала Райкър Лий ядосан. Подобно на Неш, той винаги се шегуваше, усмихваше се и се радваше на живота си. Всичко това беше много различно. Лятото не само ме беше променило. То беше променило и братовчедите Лий.
– Трябва му време. – Аса звучеше така, сякаш знаеше за какво говори.
Райкър въздъхна.
– Иска ми се Брейди да е тук. Той слушаше Брейди. – Брейди Хигенс беше четвъртият добър човек, който беше обичан от всички. Но той се беше дипломирал през пролетта. Не бях сигурен в кой колеж е отишъл. Не бях в течение на тези неща. Или с каквото и да било друго. Тъй като дори не знаех, че Неш е бил ранен, това беше някак очевидно. Светът ми извън училище беше малък балон. Аз, майка ми, книгите ми, къщата ми. Нищо друго. Макар да знаех, че майка ми се надяваше всичко това да се промени тази година. Тя беше социална пеперуда. Животът ми на отшелник я притесняваше.
Но майка ми беше метър и осемдесет и пет, 78 килограма, с мехурчест характер и глава, пълна с руси къдрици. Беше изключително креативна и жизнерадостна. Странно боядисаната ни къща свидетелстваше за нейната личност. Хората я обичаха. Беше трудно да не я обичаш. Аз не бях майка си. Много пъти в живота ми се е искало да съм.
– Просто му дай пространство. Днес е трудно. Сякаш трябваше да се изправи пред всичко отново. Трябва му време, за да се приспособи.
Райкър най-накрая въздъхна. Раменете му се отпуснаха и той изглеждаше победен. Очевидната любов и загриженост, която изпитваше към братовчед си, беше трогателна. За миг почти забравих, че именно неговите жестоки думи бяха предизвикали това… това ново аз. Че бях изпитала жестокост от единствения човек, от когото никога не бях очаквала това, и всичко това беше заради Райкър. Стоях там и си напомних да не изпитвам съжаление. Да не изпитвам съчувствие. Да не чувствам. Защото той не беше изпитвал това към мен. Той дори не знаеше коя съм и не помнеше какво беше казал.
Бях толкова маловажна.
Защитата ми отново се беше засилила. Моментът ми на слабост приключи. Имах цел. Щях да се наслаждавам на тази година. Щях да я изживея така, сякаш нямаше да имам друга, защото истината беше, че нямаше да имам. Това беше последната година в гимназията. Трябваше да се тревожа за себе си. Не за контузения Неш Лий. Така приятелката му разби сърцето му. Ами бууууу. Той беше разбил моето. Бях сигурна, че е разбил и десетки други сърца. Сега просто получаваше доза от него самия. И бедният малък Райкър Лий. Неговият свят не беше съвършен. Той не можеше да се наслаждава, защото братовчед му беше тъжен. Предполагам, че все пак ще разбере, че животът не е розов.
Залепих усмивка на лицето си.
– Извинете ме, трябва да си взема салатата – казах и заобиколих двамата. Отдалечавайки се, се почувствах овластена. Не бях позволила на мекушавостта си да победи. Бях захвърлила проблемите им настрана и отивах да се наслаждавам на деня си. Моята година.
Добре, чувствах се като кучка. Но отново, чия беше вината за това? Грозни думи. Жестоки думи. Смях за моя сметка. Те не бяха загубили съня си заради това. Забравиха, че се е случило дори миг след като го бяха казали. Докато се разхождах в жегата, пиех по галон вода дневно и броях калориите си, тези думи и този смях ме преследваха.
Не. Нямаше да съжалявам Неш и неговото нараняване. Така той не получи футболната си кариера в колежа. Е, можеше да бъде и по-зле. Той все още имаше мозък. Можеше да се занимава с нещо друго. А Райкър се държеше така, сякаш имаше нужда да бъде предпазен от болката на разочарованието. И двамата имаха нужда от доза реалност. Никой от двамата не я беше изпитвал досега.
Трябваше да опитат да отидат на физкултурен салон и да знаят, че това е денят, в който всички трябва да се катерят по въже. Учителят по физкултура щеше да стои там и да наблюдава всички. Щеше да използва хронометър, за да види колко бързо можем да изкачим въжето. Вижте кой би могъл да стигне до върха. И да знам, че аз не можех да мръдна и сантиметър нагоре по въжето. Всички щяха да ме виждат как вися там и ми се иска да мога да се изкача дори малко. От подмятанията на останалите бузите ми щяха да се зачервят. Започвах да се потя, а стомахът ми се свиваше. Искаше ми се да бъда навсякъде, но не и там. Учителят по физическо възпитание щеше да ми каже да се постарая повече. Мога да го направя. Но не можех. Ръцете ми никога нямаше да са достатъчно силни, за да изтегля тежестта си нагоре по това въже. Така че… щях да се откажа. Унизена. Неспособна да погледна никого в очите. Хихикането и шепотът ставаха все по-силни. Учителят казваше на останалите да спрат. Но това не изчезваше. Никога не забравих.
Това беше моят живот. Винаги съм се опитвала да изкача това опасно въже и никога не съм стигала до никъде.
Нито веднъж Неш или Райкър не се притесниха за мен.
Оправих си салатата. Взех си чаша вода. И излязох навън. На една маса, за да остана сама. Защото точно сега не бях много доволна от себе си. Въпреки че знаех, че съм права. Просто не ми харесваше начинът, по който правото ме караше да се чувствам.
Назад към част 6 Напред към част 8