„Всички. На. Това.“
ГЛАВА 29
УИЛА
Отворих хладилника и извадих чинията с храна, която Нона беше оставила за мен. Риба на скара със задушени броколи и печен картоф, поставени върху една от нейните жълти чинии на цветя, всички опаковани. Бях се прибрала вкъщи към пет часа след дългата си разходка. Това физическо натоварване ме караше да огладнявам. Бях готова да изям всичко това и парче пай.
Звукът на кола, която спираше отвън, ме спря да затопля храната си. Поставих я на плота и отидох до задната врата, за да видя кой е тук. Имах чувството, че е Гънър, но исках да видя, за да съм сигурна.
Оказах се права.
Майната му.
Върнах се при храната си и я разопаковах, след което я поставих в микровълновата фурна. Точно когато храната започна бавно да се върти вътре в стъклената чиния, на вратата се почука. Обмислях дали да не го игнорирам. Беше дошъл да се извини. Очаквах го. Но не трябваше да му прощавам.
Когато микровълновата фурна ме предупреди, че храната е загрята, посегнах да я извадя, а после отидох да я сложа на масата. Чу се още едно почукване. Той не се отказваше. Обърнах се и исках да му хвърля раздразнен поглед, но се спрях, когато видях погледа в очите му. Беше разстроен. Очите му бяха кръвясали, сякаш беше плакал.
Това привлече вниманието ми. Раздразнението ми бързо се замени със загриженост и аз се втурнах към вратата, за да я отворя и да го проверя.
– Какво става? – Попитах, без да чакам да ми обясни защо е разстроен.
– Мога ли да вляза? – Попита той с дрезгав от емоции глас.
Отстъпих назад и му направих знак да влезе.
– Какво става? – Повторих.
Той разтри лицето си с две ръце и вдиша дълбоко, преди да ме погледне.
– Знам кой е баща ми – каза той с такъв гняв в тона си, че почти не звучеше като него.
О. Това не беше онова, което бях очаквала. Поне някой не беше мъртъв. Макар че отговорът на този въпрос можеше да е също толкова лош. Със сигурност изглеждаше така. Да го попитам кой не изглеждаше уместно. Затова изчаках тихо.
Той отдели няколко мига, за да се вгледа в коридора ми, сякаш все още беше в шок. Чудех се дали изобщо щеше да може да ми каже. Това беше лошо. Да го прегърна също не ми се струваше подходящо.
След това, което изглеждаше като цяла вечност, той обърна погледа си към мен.
– Все пак съм от Лоутън – каза той.
Значи баща му е бил негов баща. Толкова ли беше ужасно?
– Не си ли доволен от това? – Попитах.
Той изпусна празен смях.
– Аз съм от Лоутън, но мъжът в тази къща все още не ми е баща.
Сега бях объркана. Напълно. Да го разпитвам ми се стори лоша идея, затова просто отново го изчаках да реши как и какво ще ми каже.
– Това е толкова прецакано. – Въздъхна той, прокарвайки ръка през косата си с поглед, който граничеше с неверие и гняв.
Кой, по дяволите, беше баща му? Напрежението не надделяваше над загрижеността ми за него, но все пак исках да знам. Той ме накара да бъда повече от любопитна.
– Почти не го познавах. Има мои снимки с него и на тях се виждаше, че ме обича. Но сега разбирам омразата на баща ми към него. Начинът, по който баба ми говори за него, сякаш е дявол. Те го мразеха толкова, колкото презират и мен.
Трябваше да си прехапя езика, за да не попитам. Това беше безчувствено. Без да мога да не направя нищо, скъсих разстоянието между нас и плъзнах ръката си върху неговата в мълчалива демонстрация на подкрепа. Той обърна ръката си и стисна моята, сякаш бях единствената му надежда на потъващ кораб.
– Дядо ми не е бил мой дядо. Джеремая Гънър Лоутън беше биологичният ми баща. – Той направи пауза, после ме погледна, докато думите му звучаха в главата ми. – Майка ми е спала със свекъра си.
О, Боже.
– Всичко това е мое. Той ми е оставил всичко законно. Всичко. От. До.
Всичко какво? Исках да попитам, но не го направих.
– Баща ми си мислеше, че може да контролира майка ми достатъчно, за да скрие този факт, но тя стоеше там и заплашваше да го обяви на света и да ми даде средства да се обърна към съда заради това. Старецът действително изглеждаше способен на убийство. Той заплаши, че ще ме изпрати в интернат, а тя се засмя с този луд, маниакален смях и го уведоми, че ако реша, мога да го изхвърля от къщата. Аз. Да махна този човек от къщата. По дяволите, Уила. Какво, по дяволите? Събудих ли се изобщо?
Започвах да си мисля, че може би и аз не съм будна. Предполагам, че той се чувстваше така повече от мен.
– Той още ли е там? – Попитах. Знаех омразата му към този човек и нямаше да се учудя, ако го беше изпратил да си ходи.
Гънър ме погледна така, сякаш съм си изгубила ума.
– Не мога да изгоня бащата на Рет от къщата. Не искам светът да научи истината. Аз не съм просто гадняр. Аз съм копелето на дядо ми. Господи, това е прецакано.
Той имаше право. Това беше прецакано. Много силно. Затегнах ръката му. Не беше много, но това беше цялата подкрепа, която знаех, че мога да му дам. Този път се взирах в нищото, докато фактите се изброяваха в главата ми и бях сигурна, че не сънувам. Гънър също остана безмълвен. Наистина нямаше думи за това. Сърцето ме болеше за него. За момчето, което всички смятаха, че има всичко, и за образа, който беше живял през целия си живот. Искаше ми се да го прегърна и да го поправя, а тази емоция ме плашеше. Чувствата ми към Гънър бяха много по-дълбоки, отколкото осъзнавах.
– Рет напусна. Той крещеше и нарече мама курва, след което си тръгна. Сега тя е заключена в стаята си и плаче, а този задник, който очевидно е мой… брат, а не баща ми… гадно. – Той направи пауза и поклати глава при тази мисъл. – Той също напусна къщата. Цялата проклета къща се е взривила.
Входната врата се отвори и двамата приковахме вниманието си към звука. Нона си беше вкъщи. Тя беше единствената, която преминава през терена и влиза през входната врата. Особено без предупреждение.
Изплъзнах ръката си от неговата, а той прибра и двете в джобовете си точно преди тя да влезе в кухнята. Тя погледна Гънър със съчувствие в очите.
– Вървете и двамата седнете. Ще ви нахраня с вечерята тук – каза тя, като вдигна чиния с храна, която беше донесла със себе си. – Подозирах, че ще сте тук. – Довърши след това, като обърна поглед към мен. Не беше ядосана, но в нея се долавяше нежно предупреждение. Беше ги подслушала в голямата къща. Чудех се дали е знаела истината. Беше с тях от толкова дълго време, можеха ли подобни тайни да бъдат скрити от нея? Съмнявах се в това.
– Вървете и яжте. В хладилника имам шоколадов пай с мента. Ако искаш да останеш на дивана тази вечер, е твой – каза тя на Гънър, след което тръгна из кухнята да оправя чаши със сладък чай.
– Знаеше ли? – Попита я Гънър, когато двамата седнахме на масата.
Тя направи пауза и не ни погледна назад. Вниманието ѝ остана върху чашите пред нея.
– Имах подозрения – отвърна тя накрая.
Това му беше достатъчно. Той не попита повече. Ядохме мълчаливо, а когато дойде време за лягане, той заспа на дивана.
Назад към част 29 Напред към част 31
