„Не исках живота му. Нито един от тях.“
ГЛАВА 30
БРЕЙДИ
Нито Уила, нито Гънър бяха на училище. Отне ми време до третия час, за да потвърдя това и след това да се притесня. Нещо не беше наред. Хвърлих учебниците си в шкафчето и се отправих към задния коридор, където се провеждаха часовете по труд и дърводелство. Днес никой нямаше да бъде там до след обяд, а и имаше изходна врата. Единствената, от която можех да изляза и да не ме хванат.
Писах на Гънър, щом разбрах, че не е тук, но той все още не ми беше отговорил. Ако просто го нямаше, нямаше да се притеснявам. Но липсата на него и на Уила беше нещо съвсем друго. Трябваше да е нещо, свързано с Лоутън. Дали са били хванати заедно? По дяволите. Родителите му бяха ли накарали Уила да си тръгне? Или беше нещо по-лошо? Дали Уила го утешаваше заради поредните глупости на баща му?
Независимо от това, трябваше да отида там и да ги проверя. Уила не беше от момичетата, които пропускат училище, защото се закачат. Нещо определено не беше наред с единия или с двамата. Може би имат нужда от мен.
Изтичах до пикапа си, запалих го и тръгнах към имота на Лоутън толкова бързо, колкото можех да се измъкна, без да привличам внимание. Последното нещо, от което имах нужда, беше полицаите да ме хванат в седмицата на абитуриентския бал. Не че щяха да ми попречат да играя. Дори местната полиция искаше да спечели.
Ако обаче треньорът разбере, че аз и Гънър сме пропуснали един ден, щеше да се ядоса. Щеше да се наложи да се върна преди тренировката, както и Гънър. Каквото и да се случваше, не можеше да е толкова тежко. Настроението ми започна да се покачва, като си представих как той и Уила се заиграват и ги хващат.
Той знаеше, че тя е тук, защото нямаше къде другаде да бъде. Не знаехме защо, но майка ѝ беше кучка, така че това беше достатъчно оправдание за мен. Уила не ми се беше отваряла много, или всъщност изобщо не ми се беше отваряла. Дали беше казала на Гънър някои неща? Идеята, че той знаеше повече за миналото ѝ от мен, не ми допадаше. Защо Уила би се доверила на Гънър, а не на мен? Аз бях доброто момче, на което можеше да се има доверие. Онзи, към когото момичетата се обръщаха, когато имаха нужда от рамо, на което да поплачат. Не и Гънър. Никога Гънър.
Завивайки към шосето на Лоутън, което беше заобиколено от двете страни с дъбови дървета, се тревожех все повече и повече. Със сигурност имаше разумно извинение и всички щяхме да се върнем в училище преди следващия час. Или най-късно до обяда.
Пикапът на Гънър беше паркиран на пътя на госпожа Еймс, затова спрях до него и изгасих двигателя. Те бяха заедно. Но госпожа Еймс очевидно го позволяваше, така че не можеше да е много лошо. Отворих вратата на пикапа си и забързах по пътеката към задната врата.
Няколко почуквания по-късно и никакъв отговор. В къщата дори нямаше движение. Какво, по дяволите? Посегнах към дръжката, за да я завъртя, и, както подозирах, тя се отвори. Нямаше нужда да заключваш вратите тук. За да влезеш в имота, трябваше да знаеш кода за портата. Не беше лесно да се влезе на това място.
– Уила? – Извиках, като влязох в кухнята. Беше тихо.
– Гънър? – Опитах и зачаках. Нищо. Мястото беше празно.
Преминах през къщата, проверявайки за някакъв признак на живот, но такъв нямаше. На дивана имаше сгънато одеяло в края му с възглавница, сякаш някой беше спал там. Това нямаше да е Гънър. Със сигурност.
Излязох през входната врата и тръгнах надолу по стъпалата и в двора, търсейки някакъв знак за тях, когато погледът ми попадна на къщичката на дървото. Не бях ходил там от години. Никой от нас не беше ходил. Това беше нашето тайно скривалище, което не беше толкова тайно, тъй като родителите на Гънър го бяха построили за Рет, когато той беше по-малък. Но ни харесваше уединението, което си мислехме, че имаме там.
Започнах да вървя по този път, без да се замислям. Нещо в мен знаеше, че те са там. Не бях сигурен защо са там, но знаех, че са там. Това беше мястото, където винаги се намирахме, когато бяхме по-млади.
Когато спрях в дъното на дървото, първо чух гласа на Уила. Като правех стъпалата едно по едно, се изкачих нагоре, за да се присъединя към тях.
Очите на Гънър бяха първите, които ме докоснаха.
– Здравей – беше всичко, което той каза. Нещо в очите му беше празно. Повече от обикновено. Това ме обезпокои.
– Добре ли си? – Попитах, влизайки вътре, без да се налага да се навеждам. Бях забравила колко сложна беше тази къща на дървото.
Той сви рамене, а после погледът му се насочи към този на Уила.
– Дали някога? – Беше отговорът му.
Обърнах се да погледна към Уила, а тя изучаваше ръцете си, с които се суетеше в скута си. Това щеше да отнеме известно време. Седнах на дървената пейка, която се издигаше на стената срещу тях.
– Значи, разбирам, че това има нещо общо с теб, тъй като Уила изглежда несигурна и нервна – казах, като погледнах към Гънър. – Изобщо не беше подозрително, че и двамата не сте на училище. И то в седмицата на абитуриентския бал.
Уила най-сетне вдигна поглед и погледна Гънър със съчувствие. Добре, значи тук нещо наистина беше лошо.
– Гънър, какво не е наред? – Попитах.
Гънър посрещна за миг погледа на Уила, после се обърна към мен.
– Семейни неприятности. Баща ми иска да даде на Рет всичко. Майка ми е бясна. Много крясъци и караници. Рет си е тръгнал и не ми отговаря на обажданията.
Ами по дяволите. Това е гадно. Животът на Гънър вкъщи винаги е бил гаден. Никога не му е било добре там. Това беше нещо, за което никога не съм завиждал на Гънър. От години не бях питал за домашния му живот. Някъде по пътя приятелството ни се беше променило. Говорехме за футбол и момичета, но нищо по-дълбоко. Завръщането на Уила му беше дало нещо, което аз и той бяхме изгубили. Истинско приятелство. Ревността, която предизвика, ме накара да се почувствам виновен. Той имаше нужда от някого и тя беше до него. Аз не бях.
Това беше типично за жалкото му извинение за баща, но мразех да се справя с него.
– Снощи при госпожа Еймс ли остана? – Попитах, като си спомних за одеялото и възглавницата на дивана.
Той кимна.
– Да. Не можех да се прибера вкъщи.
Уила остана мълчалива, както си седеше. Бях разкъсан от това, че тя е тази, при която той е избягал. Да ревнувам, че Гънър е казал на нея, вместо на мен. Но дали защото исках Уила, или защото тя се намесваше в приятелството ми? Не бях сигурен.
Когато тя се появи в живота ни като дете, не я харесах веднага. Гънър я харесваше твърде много, а аз не исках тя да ми отнема приятеля. С течение на времето всички станахме близки и исках Уила да е наоколо точно толкова, колкото и Гънър. Но ние вече не бяхме деца.
– Идваш ли на тренировка днес? – Попитах го.
Той кимна.
– Трябва да ударя някого. И двамата щяхме да се регистрираме точно преди обяд. Просто имах нужда от малко време тази сутрин.
Можех да го разбера. Отношенията на Гънър с родителите му никога не са имали смисъл за мен. Майка ми и баща ми винаги бяха до мен, когато имах нужда от тях, и дори когато нямах. Мама направи бисквити и ми позволи да поканя момчетата да гледат видеоклипове от мача. Татко винаги беше там, за да ме подкрепя и да вярва в мен. Бях това, което бях, благодарение на родителите си. Ето защо винаги съм разбирал глупавите решения на Гънър. Той беше такъв, какъвто беше, заради своите.
Имах късмет по начин, който Гънър никога нямаше да изпита. Парите не бяха всичко на света. Приятелството с Гънър ме беше научило на това. Не исках неговия живот. Не и част от него. Никакви пари и власт не правеха този живот желан.
– Знаеш, че си добре дошъл в дома ми по всяко време, когато пожелаеш. Имам две легла в таванската ми стая. Едното е твое, ако имаш нужда от него. Само кажи думата. Мама с удоволствие ще те натъпче с бисквити.
Усмивка се появи на устните на Гънър.
– Благодаря. Ще го запомня. – За пръв път от години усетих как старото приятелство се връща на мястото си. Онова, в което знаехме, че имаме един друг, ако нямаме никой друг. И това винаги правеше всичко наред.
Изправих се, приближих се и го плеснах по гърба.
– Ако имаш нужда да поговорим, аз съм тук.
Гънър кимна.
Погледнах към Уила, която ни наблюдаваше и двамата.
– Трябва ли да те закарам до училище? Или ще останеш с Гънър, докато дойде? – Исках тя да пътува с мен, за да можем да поговорим. За Гънър и за възможността да я заведа на абитуриентския бал. Не бях сигурен какво е отношението ѝ към Гънър. Не мислех, че той е готов за нещо сериозно и че някога ще бъде готов. Ако това беше просто приятелство с тях, каквото всички ние някога имахме, исках да проуча повече с нея. Щях да скъсам с Айви днес. Снощи тя ми беше писала петнайсет съобщения и се беше обадила десет пъти. Беше излязла извън контрол и трябваше да сложа край на нещата.
Тя погледна към Гънър за отговор. Не исках това да ме ужили, но се случи. Предполагам, че все пак съм ревнувал, че му обръща внимание.
– Тя ще дойде с мен – измърмори Гънър.
Не беше като да мога да я притисна. На Гънър му беше трудно и той искаше Уила да го накара да се почувства по-добре. Просто не ми харесваше идеята той да нарани Уила по егоистични причини. Да я използва за човек, който да слуша и на когото да се опре, но да не дава нищо в замяна. Тя е била наранена. Беше очевидно, а Гънър имаше твърде много емоционални сътресения, за да помогне на някой друг с техните.
– Ще се видим на обяд тогава – беше всичко, което успях да кажа, преди да се обърна и да тръгна обратно надолу по стълбата. Ако тя го искаше, не можех да го спра, но се страхувах, че той нямаше да я иска по същия начин.