Аби Глайнс – Полеви партита -Под светлините – книга 2 – част 33

„Добрият стабилен Брейди“

ГЛАВА 32

ГЪНЪР

След тренировката седях в пикапа си трийсет минути, загледан в часовника. Госпожа Еймс беше казала, че мога да отида отново в дома ѝ тази вечер, но не бях сигурен, че мога да се изправя пред Уила. Не и след тази целувка. Господи! Тази целувка беше повече, отколкото очаквах. Беше ужасяваща, а в момента имах достатъчно гадости в живота си. Не бях подготвен за въздействието на една обикновена целувка. Главата и сърцето ми не бяха готови за Уила Еймс. Тя ме плашеше до смърт.
Щях да отида при Брейди. Сутринта щях да го изпратя да вземе Уила или някаква подобна глупост. Имах нужда от пространство от нея. Беше глупав ход, но тя ми беше объркала главата. Това не се вписваше в моя свят в момента. Имах семейни лъжи, мръсни пари и майка, която никога повече не исках да погледна.
Уила беше преминала през собствения си ад и аз не бях това, от което се нуждаеше. Брейди беше това, от което тя се нуждаеше. Добрият стабилен Брейди. И знаех, че той я иска. Този план ми звучеше като печеливш. Брейди можеше да бъде нейното силно рамо, на което да се опре, а аз можех да продължа да живея живота си в собствената си бъркотия. Нямаше нужда да добавям нейната към нея.
След като убедих себе си, че няма да имам нищо против, ако Брейди потърси Уила, запалих пикапа и се отправих към къщата на Хигенсови. Корали щеше да има бисквити и мляко. Сега това звучеше адски добре.
Пускането на музиката колкото се може по-силно ми помогна да заглуша мислите си. Особено мислите за Уила. Тя не се вписваше в моя свят в момента. Вероятно никога нямаше да го направи. Нуждаех се от Кими и Серена на този свят. Не на Уила. Тя беше прекалено много. Искаше твърде много. Имаше нужда от твърде много. Всичко, което Брейди умееше да дава. Никога не съм бил такъв човек и никога нямаше да бъда. Вероятно заради породата ми. По дяволите, аз бях син на дядо си. Колко прецакано беше това?
Когато бях дете, мечтаех да имам живота на Брейди. Семейството му. Исках това. Разбира се, това беше фантазия, защото такъв живот не съществуваше в света на Лоутън. Всички ние се преструвахме. Това беше, което бяхме научени от рано да правим. Да се държим така, сякаш нещата са перфектни.
Е, майната му на всичко това. Не беше перфектно и животът ми беше гаден. Не се преструвах, че да си Лоутън е нещо хубаво. Не се приспособявах към този глупав живот.
Пикапът на Брейди беше на пътя му, както и този на Уест. Той беше дошъл за Маги. Те бяха заедно през цялото време. Това граничеше с досада. Не, беше напълно дразнещо.
Не си бях взел чанта за нощувка, но реших, че мога да използвам дрънкулките на Брейди. Да нося дрехите му. Нямаше да отида в онази къща, а госпожа Еймс щеше да занесе нещата ми в нейната къща, но и там не можех да отида. Трябваше да ѝ се обадя, за да не се притеснява, но страхът, че Уила може да отговори, ме възпря. Може би по-късно щях да се обадя. Ако Уила отговори, просто щях да помоля да говоря с госпожа Еймс. Да се държа така, сякаш нищо не се е случило.
Всички знаехме, че съм престолонаследникът на преструването.
Майката на Брейди, Корали, отвори вратата. Тя беше майката, която аз никога не съм имал.
– Е, Гънър, радвам се да те видя. Влез. Току-що занесох на останалите малко закуски. Шоколадови бисквити, току-що извадени от фурната.
Точно това исках да чуя.
– Благодаря, госпожо Хигенс – казах аз и тя ме потупа по гърба по майчински, докато минавах покрай нея, извисявайки се над нея с поне седем сантиметра.
– Те са в стаята и се готвят да гледат мача от миналата седмица, отново – добави тя с развеселена въздишка.
Често гледахме игрите си от изминалата седмица отново и отново, за да подобрим нещата, които сме объркали, и да усъвършенстваме нещата, които са работили. Това ми помагаше да се откъсна от мислите си. Обичах тази къща.
– Добре – отвърнах аз, след което се отправих към стаята, където чух как гласът на Брейди се повишава, както правеше, когато се вълнуваше от някоя игра.
– Не казвам, че е лоша. Казвам, че ако я вземем по-отблизо и я стегнем, тогава можем да съсипем троянците в петък вечер – беше аргументът на Брейди, когато влязох в стаята.
– А аз казвам, че изглежда толкова стегнато, колкото можем да го направим – отвърна Уест, звучейки раздразнено.
– Може ли просто да изядете бисквитите и да спрете да спорите за това? – Изправи се Маги.
– Ще си изям бисквитите спокойно – добавих към разговора и трите чифта очи се насочиха към мен.
– Гънър, добре, че си тук. Слушай – гледай тази игра и кажи на онзи твърдоглавец, че може да се стегне и да изтеглим Неш за счупването. – Брейди изглеждаше страстен и разпален. Ето защо отиваше в колежа на Южноамериканската търговска общност и правеше кариера в играта. Той виждаше това, което всички останали не виждаха.
– Мога ли първо да си взема бисквитки? Майка ти каза, че са още топли.
Маги се засмя, а Брейди извъртя очи.
– Имаме мач, който трябва да спечелим в петък вечер, а ти се притесняваш за бисквитките.
Кимнах.
– Да, притеснявам се.
Маги посочи към масата, където Корали беше оставила голям поднос с бисквити, няколко малки сандвича и купа с чипс за барбекю. Насочих се към нея и взех три бисквити за добро и си налях чаша мляко от бутилката, която тя беше поставила в лед. Корали Хигенс беше като Марта Стюарт.
Брейди въздъхна драматично и се отпусна на кожения стол зад себе си.
– Предавам се – въздъхна той.
– Това означава ли, че можем да гледаме епизод на „Фулър Хаус“? – Попита Маги с тон, който не беше сериозен. Тя се подиграваше на братовчед си.
– Какво, по дяволите, е „Фулър Хаус“? – Попита ме Брейди, докато отивах да седна на другия празен стол.
– Пълна къща за възрастни – обясни Маги.
– Пълна къща, онова предаване от осемдесетте години или нещо подобно?
Маги кимна.
– Да.
Брейди отново изстена раздразнено.
– Той е фокусиран върху победата. Това го прави капризен – каза Уест на Маги, докато държеше ръката ѝ в своята. Бих го нарекъл женчо, но пичът наскоро беше загубил баща си и Маги му беше помогнала да се съхрани.
– Видя ли Уила този следобед? – Попита Брейди, като насочи вниманието си към мен.
Не исках да говоря за Уила. Повдигнах рамене.
– Не. Не съм я виждал, откакто се появихме в училище.
Брейди се намръщи.
– Изглеждаше разстроена след училище. Чудех се дали е казала нещо на теб. Обеща ми, че е добре, но не беше. Чудя се дали глупостите, с които се занимава вкъщи, не я притесняват.
Вината. Тя ме разяждаше като болезнен удар в гърдите. Беше разстроена заради целувката и това, че я напуснах. Аз направих това. Не това, с което се беше справила вкъщи, а това, което бях направил с нея. Бях глупак. Тя вече знаеше това.
Исках да бъда всичко, от което тя се нуждаеше, но не можех да бъда. Самият аз бях твърде разбит. Не се доверявах на нещо толкова ценно като сърцето на Уила. През целия си живот съм бил неудачник. Действах, за да привлека внимание, и получавах грешното. Уила се нуждаеше от нещо повече от мен. Исках тя да има най-доброто. Не бях дори една десета от това, което тя заслужаваше.
– Днес ми се стори, че е добре – беше всичко, което казах. – Нека да видим тази ситуация и ще ти кажа мнението си – казах аз, сменяйки темата от мен и Уила. Не ми трябваше Брейди да си мисли, че нещо се е случило. Той само щеше да ме накара да се чувствам още по-зле. Освен това тя се нуждаеше от него, а той нямаше нужда да мисли за това, че тя ме целува.
Брейди скочи и грабна дистанционното.
– Гледай лявата страна – каза той ентусиазирано.
– Пак започваме – измърмори Уест.

Назад към част 32                                                              Напред към част 34

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!