Глава 19
Събудих се с демон в леглото си.
Три секунди след като осъзнах, че сигурно съм заспала свита до Зилас, като ни делеше само тънко одеяло, се измъкнах от леглото, прекосих стаята и влязох през вратата.
Може би през следващия век руменината най-сетне щеше да изчезне от горещите ми бузи.
Зилас забеляза спринта ми из стаята, но сякаш не му пукаше. Не че можех да разбера дали е смутен. С червеникавия оттенък на кожата му една руменина трудно би се забелязала, а освен това той все още не беше показал и най-малък намек за самосъзнание. Може би не беше способен да се смути.
Тази мисъл ми хрумна, докато десет минути по-късно се облягах на кухненския плот, а лъжицата с кисело мляко беше на половината път към устата ми. Какво бих дала, за да не се чувствам никога повече неловко. Поклатих глава и продължих да ям обикновената си закуска.
Амалия се събуди половин час по-късно и започнахме да обсъждаме следващия ни ход. Както и да го погледнем, нямахме значими следи, които да проследим. Клод и неговият демон разполагаха с цялата информация, а ние нямахме представа къде да ги намерим. Освен това, ако Зилас беше прав за силата на демона на Клод, Дх’ират от Втори дом, не искахме да рискуваме конфронтация.
Колкото и да не ми се искаше да виждам друг вампир отново, нямахме голям избор: щяхме да се върнем в кулата.
Докато Амалия подготвяше кантрипи на флашки за самозащита – нямаше да се приближим до вампирското гнездо невъоръжени – аз взех бърз душ. Косата ми беше изсушена, контактните лещи – поставени, а дрехите – облечени, и аз се върнах в стаята си. Надявах се, че душът ще облекчи болката в гърба ми от снощната интимна среща със стената, но синините се обаждаха при всяко мое движение.
В стаята ми светеше червена светлина. Зилас, отново в бронята си, лежеше по средата на пода. Заклинание обгръщаше тялото му, а усуканите линии и ъгловатите руни образуваха припокриващи се кръгове в своеобразен продълговат шестоъгълник.
Светлината избледня и магията се разтвори в нищото. Зилас седна с гримаса и разгледа китката си. Пробожданията от вампирските кътници бяха изчезнали без следа.
– Излекува ли се и загубата на кръв? – Попитах, като се придвижих сковано до нощното шкафче.
– Вар. – Той сви рамене. – Този път те няма да получат кръвта ми.
Вдигнах инфернуса от нощното шкафче и закачих верижката на врата си. Медальонът се настани върху дебелия ми, удобен пуловер, бледозеленият памук беше напръскан с логото на любимата ми книжна конвенция. Майка ми притежаваше същия.
Топъл дъх разбърка косата ми.
Изпищях от уплаха, завъртях се и се отдръпнах назад, като се ударих в масата и едва не съборих лампата. Зилас се намръщи на реакцията ми. Не го бях забелязала да става, камо ли да се промъква зад мен.
– Върви встрани, Драйдах.
– Защо ме изпитваш сега? – Попитах задъхано, като притисках ръка върху треперещото си сърце и ми се искаше той да се отдръпне. – Сега не е моментът за…
Той положи ръце отстрани на врата ми, дланите му бяха топли, а палците – опрени в бузите ми. Замръзнах, когато той се вгледа в мен. По ръцете му заискри хладна магия и изтръпна по нервите ми.
Отпусна врата ми, хвана китката ми и ме издърпа в средата на стаята. Изпъшках объркано, когато той ме бутна на пода и приклекна, странно съсредоточен върху лицето ми.
– Зилас, какво…
– Губиш дъх да вдигаш шум, когато се страхуваш.
– А?
Той натисна горната част на гърдите ми и следващото нещо, което разбрах, беше, че лежа по гръб на килима, загледана в тавана. Пръстите му, разперени върху ключиците ми, светеха с пурпурна сила, която преминаваше по китката му.
– Вдигаш прекалено много шум – повтори той, а тонът му беше отнесен. Червени линии се извиха по пода от двете ми страни. – Драйдах ахкталис е тиха, когато ловците са наблизо.
– Не възнамерявам да го правя – промълвих, разсеяна от звънливото действие на магията, която потъваше в гърдите ми. – Това е рефлекторно. Зилас, какво правиш?
– Вдигането на шум не е полезно за бягство от опасност.
– Знам, но Зилас, какво правиш?
Погледът му се насочи към моя – и хладната магия, която се носеше по тялото ми, се разпали. Кръгът на заклинанието пламна ярко и по гръбнака ми се разнесе изгаряща болка. Изправих се, извивайки се от пода, но той ме избута надолу. След миг агонията утихна.
– Ти си ранена. Поправям те.
Да, това вече го бях разбрала.
– Не трябваше да го правиш… но ти благодаря.
Започнах да сядам, но той отново ме принуди да легна, а ноктите му ме прободоха през пуловера. Кръгът на заклинанието се въртеше, руните избледняваха и се образуваха нови, докато той коригираше формата им.
– Не съм свършил – изръмжа той. – Гърбът ти все още е повреден… посинял.
Отпуснах се на пода и наблюдавах как концентрацията дърпа устата му и стяга линията на челюстта му.
– Зилас… благодаря ти. Наистина.
– Движеше се твърде бавно.
Думите му предизвикаха кратък, но неприятен удар на разочарование.
– Лекуваш ме, защото ще бъда твърде бавна срещу вампирите?
– Защо иначе?
Студеното ми разочарование се задълбочи. Не казах нищо, докато той нагласяше заклинанието, работейки по някакъв неразгадаем процес, необходим, за да излекува натъртените ми мускули на гърба.
– Зилас… – Поех си бавно дъх. – Ти усещаш болка, нали? Когато си наранен, боли ли те?
– На? Разбира се, Драйдах. – Той не добави „ж’ултис“, защото пренебрежителният му тон го каза вместо него. – Но може би не толкова, колкото същата рана боли един hh’ainun? Не знам.
Бях сравнително сигурна, че той усеща болка, но исках да знам със сигурност.
– Ако не бяхме на лов за вампири днес, щеше ли да ме излекуваш?
– Не.
Той го каза без да се замисли, без да се замисли, без дори да откъсне поглед от лечебната си магия.
Преглътнах срещу буцата в гърлото си.
– Въпреки че знаеш какво е усещането за болка… и знаеше, че ме боли много… нямаше да ми помогнеш?
Главата му се повдигна. Малиновите му очи се обърнаха към моите, а между веждите му се появи най-малката бръчка.
– Виждам – казах тихо, а тежката тъга натежа в дробовете ми. Не че той щеше да се откаже да ми помогне. Мисълта да облекчи страданието ми дори не му беше хрумнала.
Бръчката между веждите му се задълбочи. Той ме огледа от главата до пръстите на краката, след което върна погледа си към лицето ми. Устата му се присви, но това не беше обичайната му раздразнена от глупавия човек гримаса.
– Това част от защитата ли е? Аз трябва да излекувам цялата ти болка?
– Не… това би било едно от онези „хубави неща“, за които постоянно ти говоря. – Усмихнах му се успокоително, прикривайки тихата, но неизличима болка в гърдите ми. – Всичко е наред, Зилас. Не се притеснявай за това.
Той наклони глава и се намръщи, почти… смаян.
– Благодаря ти – добавих аз – че ме върна в бойна форма.
Изписано на лицето му недоумение, той върна вниманието си към лечебното заклинание. Нова вълна от студ ме заля, натрупвайки се в мускулите на гърба ми, след което се разпали в изгаряща агония. В гърлото ми се разнесе хлипане, а крайниците ми се сковаха, докато я понасях.
Когато болката и магията избледняха, се отпуснах на пода, дишайки тежко. Зилас най-сетне вдигна ръката си от гърдите ми – и палецът му прокара ръка по бузата ми. Той размаза сълзата, която се беше изплъзнала въпреки усилията ми.
След това се изправи на крака и се отдалечи, а дрезгавият му глас ме извика:
– Побързай, Драйдах. Време е да тръгваме.
Беше четвърт час след единайсет, когато отворих вратата на Атриума на Арканата на третото ниво на „Врана и чук“. Когато Амалия ме последва вътре, тя издаде благодарствено свиркане.
– Започваш с малко, а? – Отбеляза тя.
Засрамена, но доволна, се усмихнах.
– Трябва да е заредена и готова за работа. Трябва само да завърша последния етап.
Взех учебника от работната маса и след като прегледах следващите стъпки, приготвих последните количества сяра и железен прах. Позиционирайки се пред масива, поех дълбоко, успокояващо дишане.
– Запомни – каза Амалия, сядайки на столчето, за да чака – ако изтървеш и една дума, заклинанието ще се провали и ще трябва да започнеш отначало.
Стрелнах я с поглед, после се съсредоточих върху заклинанието. Осемнайсет фрази на латински и не можех да се спъна, да заекна или да произнеса погрешно нито една сричка. Можех обаче да го правя бавно. Нямаше нужда да бързам. Арканата беше търпелива магия.
– Terra, terrae ferrum, tua vi dona circulum – започнах аз в бавен, отмерен ритъм.
Купчината железен прах изпука и почерня. Изпях следващия ред и медта също почерня. Докато продължавах, солта гореше, а маслото бълбукаше. Накрая сярата избухна в пламък.
Когато съставките на заклинанието бяха изразходвани, белите линии бяха пропити от слабо сияние. Направих пауза, както ми беше предписано в текста, и поръсих новата си мярка от сяра върху правоъгълника от желязо, който щеше да образува артефакта. Прахът пухна в черно и се изпари.
Стоейки, изрекох следващите два реда. От масива се издигнаха топлинни вълни. Върху кръга се разляха цветовете на дъгата – жълто и сиво там, където бяха останали сярата и желязото, бяло и кафяво там, където бяха погълнати солта и медта, и блестяща вихрушка от розово и зелено там, където се беше изпарило маслото.
Хвърлих железния прах по кръга. Той изсвистя във въздуха и цветовете станаха по-ярки. Проверих тройно последния ред, след което заявих:
– „Haec vis signetur, surgat vis haec iussu: eruptum impello“.
Нажежената магия и трептящата светлина се развълнуваха, после се всмукаха в отворения триъгълник, който насочваше силата в артефакта. Руните върху железния правоъгълник светнаха и се завихриха с всички цветове на масива. Кръгът на заклинанието потъмня, докато само артефактът засия ярко.
После цялата светлина и магия угаснаха като пламък на свещ от вятъра.
Проверих книгата. Освен предупреждението, че заклинанието няма да повлияе на хората или предметите, които заклинателят докосва, в нея нямаше други инструкции. Последният ред от текста беше краткото „задействащо заклинание“ на артефакта, което щеше да активира заклинанието, което сега съдържаше – ако приемем, че съм направила всичко правилно.
Амалия се наведе напред.
– Работи ли?
– Не съм сигурна. – Вдигнах железния правоъгълник и го претеглих върху дланта си. Руните, които бях нарисувала върху него, сега бяха леко гравирани върху лицето му. – Ще трябва да го проверя.
Тя изчака миг.
– Тогава го изпробвай.
– Хм. – Огледах стаята. – Може би не тук. Ако работи, може да повреди нещо.
Свалих инфернуса си, развързах верижката и го проврях през дупката в горната част на артефакта. Тя се настани до сребърната висулка като огромна кучешка марка.
Амалия ми помогна да почистя стаята, след което побързахме да излезем от гилдията и да се отправим към централните улици. Макар че можехме да хванем автобус, чакането щеше да отнеме почти толкова време, колкото и ходенето пеша, затова тръгнахме с бърза крачка – или по-скоро Амалия вървеше с удобно темпо, а аз полубягах на много по-късите си крака.
Четири и пететажните предприятия, заобикалящи „Врана и чук“, бързо бяха заменени от тридесететажни небостъргачи. Докато вървяхме по тротоара, покрай нас преминаваха превозни средства, а обедният час пик се изразяваше и в засилен пешеходен трафик. Беше петък преди Коледа и сякаш половината от жителите на центъра се възползваха от редкия ден без дъжд, за да избягат от офисите си за обяд. Избягвах хората на всеки двайсет крачки, но Амалия се движеше право напред, принуждавайки другите пешеходци да се отдръпват от пътя ѝ. Ако се опитах да го направя, щяха да ме стъпчат. Още проблеми с ниските хора.
Пресякохме оживено кръстовище и се насочихме към привлекателна улица с дървета по протежение на булеварда. Пред нас се извисяваше офис кулата, малко по-малко плашеща на дневна светлина. Както и преди, отпред бяха разположени строителни бариери, а прозорецът, който бях счупила, зееше обвинително.
– Това е то? – Попита Амалия.
Кимнах, мигайки срещу пресъхналите си очи.
– Това е то. Алеята минава отзад, където можем да влезем вътре.
Сърцето ми туптеше недоволно при перспективата да вляза отново в сградата, но този път поне имах фенерче. Започвах да се справям с това „бойно митично“ нещо. Всичко, от което се нуждаех сега, беше модна жилетка като…
Завихме зад ъгъла и спряхме.
… като на екипа на „Врана и чук“, който стоеше около самия вход, в който Зилас и аз бяхме проникнали снощи. Вратите на големия черен микробус на гилдията висяха отворени, а митиците разкопчаваха оръжията и ги хвърляха на задната седалка. Забелязах Дрю, Камерън и Дарън, както и още трима членове на гилдията, чиито имена не можех да запомня.
– Робин? – Зора заобиколи фургона. – Какво правиш тук?
Стомахът ми се сви отвратително. Вследствие на „проникването“ ми снощи напълно бях забравила, че Зора и екипът ѝ бяха планирали да проучат сградата тази сутрин. Ако си бях спомнила, щях да предупредя Зора да не ходи. Дори опитният ѝ екип не можеше да се справи с това гнездо.
Тя се приближи до мен и Амалия, а двама мъже се отделиха от групата, за да я последват.
– Хм – промърморих аз, докато тримата митици се приближаваха. – Здравейте, Зора, и… ъъъ…
По-възрастният мъж, с кафява коса, фини бръчици от смях около очите и някакъв бащински поглед, протегна ръка.
– Аз съм Андрю.
Стиснах предложената му ръка, след което подадох ръка на другия мъж, в началото на трийсетте, с къса черна коса и тиквена кожа, който се представи като Тейт с приятен дълбок глас с южноафрикански акцент.
– Аз съм Робин. Това е Амалия. – Принудих се да се усмихна за Зора. – Просто се отбихме, за да видим как вървят нещата.
Тя сгъна ръце и ги сложи на хълбоците си, а огромният ѝ меч беше закачен на гърба ѝ.
– Пълен провал. Определено са били тук, вероятно чак до снощи, но са напуснали кораба. Мястото е изоставено.
Почти повяхнах от облекчение. Слава богу, всички бяха в безопасност.
– Намерихме унищожени документи и изгорял компютър – продължи тя. – Изглежда, че именно тук се е озовало съдържанието на градската къща на онзи призоваващ, но някаква експлозия е унищожила всичко.
– Експлозия? – Повторих с невинно недоверие.
– Проверихме цялата сграда. Нищо. Андрю отвежда останалата част от екипа обратно. Ние с Тейт ще направим още една обстойна проверка за някакви подсказки къде са отишли, но… – поклати глава.
– Колко време ще отнеме това? – Попита Амалия.
– Очаквам да минат няколко часа.
– По дяволите, ама това е гадно – каза Амалия рязко. – Предполагам, че ще те оставим да го направиш. Хайде, Робин.
Устата ми все още висеше отворена, когато тя ме хвана за ръката и ме издърпа обратно по алеята към улицата.
– Амалия, това беше грубо – изсъсках аз.
– Какво, искаше да останем и да обсъдим времето? – Тя пусна ръката ми и се загледа в оживената улица. – Ако ще са там още часове, ще трябва да изчакаме, за да проверим.
– Тъкмо се канех да предложа да им помогнем да претърсят сградата.
Тя се намръщи.
– Е, защо не го каза?
– Не ми даде шанс! – Изпъшках. – Почти съм сигурна, че вътре няма какво да намерим. Зилас взриви стаята на пух и прах. Сега трябва да знаем къде са вампирите.
– Ако успеем да се доберем до някой от тях, можем да го разпитаме – съгласи се Амалия. – Да разберем какво са замислили и какво знаят за баща ми и гримоара.
Не бях толкова уверена в уменията ни за разпитване.
– Но как ще ги намерим?
Разменихме си безпомощни погледи, докато се разхождахме покрай кулата, преструвайки се на безгрижни. Пешеходците ни блъскаха, докато минавахме покрай магазин за декори и пицария.
– Трябва да намерим начин да ги проследим – промълвих аз. – Артефактите на Зора действат само върху вампири в близост. Нуждаем се от заклинание, което да работи като кръвоследник…
– Или пък ни трябва истинско ловно куче.
Спрях. Един бизнесмен мина покрай мен, мърморейки ядосано, и аз се приближих до витрината на един магазин.
– Зилас може да ги проследи – възкликнах шепнешком, учудена, че не се бях сетила за него веднага. – Той може да проследи мириса на кръвта.
Лицето на Амалия просветна обнадеждено, после отново се появи намръщеното ѝ лице. Тя махна с ръка на суматохата около нас.
– Ще мине цяла вечност, преди тези улици да са достатъчно пусти, за да разхождаш демон на открито.
Прозорецът до мен отрази разочарованото ми изражение. Надникнах във вътрешността на магазина, после се извърнах към Амалия, а пулсът ми се учести.
– Имам идея.
Назад към част 19 Напред към част 21
