„Няма страшно. Следващия път обаче няма да те оставя да избягаш.“
ГЛАВА 31
УИЛА
Разбирах футбола и нуждата от победа, но не ми се струваше, че Гънър наистина трябва да ходи на тренировка днес. Въпреки това нямаше да му го кажа. Не и при тези промени в настроението, с които се занимаваше. Най-доброто, което можех да направя, беше да слушам тирадите му. Никакви съвети или утешения. Само присъствието ми беше всичко, от което той се нуждаеше снощи и днес. Така че дори когато Брейди дойде да провери как стоят нещата, аз останах безмълвна.
Това не беше моят кошмар. Беше на Гънър. Всичко, което предлагах, беше ухото ми. И това беше всичко, което беше поискал. Брейди, от друга страна, не му се доверяваше или не искаше да знае. Защото той не само бе избегнал истината, но и го бе излъгал. Не бях сигурна как така аз бях тази, на която той беше доверил тази истина. Може би защото аз му бях казала своята. Но независимо от причината, аз щях да бъда достойна за неговото доверие.
Брейди не се беше изненадал от по-малко от половината истина, която му бяха казали. Което само потвърждаваше какъв задник беше така нареченият баща на Гънър. Брейди беше видял повече от мен през годините. Мислех, че Гънър ще иска да сподели с него повече, отколкото с мен. Но случаят не беше такъв.
Не успяхме да стигнем до училището до обяд, но успяхме да стигнем навреме за часа веднага след него. Директорът изглеждаше съгласен с извинението ни и понеже бях с Гънър, мисля, че това помогна на моите причини. Ако не бях с него, бях сигурна, че щяха да ми дадат задържане за отсъствие или нещо подобно.
Едва когато вървяхме към класа, Гънър осъзна, че ме е забравил вчера. С всичко, което се беше случило, бях забравила за себе си.
– По дяволите – каза той, спря на място и се плесна по челото. Помислих си, че е забравил домашното или футболната си фланелка.
– Какво? – Попитах.
Той ме погледна с разочарована гримаса.
– Как се прибра вкъщи вчера?
– Ходих пеша.
– Майната му – промълви той. – Съжалявам, Уила. Рет ме изкара, за да се срещна с баща ми, и това беше толкова неочаквано, че съвсем забравих.
Повдигнах рамене, защото в сравнение с последните му двадесет и четири часа фактът, че трябваше да се прибера пеша, всъщност не беше никак голям проблем. Особено след всичко, което беше преживял, не исках да се чувства зле заради мен. Ако можех да реша всичките му проблеми, щях да го направя. Опитах се обаче да не мисля прекалено дълбоко за това.
– Всичко е наред. Денят ти беше тежък, а за мен беше добро упражнение.
Той поклати глава, все още явно ядосан на себе си.
– Няма да го направя отново. Кълна се.
– Наистина не е голяма работа. Разходката ми хареса. – Което не беше съвсем вярно, но нямаше причина да го карам да се чувства по-зле заради това.
– Спри да се опитваш да ме накараш да се чувствам по-добре. Няма да се получи – измърмори той.
Нямах реален отговор на това, затова не казах нищо.
Той ме поведе към моята класна стая, но още преди да сме се приближили на пет врати до нея, спря и отвори вратата на една тъмна стая, след което посегна към ръката ми и ме дръпна вътре.
– Какво? – Казах объркано, когато вратата се затвори зад мен.
Хватката на Гънър освободи китката ми; после ръката му се плъзна нагоре, за да докосне лицето ми. Светлината от коридора едва ме осветяваше достатъчно, за да видя. Но видях лицето на Гънър, който се наведе към мен. Знаех какво предстои и стомахът ми трепна от вълнение точно преди устните му да кацнат върху моите.
Той нежно ги прокара напред-назад по моите. Нежното докосване предизвика въздишка от моя страна, която Гънър използва като възможност да прокара езика си покрай устните ми, за да се преплете с моя. Ръцете ми намериха горната част на ръцете му и аз се хванах за него или го привлякох по-близо. Не бях сигурна с фойерверките от електричество, които избухваха в главата ми.
Това не го бях очаквала, но не исках да свършва. Ментовият вкус на дъвката му се смеси с моя и аз се наведох по-близо, за да го вдишам. Твърдите му гърди се притиснаха към мен.
Студеният въздух срещна влажните ми, подути устни. Очите ми се отвориха и видях как Гънър се отдръпва от мен. Очите му ме гледаха с изненада, която разбрах, защото и аз я почувствах. Имаше връзка, която ме накара да се приближа към него. Да го погълна и никога да не го пусна.
Чувствах се завършена.
Бях идиот.
Защото точно когато си мислех всичко това, Гънър отвори вратата и ме остави там. Сама в тъмното.
Да избягаш след целувка не беше добър знак. Точно това бях направила с Брейди. Това ли беше моето отмъщение? Вселената ми показваше как се чувствам? Защото, ако Брейди се чувстваше така, му дължах много по-голямо извинение. Не исках да повтарям това чувство. Никога повече. Целувката с Брейди беше приятна. Целувката с Гънър беше разтърсила света ми.
Брейди беше този, който ме посрещна до шкафчето ми в края на деня.
– Гънър ме попита дали мога да те закарам до вкъщи. Трябваше да свърши нещо преди тренировката.
Нещо, което трябваше да направи, беше да ме избягва. Това ме нарани. Много.
Кимнах и преглътнах буцата, която се образуваше в гърлото ми.
– Добре, благодаря. Мога да ходя пеша, ако трябва да отидеш на тренировка.
Той поклати глава.
– Не. Имам достатъчно време.
Съмнявах се, че има достатъчно време, но не можех да споря, защото стомахът ми се беше свил на възел. Просто исках да се прибера у дома. Да се върна се в спалнята си. Сама. Там, където трябваше да остана, вместо да се отворя и да създам отново приятелства. Особено с Гънър Лоутън.
– Добре ли си? – Попита Брейди и аз вдигнах поглед, за да срещна неговия. Не можех да му кажа какво не е наред с мен.
– Добре съм – казах, като се усмихнах.
Той не изглеждаше убеден. Излязохме навън към пикапа му с някакви дребни разговори и точно преди да стигнем до него, се обърнах и го погледнах.
– Брейди – казах аз, защото имах нужда от вниманието му.
Той ме погледна.
– Да?
– Съжалявам, че избягах, след като ме целуна. Беше грубо и аз… – Направих пауза и не бях сигурна какво е извинението ми за това, но трябваше да кажа нещо. – Просто не го очаквах и понеже сме приятели, това ме уплаши.
Бавна усмивка докосна устните му.
– Няма страшно. Следващия път обаче няма да те оставя да избягаш.
Нямаше да има следващ път. Знаех това, защото сърцето ми не беше в това с Брейди. Той беше влюбен в мен от детството и приятел. Нищо повече. Вече знаех какво е истинското нещо, а това, което изпитвах към Брейди, не беше истинското нещо.
Назад към част 31 Напред към част 33