„Гънър дори нямаше това“
ГЛАВА 50
УИЛА
Почукването на вратата нахлу в заниманията ми и аз бях благодарна. Бях седяла тук повече от четири часа. Това беше скучно. Но това не беше католическо училище.
Станах, отидох в кухнята и първо надникнах през прозореца. Сребристото BMW на майка ми беше паркирано отвън. Спрях, несигурна, че виждам именно него. Защо майка ми щеше да е тук… в колата си?
Пуснах завесата на мястото ѝ и бавно се отправих към вратата, като се опитвах да не изпадам в паника. Тя нямаше причина да е тук без предупреждение. Погледнах към телефона и се замислих дали да не се обадя на Нона. Исках тя да е тук.
Майка ми почука отново. Нямаше от какво да се страхувам. Това не беше къщата на майка ми. Тя не можеше да ме изхвърли оттук. Ако не друго, тя щеше да бъде изхвърлена.
Отключих вратата и завъртях месинговото копче с болен възел в стомаха. Дръпнах я и се опитах да дишам нормално, но ми беше трудно. Не я бях виждала от деня, в който ме изгони. Не бях и говорила с нея.
– Здравей, мамо – казах просто.
– Уила. Майка тук ли е? – Беше деловият ѝ отговор.
– Тя е в голямата къща. – Почти предложих да ѝ се обадя, но реших, че майка ми може да го направи сама.
– Мога ли да вляза? – Попита тя и аз наистина исках да кажа НЕ, не можеш. Напусни.
Но се отдръпнах, за да може тя да влезе вътре. Майка се огледа в кухнята, сякаш очакваше да намери нещо.
– Всичко е същото. Никога не променя нищо – каза мама, почти раздразнена от това. Харесваше ми, че Нона никога не се променя. Беше сигурна и позната.
– Защо си тук? – Попитах, без да я чакам да премине към въпроса. Не ми харесваше, че гледаше злобно към къщата на Нона. Това беше моят дом.
– За да те видя – отвърна най-накрая майка. Тя сложи ръка на корема си и аз за пръв път погледнах надолу, за да видя малката подутина, която започна да се показва.
– Чанс ми каза, че очакваш още едно. Поздравления за това.
Тя се усмихна.
– Благодаря ти.
Всъщност не бях искрена, но тя не разбра това. Както и да е.
– Дойдох, за да ти кажа това лично и да обсъдим бъдещето ти. Не мога да очаквам, че майка ми ще продължи да се грижи за теб.
Не бях планирала да остана тук след последната година.
– Старшата година е почти преполовена. След това ще отида в колеж.
Мама кимна.
– За това… – Тя се насочи към всекидневната. – Защо не седнем. Краката ми са уморени, а кръстът ме измъчва.
Не се изненадах, че е драматична бременна жена. Съмнявах се, че на петнайсетгодишна възраст е успяла да бъде толкова драматична с мен. Сега си имаше съпруг, който да я обгрижва. Трябваше да се храни с това. Съжалявах, че Чанс трябва да става свидетел на това всеки ден.
Последвах я във всекидневната и всяка от нас зае място в противоположните краища на дивана. Сложих единия си крак под себе си, докато се обръщах към нея.
– Добре. Говори – казах, исках да продължим. Изведнъж работата ми в училище започна да изглежда обещаваща.
– Знам, че очакваш спестовната сметка, която Нона ми помогна да създам, когато се роди, за твоя колеж. Тя обаче няма да бъде на разположение. През годините времената станаха тежки и невинаги можех да заделям пари. След това, с новото бебе, ми трябват допълнителни пари за детска стая. Ти си почти на осемнайсет, Уила. Време е да си създадеш самостоятелен живот без моята помощ или тази на баба ти. Намери си работа и си плащай сметките. Не може да се очаква от нас да те оставим да се издържаш на свободна практика. Това няма да те направи трудолюбива.
Когато се родих, Нона беше сложила двайсет хиляди долара от застраховката „Живот“ на дядо ми в спестовна сметка за колежа ми. Предполагаше се, че с годините ще се натрупва лихва. Майка ми на няколко пъти бе твърдяла, че добавя пари към нея, но от години не я бях чувала да казва нещо за това. Не бях очаквала пари от нея, но тези пари, които Нона беше спестила, щяха да ми стигнат за първата година, докато работя и спестявам за следващата. Щях да кандидатствам и за финансова помощ. Бях измислила всичко това.
– Нона вкара двадесет хиляди в тази сметка – казах аз, без да съм сигурна какво казва тя.
Майка изправи рамене.
– Това бяха парите от застраховката „Живот“ на баща ми. През годините ти се нуждаеше от разни неща, а парите често не достигаха.
– Искаш да кажеш, че си похарчила парите ми?
Тя ме погледна.
– Това не бяха твои пари. Бяха на баща ми. Той щеше да иска да ги използвам, ако имах нужда от тях. Той дори не те познаваше.
Тя беше похарчила парите ми за колежа. Седях там и си повтарях това отново и отново в главата си. Ако това беше кошмар, наистина бих искал да се събудя сега. Много ви благодаря.
– Трябва да спреш да живееш на издръжка на майка ми и да си намериш истинска работа. Да изкарваш пари и да намериш собствените си два крака. Мама те е разглезила. С нея ти е било твърде лесно, а ти си била разглезена и егоистична и си вземала глупави решения, които загубиха живота на едно малко момиче.
Ако тя беше взела нож от кухнята и го беше забила в гърдите ми, сега нямаше да ме боли по-силно. Да бъда обвинена за смъртта на Куин беше най-болезненото нещо, с което някога съм се сблъсквала. Особено от майка ми. Никога нямаше да се докосна до питие или да изпуша една цигара, ако знаех, че Куин е на горния етаж.
– Това не е честно – успях да се задавя през стягането в гърлото си. Затрудняваше ме да дишам.
– Кажи това на родителите на Куин и Попи. На този град. Кажи им, че не е честно, Уила. Това, което не е честно, е, че откакто си се появила на този свят, си била проблем. Точно като баща ти. Безполезна.
Тя се изправи и отново постави ръка на корема си, сякаш се предпазваше.
– Радвам се, че не съм като теб – казах аз, докато тя вървеше към вратата.
– Никога не си била такава – изплю тя. – Дори приличаш на него.
Гневът бавно заместваше болката ми и аз се изправих с поглед, вперен в нейния.
– Добре. Предполагам, че тогава съм имала късмет – отвърнах аз.
Тя дръпна глава назад, сякаш я бях ударила.
– Не смей да ми говориш по този начин. Ще кажа на майка да те събере и да те изпрати по пътя ти. Разбери какъв е истинският свят. Време е да пораснеш, Уила.
– Единственият човек, който ще напусне тази къща, ще бъдеш ти. – Гласът на Нона изпълни стаята със силен властен тон и никога през живота си не бях чувала нещо по-щастливо.
– Мамо – започна майка ми, но Нона вдигна ръка, за да я спре.
– Излизай от къщата ми с това злобно сърце и уста. Това момиче не заслужава това от теб. Иди да си излееш отровата другаде. Ако се върнеш, ще се обадя на полицията. Чуваш ли ме? Напусни! – Нона посочи вратата, в случай че майка ми не беше сигурна в изхода.
Тя отвори уста да говори отново, но Нона поклати глава.
– Чух достатъчно.
– Аз съм бременна! Дойдох да ти кажа! – Изкрещя тя.
– Виждам това. А ти искаш пари от мен, за да издържаш това бебе. Аз знам също това. Напусни дома ми сега!
Майка ми сви ръце в юмруци и се изнесе от къщата. Нона затръшна вратата след нея. Гледах как тя докосва вратата с една ръка и си поема дълбоко дъх. Трябваше да ѝ е тежко. Нона обичаше майка ми. Тя не беше такава майка, каквато беше моята. Беше любяща. Искаше най-доброто.
– Съжалявам, че не дойдох по-рано – каза накрая Нона, като се обърна с лице към мен. – Това момиче е злобно. Винаги е било такова. И за нищо на света не мога да разбера откъде идва подлостта ѝ. Баща ѝ беше добър човек.
– Тя е изхарчила всичките ми пари за колежа – казах и аз. Това беше единственото нещо, което беше казано и от което не можех да се отърва. То засягаше всичко.
Нона кимна.
– Знам. Проверявах го през годините и видях, че е вземала по малко. Започнах да правя същото. В крайна сметка запазих около седем хиляди от нея. Добавих ги към спестовната си сметка, в която са останалите пари от застраховката „Живот“ на дядо ти, и това е повече от достатъчно, за да изкараш колежа. Разбира се, ще имаш нужда от работа, за да си плащаш храната и екстрите, но класовете ще бъдат платени, както и общежитието.
– Тя не знае, че си взела някакви пари? – Попитах, все още в захлас от това, че ми казаха, че нямам пари за колеж, до това, че ми казаха, че имам достатъчно за целия колеж.
– Майка ти не е умна с парите. Тя не може да си позволи ново бебе, но въпреки това се вози в лъскава чуждестранна кола. Реших, че трябва да се погрижа за твоето бъдеще, защото тя се тревожи само за своето.
Очите ми се напълниха със сълзи и аз не ги задържах. Оставих ги да се стичат свободно по лицето ми, докато скъсявах разстоянието между мен и баба ми. Да имаш майка като моята беше трудно. Но аз имах моята баба.
Гънър нямаше дори това.
Нона ме придърпа в прегръдките си и ме прегърна здраво. Разплаках се на гърдите ѝ заради майката, която нямах, бабата, която имах, и живота, който беше даден на Гънър.
Назад към част 50 Напред към част 52