Преди шест години…
ГЪНЪР
Караше ме да получавам остри болки в гърдите и да се чувствам странно в стомаха си, когато Уила плачеше. Бих направил всичко, за да я накарам да спре. Мразех сълзите ѝ. Исках само да е щастлива. Не познавах майка ѝ, но я мразех. Тя караше Уила да плаче, а аз не знаех защо.
Обгърнах малките ѝ рамене с ръка. Винаги съм се чувствал толкова голям в сравнение с нейното малко тяло. Бяхме на една и съща възраст, но тя не беше голямо момиче. Беше най-ниското момиче в нашия клас. Беше и най-красивата.
– Не плачи, Уила. Просто ми кажи какво не е наред и аз ще го поправя. – Не бях сигурен, че мога да поправя нещо, но исках и щях да направя всичко възможно да опитам.
Тя поклати глава и се наведе към мен. Чувствах се добре. Доверяваше ми се и това ми харесваше.
– Не можеш. Никой не може – проплака тя.
Това трябваше да е наистина лошо. Ако Нона не можеше да го поправи, тогава какво беше? Нима баба ѝ беше болна? Беше ли уволнена и никой не ми беше казал?
– Мога да опитам – казах нежно.
Тя обърна лицето си към гърдите ми и заплака още по-силно.
– Не… не можеш. Майка ми ще дойде да ме вземе – каза тя между риданията. – Трябва да си тръгна.
Бях момче, а от момчетата не се очакваше да плачат, но като чух тези думи, ми се прииска и аз да заплача. Уила не можеше да ме остави. Тя беше най-добрият ми приятел. Правехме всичко заедно. Тя беше първият човек, за когото мислех, когато се събуждах всеки ден.
– Не можеш да си тръгнеш – казах с по-голяма сила, отколкото възнамерявах.
Тя се отдръпна и избърса мокрото си лице.
– Трябва да го направя. Нона каза, че майка ми ме иска и че е време да станем семейство.
Не. Не. Не. Поклатих глава.
– Ти си имаш семейство тук. С твоята баба и с мен.
Тя кимна с глава в знак на съгласие и продължи да избърсва лицето си.
– Знам. Казах и това, а Нона ме прегърна и ми каза, че ме обича, но че мама има нужда от мен сега и Чанс има нужда от мен.
Чанс беше нейното малко братче, което никога не беше виждала. Чувствах се виновен, че не съм искал тя да живее с него. Имах брат си в къщата и беше страхотно. Чанс ѝ липсваше и когато говореше с него по телефона, винаги плачеше, когато затваряше слушалката. Прекарвах часове, разказвайки и вицове, за да я накарам да се усмихне отново.
– Чанс може да се премести тук – казах аз и си помислих, че това звучи като добър план.
Уила подсмърчаше, но хлиповете ѝ бавно се успокояваха.
– Той не може. Баща му и майка ми се ожениха. Те искат да ме заведат там, за да бъда част от семейството им.
– В Арканзас?
Тя кимна.
– Това е толкова далече – казах аз и позволих на собствената си скръб да вземе връх.
Тя отново започна да ридае и аз осъзнах, че не я подобрявам, а я влошавам. Не исках да загубя Уила, но ако нямаше избор и тя трябваше да си тръгне, не исках и тя да е тъжна. Можех да плача сам в стаята си, след като тя си отиде. Но исках да знам, че е усмихната и щастлива.
– Все още ще можеш да посещаваш Нона и мен. Това няма да е завинаги. А когато пораснеш, можеш да дойдеш и да останеш тук цяло лято. Обзалагам се, че те ще ти позволят да го направиш, ако просто ги помолиш.
Уила спря да ридае и ме погледна с обнадеждени очи.
– Така ли мислиш? – Попита тя.
Кимнах.
– Разбира се! На Нона ще и липсваш, а ти ще можеш да идваш, когато пожелаеш. Това не е завинаги.
Тогава тя се усмихна. Все още беше тъжна, но беше по-добре от сълзите.
– Винаги ще бъдем тук един за друг. Можеш да се върнеш и да ме гледаш как играя футбол в гимназията на голямото игрище под светлините на прожекторите. – Това беше моята мечта и Уила го знаеше. Да играя под светлините на големия стадион с Брейди, Уест, Аса, Райкър и Неш. Щяхме да спечелим щатската титла, а Уила щеше да е там и да ме подкрепя. Няколко пъти се бяхме измъквали и ходехме до гимназията, само за да стоим там под светлините. Всички ние. Направихме плановете си и изградихме мечтите си. Във всички тези мечти Уила беше там.
– Няма да го пропусна. Ще се върна. Дори няма да ме няма дълго преди да ви посетя. Ще се справим.
Не бях сигурен, че сърцето ми е съгласно. То ме болеше, докато аз се усмихвах. Уила беше любимата ми част от живота. Тя правеше нещата по-добри, като просто се усмихваше. Смехът ѝ можеше напълно да оправи лошото ми настроение. Когато никой друг не можеше да разбере, Уила го правеше. Денят, в който я хванах да си играе в къщичката ми на дървото, беше най-щастливият ден в живота ми. Какво щях да правя без нея?