„Аз не съм всеки друг човек“
ГЛАВА 13
РАЙЛИ
Това вероятно беше глупаво. Може би дори най-глупавата идея, която някога ми е хрумвала. Обсъждах дали да я осъществя през цялата двукилометрова разходка, която ми отнемаше да стигна от къщата на баба ми до къщата на Брейди. Беше късно и много тъмно.
Ако вярвах, че Деймън Салваторе е истински, нямаше да съм тук. О, с кого се шегувах? Да, щях. Като оставим настрана горещите вампири, в единайсет часа в този град беше тъмно и зловещо. Всички си бяха вкъщи и повечето си бяха легнали. Светлините бяха оскъдни.
Последният шум, който ме бе накарал да изпищя и да скоча, бе от котка. Бях си дала кураж, че съм глупава, докато не завих по пътя на Брейди и не спрях. Какво сега? Бях тук. Знаех кой прозорец е на Брейди. Трябваше само да хвърля камък там и да привлека вниманието му.
Ами ако е заспал? Съмнително.
Ами ако си е променил мнението за приятелството? Възможно е.
Защо, по дяволите, отново бях тук? Защото бях самотна. Защото Брейди се беше опитал да ми бъде приятел. И ако трябва да съм честна със себе си, исках това.
Това беше просто тъжно. Погледнах обратно към тротоара и си помислих дали да не се обърна и да се прибера у дома. Той никога нямаше да разбере, че съм била тук, а аз щях да измина четири мили кардио преди лягане. Нямаше вреда.
А утре сутринта щях да се събудя и да направя същото, което правех всеки ден. Нямаше с кого да говоря. Никой не ми вярваше, освен семейството ми.
Това напомняне ме накара да направя последните няколко крачки в двора му. Малкият, гладък камък в ръката ми, който бях взела по пътя, сега беше топъл от силното ми стискане. Загледах се в него и за стотен път се зачудих дали това не е лоша идея. Някога бях рискувала. Обичах приключенията.
Но това момиче вече го нямаше. Животът ме беше променил, но сега исках да си върна частица от нея.
Камъкът излетя от ръцете ми и се удари в прозореца му. Бях вдигнала само един камък. Помислих си, че ако той не стане след един, приемам това за съдба и си тръгвам.
В тъмната стая светна светлина и пеперудите се превърнаха в прилепи в стомаха ми. Бях го направила. Сега трябваше да го направя. Завесите се раздвижиха и първото нещо, което видях, беше дългата тъмна коса. Това не беше Брейди.
Придвижих се бързо към сенките. Не можех да избягам на пътя. Който и да беше, щеше да ме види на уличната светлина. Затова се скрих зад живия плет пред къщата им и затаих дъх, сякаш можеше да ме чуе как дишам. Което, знам, беше глупаво, защото те бяха на втория етаж.
Звукът от отварянето на прозореца ме накара да замръзна и не помръднах и мускул. Това беше момиче. Ако Брейди имаше момиче в стаята си, то със сигурност нямаше да я остави да дойде до прозореца. Щеше да я скрие. Така че коя беше тя?
Братовчедката. Боже мой, бях забравила за братовчедката. Мама ми беше казала, че братовчедка му се е преместила при тях. Очевидно тя е получила неговата стая. Защо не се бях сетила за тази възможност? Ако ще хвърляш камъни по прозореца точно преди полунощ, трябва да си сигурна, че си уцелила правилния прозорец. Бях ужасна в това.
Звукът от затварянето на прозореца ме успокои и аз изпуснах дъха, който бях задържала. Трябваше да остана тук известно време, докато се уверя, че тя се е отдалечила от прозореца, преди да избягам на улицата. Опитах се да не мисля за тварите, които можеха да са заедно с мен зад този плет. Да остана на място беше единственото безопасно нещо, което можех да направя тук.
Това беше начинът на съдбата да ми каже, че да се опитвам да бъда приятелка на Брейди е лоша идея. Сега вече го разбрах. Оценявам това, че съдбата се намеси и ме спря от сигурна катастрофа. Сега само ако съдбата можеше да направи така, че никое животно да не ме ухапе тук, щеше да е наистина страхотно.
Входната врата се отвори и аз отново спрях да дишам. Това не беше добре. Трябваше да избягам, когато имах възможност. Ами ако това беше бащата на Брейди и имаше пистолет? Можеше да се окажа застрелян. Дори и някоя катерица да реши да ме ухапе, сега нямаше да мръдна. Предпочитах нападение от катерица пред изстрел от пистолет. Мисля.
Когато исках промяна и някакво приключение, това не беше това, което имах предвид. Трябваше да се измъкна оттук жива. Имах дете, което трябваше да отгледам.
– Ало? – Обади се Брейди и аз изпуснах леко дъх. Беше Брейди, а не баща му, и бях сигурна, че Брейди няма пистолет. Щях да живея.
– Има ли някой тук? – Попита той.
Можех да го игнорирам и да го оставя да продължи търсенето си или да изляза от живия плет и да се обявя. Целта ми беше да доведа Брейди тук. Именно това се беше случило. Сега да се крия от него ми се струваше глупаво.
Вместо да рискувам да бъда нападната от животно, се изправих и излязох от скривалището. Сега, когато се замислих, това беше смущаващо: да дойда тук през нощта и да хвърля камък по прозореца му. Лицето ми беше топло и се радвах, че тъмнината ще прикрие смущението ми.
– Това съм аз – казах и той се извърна.
– Райли?
– Да.
– Какво правиш тук? Добре ли си?
Не, явно ми беше изкривена главата. Цялата тази идея ми се струваше ужасна. Трябваше да си остана вкъщи в леглото и да не позволявам на нуждата си от приятели да ме изпрати на това диво преследване.
– Ти… сменил си спалнята. – Не можех да се сетя за нищо по-умно, което да кажа.
Той кимна.
– Не знаех…
– Значи си дошла тук и си хвърлила камък по прозореца ми, защото…?
Бях идиот. Трябва да си прегледам главата. Бях отчаяна и жалка.
– Искам да бъдем приятели. – Ето, казах го.
Той не отговори веднага. Вместо това ме изучаваше за момент, после погледна към краката си, преди да ги премести.
– Вярвам ти – имам предвид това с Рет. И имах предвид това, което казах снощи. Но… имаме следващите няколко мача и шампионата, надявам се, са в ръцете ни. Не мога да разстроя отбора.
Което означаваше, че е помислил за това и не може да бъде мой приятел. Беше обичайно добро момче, но бъдещето му беше поставено на карта. Можех да се ядосам, но го разбирах. Беше работил за това, откакто го познавах.
– О, това има смисъл. Разбирам го. Съжалявам, че те притесних. – Искаше ми се да спринтирам към тротоара. Да се махна колкото се може по-далеч оттук. Не мислех, че може да стане още по-неудобно, но току-виж се случило.
– Чакай! Ти ходи ли до тук? – Гласът му звучеше загрижено.
Искаше ми се просто да ме остави да си тръгна. Но в крайна сметка той беше г-н Хубав човек.
– Да – отговорих, като едва погледнах назад през рамо и не спрях.
– Не е безопасно за теб да си навън по този начин. Ще те закарам обратно.
Не, не, не. Имах нужда от време насаме.
– Добре съм. Наистина. Освен това някой може да те види.
Той въздъхна шумно.
– Не бъди такава, Райли. Имах предвид това, което казах за приятелството. Просто е по-добре да изчакаме, докато сезонът свърши. Тогава отборът ще може да ми се разсърди.
Наистина разбирах решението му. Разбрах го напълно. Но не исках повече да говорим за това.
– Просто ме остави да си тръгна, Брейди.
Продължих да вървя и стигнах само малко по-далеч, преди да го чуя да тича зад мен. Съвестта му не можеше да се справи с това. На тази земя нямаше много момчета като Брейди Хигенс.
– Тогава ще те изпратя обратно – каза той, докато се приближаваше до мен. – Щеше да е по-лесно, ако те бях закарал, но ако настояваш да вървиш пеша, тогава ще вървим пеша.
Упорит. Спрях и се обърнах към него.
– Защо не можеш просто да бъдеш като всеки друг човек, да се върнеш вътре и да забравиш, че съм дошла тук? Или още по-добре, да ми се подиграваш утре пред приятелите си?
– Аз не съм всеки друг човек.
Не, не беше.
Погледнах назад към пътя му.
– Добре. Ще ти позволя да ме закараш.
На устните му се появи малка усмивка.
– Благодаря.
Назад към част 13 Напред към част 15