Глава 26
Вълните се плискаха в платформата, която се люлееше от движенията на Инкав. Толкова много неща се бяха случили между мен и Зилас, но бяха изминали само секунди. Съществото беше направило само няколко крачки, с гръб към нас, докато се отдалечаваше.
Зилас се сви. Аз стегнах крайниците си около него.
Той започна да спринтира. Мигновено прекосихме платформата и аз протегнах ръка. Топлина обгори центъра ми, прескачайки от него към мен. Багрите горяха от върховете на пръстите ми нагоре по ръката.
Зад опашката на Инкав се образува руна, а краят на пъна оставяше следа от черна кръв. Зилас скочи върху кантрата.
– „Surrige!“ – Извиках.
Заклинанието за левитация ни изхвърли нагоре. Издигнахме се над съществото, докато главата му се люлееше нагоре.
На няколко крачки пред него Амалия беше на земята, замръзнала от ужас, със стъклен поглед, вперен в чудовището, и уста, отворена в безмълвен писък.
Ние се спуснахме надолу. Краката на Зилас се удариха в платформата, коленете му се огънаха, ръцете му се протегнаха. Той сграбчи Амалия и се изстреля надалеч.
Масивните челюсти се захлопнаха с трясък като гръм, като едва не улучиха опашката му. Зилас се приземи и се подхлъзна на влажния бетон, борейки се за равновесие с двамата души, които носеше.
Инкавът се хвърли, устата му зейна и шията му се изпъна.
Хвърлих ръката си назад и стиснах очи, за да си представя заклинанието. През клепачите ми проблясваше пурпур.
– „Импелио!“
Въздушен трясък и платформата се наклони. Зилас спринтира, като се насочи към пътеката, която свързваше хеликоптерната площадка с брега.
Оглушителен писък разкъса нощта.
Дали краката му се подкосиха, или хлъзгавият бетон, но Зилас падна. Ние се сгромолясахме на платформата и се сурнахме бясно. Амалия се претърколи и се откъсна от ръба с писък, който завърши с пръски. Аз се вкопчих отчаяно в гърба на Зилас, докато той се плъзгаше, а ноктите му драскаха по бетона. Гръм изпълни ушите ми.
Инкавът напада.
Един преден крак, толкова голям, че обхващаше целия торс на Зилас, замахна към нас. Съкрушителен удар. Завъртя се. Зилас се удари в платформата за втори път, поемайки удара върху лактите и коленете си, спестявайки ми сблъсъка с костите.
Той отскочи и зъбите му изскърцаха, а горещият, смразяващ дъх на съществото блъсна гърбовете ни. Беше толкова близо – твърде близо – и осъзнах, че сме изгубили шанса си. Не можехме да се измъкнем. Инкав беше точно зад нас и нямаше да ни позволи да избягаме втори път.
Единственият начин да оцелеем беше да го убием.
„Невъзможно. Не мога.“
Челюстта ми се стисна.
„Заедно имаме шанс. Просто се дръж пред него, Зилас.“
Той се втурна напред, малко по-бързо от гигантския гущер, но платформата беше твърде малка. Пробегът му бързо изчезваше, а океанът нямаше спасение. Ако Инакв решаваше да рискува със студа, във водата беше още по-ефикасен ловец.
Зилас нямаше време да използва магията си – щеше да отнеме твърде много ценни секунди, за да сътвори заклинание, достатъчно силно, за да навреди на огромното същество, но не трябваше да се притеснявам за спринтиране и избягване. Съсредоточих се. Топлината ме изгаряше, докато черпех от силата му. Кожата ми изгаряше. Вътрешностите ми горяха. Човешкото ми тяло не беше създадено за неговата сила – но ако Езра можеше да я преживее като демоничен маг, аз също можех да я преживея.
Зилас се завъртя.
„Робин!“
Превключих руната, която се канех да проявя. На пътя ни се появи левитационна кантра, но Инкавът беше по петите на Зилас, прекъсвайки хода му.
Той скочи върху светещата клантра.
– „Surrige!“ Изкрещях.
Заклинанието ни изстреля в небето, а челюстите на Инкав щракнаха, когато се издигнахме извън обсега му. Видях цялата платформа, видях истинските мащаби на създанието. Видях малката фигура, която се клатушкаше по плаващата пътека към брега – Амалия, бягаща от хеликоптерната площадка.
Когато достигнахме върха на скока си, двамата със Зилас протегнахме ръце, светещи с еднаква магия. Рунически кръгове се извиха спираловидно нагоре по ръцете му, пулсирайки със сила.
Багряна светлина засия по пръстите ми и на платформата се оформи огромна кантра – по-голяма от всичко, което Зилас и аз някога бяхме създавали. Тя обхващаше центъра на хеликоптерната площадка от горе до долу, а в средата му се намираше Инкав.
Силата пламна в Зилас.
– Evashvā vīsh!
– „Игниарис!“
Извитите остриета във формата на кръст се оформиха пред дланта на Зилас, след което се стрелнаха надолу. Под Инкава избухна огнена кантра. В небето избухна ревящ ад, а блатистият звяр изчезна в гладните пламъци. Разяреният му писък раздираше въздуха.
Ние се сгромолясахме – падайки право към огъня. Обхвана ни горещина, а после ме обля леден студ, докато Зилас използваше топлината, за да попълни магията си. Паднахме.
От пращящия огън изскочиха зяпнали челюсти.
Зилас се завъртя във въздуха, бодливите зъби се разминаха на косъм от краката му, когато отхвърли муцуната му и ни отблъсна. Съществото се завъртя след нас.
– „Импело!“ – Изкрещях, хвърляйки ръката си назад, но действах твърде прибързано, паниката замъгли главата ми и пурпурната руна се размаха.
Инкавът се провря през опита ми за заклинание, а слузестата му кожа бе изгорена, но дори не бе покрита с мехури. Кръстовиден разрез бе издълбал гърба му, но раната едва бе пробила твърдата му кожа.
Неуспешният портал беше нанесъл повече щети на съществото, отколкото аз или Зилас можехме да направим.
Зилас се свлече на земята и се втурна в спринт, но се приземихме твърде близо до ръба на платформата. Наложи се да се отклони и Инкава ни отряза.
Демонът скочи. Щракна с челюсти. Размахваше предните крака с огромни нокти. Светът се завъртя. Не знаех какво се случва, не можех да създам руна, не знаех къде да я хвърля…
Ноктите на Зилас се впиха в крака ми, разкъсвайки кожата ми. Той ме изтръгна от гърба си и ме захвърли надалеч.
Стиснах ръце над главата си миг преди да се блъсна в бетона с краката напред. Счупване в глезена ми. С викове се сгромолясах на земята, а мозъкът ми беше блокирал от агония. Тъмнината претъпи зрението ми, безсъзнанието ме заплашваше.
После чух Зилас да вика.
Вдигнах глава, ужасена от това, което щях да видя.
Инкавът беше хванал Зилас в челюстите си и единственото, което го спасяваше от смърт, беше раменната му броня, чиито пластини бяха попаднали между зъбите му и не позволяваха на мощните му челюсти да се затворят докрай.
Зилас се извиваше отчаяно, опитвайки се да се освободи от челюстта му. Мускулите в огромната глава на съществото се огънаха.
Ужасът замъгли съзнанието ми. Деймън, не…
Бронята му се разпадна.
Той изкрещя. Зилас, който беше разкъсван, разкъсван и чупен от враговете си, и всичко това почти без звук, крещеше, когато тези челюсти смазаха рамото му и тези зъби се забиха дълбоко в тялото му.
Аз също крещях. Сега не можех да го призова обратно в инфернуса – не можех да рискувам, че това ще го убие. Забравих за болката в глезена и се изтласках нагоре, като ръцете ми се хлъзгаха във водата.
Не, кръв.
Тялото на Брадън някак си беше избягало от ада на гигантското ми заклинание. Хванах безжизнената му, студена ръка, докато на десет метра от мен Инкава изпусна Зилас. Той падна на земята, неподвижен, безмълвен.
„Зилас!“
Нищо.
Хванах артефактите на мъртвия магьосник.
– „Ori decem!“
Пръстенът проблесна. В ръката ми се появи сила и аз я вдигнах навреме, за да може пръстите ми да се затворят около дръжката на блестящо синьо острие. Дръжката се усещаше като сипкав въздух върху дланта ми, твърда, но не.
Замахнах с нея надолу. То проряза ръката на магьосника. Не забелязах кръвта и кръвонасядането, докато грабвах артефакта на меча от отрязаната му предмишница. Около китката си завъртях кървавия стоманен пръстен и побягнах към звяра, стиснала острието в ръката си. Походката ми беше криволичеща, глезенът ми се клатеше, но не спрях.
Инкавът вдигна носа си от неподвижния демон. Масивната му глава започна да се върти, а луковичното му око се насочи към мен. Бях твърде бавна, твърде слаба. Щеше да ме захапе наполовина, преди да успея да замахна с меча.
Зилас, тъмна фигура на земята, се раздвижи. Ръката му се вдигна. Върху пръстите му заискри приглушена червена светлина и той хвърли пламтящо кълбо сила в меката долна част на челюстта на съществото.
Инкавът се дръпна назад, носът му се наклони към демона, а онова луковично око стърчеше отстрани на огромната му глава.
Острието се насочи под ъгъл и аз се прицелих. С инерцията на спринта си, с всяка йота сила, която притежавах, забих светещото синьо острие не в огромното жълто око, а в ямата точно зад него.
Не знаех дали това е дупка за ухо или орган за откриване на топлинни сигнали, но знаех, че е слабост. Малка пролука в бронираната кожа на звяра. И арканското острие – единственото истинско оръжие в ужасяващия арсенал на магьосниците, предназначено да пробие металната броня на демона – се заби в черепа на съществото.
Ръката ми го последва, като се заби в дупката. Пробиване в мека тъкан. Забих острието толкова дълбоко, колкото можех да го вкарам.
Инкавът изхвърли главата си нагоре, като ме вдигна от краката ми. Ръката ми се освободи със скърцащ звук и аз паднах, приземявайки се силно върху задника си.
Зашеметен, звярът размаха глава напред-назад. Долната му челюст се отпусна. От кървавата рана бликна черна кръв, после се разля около жълтото му око.
То се спря, подпряло крака, с надигнати страни. След това се срина, а коремът му се удари в платформата с тъп трясък. Главата му се удари в бетона, а бледият му език се подаде от отпуснатите му челюсти. Светлината на огъня от единствената оцеляла факла затрептя върху лъскавата му кожа.
Дишайки трудно, се опитах да се изправя. Глезенът ми се изкълчи и аз се задавих с вик. Сълзите, се стичаха по лицето ми, а аз пълзях към Зилас, следвайки звука на хрипливото му, задъхано дишане. Ръцете ми се плъзнаха през тъмна, топла кръв. Кръв навсякъде.
Черни като смола очи ме гледаха, замъглени от болка. Засенчени от угасващия живот.
– Не – прошепнах аз, коленичила до него. Притиснах ръцете си към бузите му. – Зилас, излекувай се. Бързо!
Дъхът му се разкъсваше и издишваше. Тихо гласче в задната част на главата ми напомни, че тъмните му очи означават, че е твърде слаб. Нямаше време да попълня силите му с топлина. Той щеше да умре, преди да възстанови достатъчно сили и енергия, за да извърши сложната лечебна магия.
Ако приемем, че изобщо можеше да лекува толкова ужасни рани.
Цялото ми тяло се разтресе. Бях се подготвила да го загубя в родния му свят. Щях да го гледам как си тръгва от мен, знаейки, че се връща към живота, който чичо ми му беше откраднал. Може би беше мрачен, жесток и самотен, но си беше негов. Негов избор.
Но не можех да го загубя по този начин. Не можех.
– Зилас – задавих се.
Устните му се раздвижиха, без да издават звук, но чух шепота му в съзнанието си.
„Ваянин… Робин.“
Устата ми трепереше. Сърцето ми се разби. Това не можеше да се случи. Трябваше да го спася. Трябваше да го направя по някакъв начин. Изправих се, а погледът ми се стрелна по платформата в отчаяно търсене на помощ.
Студени пръсти се свиха около китката ми.
„Остани с мен.“
– Аз съм тук – прошепнах аз. – Ще остана с теб. Никога няма да те оставя сам.
Тъмните му очи загубиха фокус. Ръката му се изплъзна от китката ми и падна на покрития с кръв бетон.
– Робин!
Безумният вик на Амалия проряза мъката, която ме задушаваше. Главата ми се вдигна.
Стъпките се удариха в земята. Амалия се появи от тъмнината и се затича към мен. А зад нея беше…
– Встрани от пътя!
Изтръпнах назад, докато Езра се плъзна и падна на колене до смачканото рамо и изпочупения гръден кош на Зилас. Облечен в бойно снаряжение, изтъркан и одраскан, той се наведе над умиращия демон.
Багряна светлина озаряваше лявото му око, а след това искри в дясното. И двете очи пламнаха с мощна сила, магът разпери едната си ръка върху гърдите на Зилас, а другата сложи на смачканото му рамо. Под светещите му пръсти се появиха кръгове и руни.
Амалия коленичи до мен. Дрехите ѝ бяха изпоцапани, а косата ѝ – залепена за лицето. Не разговаряхме, докато Езра – или по-скоро Етеран – работеше. От ръцете му излизаха лековити заклинания, ярки и пулсиращи. Магията изпълни раните на Зилас, потъвайки в тялото му. Етеран произнесе следващото заклинание и то също потъна в демона.
Етеран спря заклинанието, изправи рамото на Зилас и продължи. Бавно смачканите части на демона придобиха правилната си форма. Бавно раните започнаха да се затварят.
Накрая вече нямаше никакви прорези. Вече не се виждаха парчета кост. Нямаше повече деформирани крайници.
Сиянието в очите на Етеран отслабна и остана само слаба искра. Концентрацията в лицето му избледня. Той примигна и очите му отново станаха човешки. Езра седна на петите си с уморена въздишка.
– Добре ли е той? – Попитах дрезгаво. Очите на Зилас, черни и празни, бяха полупритворени. Той не беше реагирал на изцелението, не показваше нито болка, нито облекчение.
– Трябва да го затоплите – възможно най-бързо. – Той се изправи на крака. – Извикай го в инфернуса.
– Това не е ли опасно, когато е толкова слаб?
– Съвсем не. Това е нещо, което демоните правят, когато са ранени и трябва да се възстановят безопасно.
Без да си правя труда да го попитам дали предполага, че в света на демоните съществува нещо като инфернус – или защо един демон доброволно би го притежавал – стиснах медальона около врата си. Даймон, хейсихаз.
Демонът в полусъзнание се разтвори в светлина и се втурна в инфернуса.
– На паркинга има паркиран сив джип с включени светлини – каза Езра. – Ключовете са в запалването. Вземете го и се приберете у дома.
С помощта на Амалия се изправих на крака, като не натоварвах глезена си. Беше изтръпнал, което вероятно беше нещо лошо – и вероятно нямаше да продължи дълго.
– А ти? – Попитах.
– На Етеран му е останала малко магия. – Погледът му се насочи към мъртвия звяр. – Достатъчно, за да го вкара във водата, преди някой да го види.
Сякаш в отговор на думите му в нощта отекна далечен звук на сирени.
– Върни го у дома – каза ми Езра. – Затопли го. Нахрани го, щом е готов за ядене.
Кимнах слабо.
– Ще се свържа с теб скоро.
– Но Езра, намери ли…
– Върви! – Когато звукът на сирените стана по-силен, той се завъртя с лице към трупа на Инкав и оправи една стоманена ръкавица. По пръстите му пламна малинов цвят.
Амалия ме дръпна.
– Да се махаме оттук.
Оставих я да ме подпира и се отдалечих от демоничния магьосник. Докато се движехме по пътеката, която се простираше над водата, засилих краката си малко по-бързо. В главата ми забушува спешност. Трябваше да върна Зилас у дома. Трябваше да го стопля.
Не можех да го загубя сега.
Назад към част 26 Напред към част 28
