„Искам да бъда Рет, когато порасна“
ГЛАВА 12
БРЕЙДИ
Уест стоеше до пикапа си, когато влязох в алеята. Или чакаше Маги, или чакаше мен. Мръщенето между веждите му подсказваше, че съм аз. Той никога не се мръщеше на Маги.
– Какво става? – Извиках, докато заобикалях предната част на пикапа си.
– Щях да те попитам същото – отговори той. – Не исках да го повдигам на тренировката, но това с Райли. Разбирам защо си помагал днес, но също така знам, че пикапа ти е бил видян при баба ѝ снощи. Това все още не е стигнало до ушите на Гънър, но когато стане, готов ли си да обясниш това?
Бяха минали две години, но тази обида все още беше силна. Колкото повече време прекарвах около Райли, толкова повече вярвах, че с нея са се отнесли несправедливо. Че този град е трябвало да я изслуша, а не да ѝ се присмива.
– Не съм сигурен, че вярвам, че Рет е невинен. Вече не. Не и след начина, по който го видяхме да се държи само миналия месец.
Уест кимна бавно, но гримасата му си остана на мястото.
– Може би. Но ние трябва да спечелим шампионата. Ако Гънър все още вярва на брат си, а ти се мотаеш около Райли, тогава ще имаме проблем. Вече не знам в какво вярвам, но знам, че сега не е моментът да правя смели изявления.
Разбрах какво искаше да каже. Не беше така, сякаш Райли щеше да се затопли към мен скоро, така или иначе. Бях се опитал да и бъда приятел, но тя не се интересуваше. След няколко седмици ни предстоеше най-големият мач в гимназиалната ни кариера – щатското първенство, и всъщност трябваше да стигнем дотам, като спечелим последните два мача, които щяха да ни класират на него. Ако загубехме, сезонът ни приключваше. Трябваше да спечелим плейофите, за да стигнем до мача за шампионата.
– Прав си – отвърнах аз. – Повече няма да ме виждат с нея. Тази сутрин беше случайност. Това е всичко.
Входната врата се отвори и Маги излезе. Беше облечена така, сякаш щяха да отидат някъде: в жълт сарафански костюм, с накъдрена коса.
– Изглежда, че имаш среща.
Уест се обърна и лицето му от сериозно стана влюбено. Ако Маги не беше моя братовчедка, щях да му се изсмея. Но Маги беше преживяла ада и беше намерила щастието с Уест. Най-невероятният човек на света, който в крайна сметка я спаси.
– Да, вярвам – съгласи се той, след което тръгна към нея. Беше забравил за мен и за нашия разговор. Засега.
Махнах на Маги и им казах да се забавляват, преди да вляза вътре. Когато влязох в къщата, ме обгърна миризмата на мамините кюфтета. Знаех, че към тях ще има картофи със сметана, зелена ряпа и царевичен хляб. Захвърлих чантата си до входната врата и се отправих към кухнята.
– Той си е вкъщи. Хайде да хапнем – каза баща ми, като се обърна да ме погледне с голяма чаша, пълна със сладък чай в ръка.
Мама се засмя и поклати глава.
– Човекът няма търпение. Откакто влезе през вратата, му отблъсквам ръката от кюфтетата. Първата вечер вкъщи за вечеря от една седмица насам, а той се държи така.
Татко работеше по един проект в работата си, който го задържаше до късно всяка вечер.
– Мирише страхотно. Изгладнял съм. Къде е тръгнала Маги? – Попитах, знаейки, че майка ми ще знае подробности за срещата им.
– Уест я води на някакво луксозно място във Франклин. Има резервация за него и всичко останало. Тя прекара един час в опити да реши какво да облече. Просто обичам да я гледам така. Трудно е да повярвам, че преди четири месеца, когато се премести тук, тя дори не искаше да говори.
За кратко време тя беше изминала дълъг път. В това отношение се съгласих с мама. Всичко това се дължеше на Уест, но от друга страна, тя беше опората на Уест и по време на смъртта на баща му. Наистина, те се бяха спасили един друг.
– Да поговорим за футбол – каза татко, като не искаше да му напомням защо Маги е тук и защо е дошла при нас, без да говори. Майката на Маги беше негова сестра и жестоката ѝ смърт все още го преследваше. Мама казваше, че сънува кошмари за нея.
– Изглеждаме добре. В петък вечер няма да е лесно, но би трябвало да спечелим. Стига всички да запазят главата си в играта тази седмица. Мислех да поканя момчетата тази вечер, за да гледат някои клипове от играта на „Пантерите“ тази година. Така ще знаем какво да търсим.
– Добра идея. Уест трябва да върне Маги до девет. Той ще пропусне по-голямата част от тях – каза татко, сядайки с чинията си, отрупана с храна.
– Ще направя малко бисквити – каза мама, след което ми подаде една чиния.
– Можем да го направим тази вечер и утре вечер за тези, които не могат да дойдат тази вечер. Споменах го след тренировката. Момчетата, които са на разположение тази вечер, ще бъдат тук около седем и трийсет.
Татко кимна с глава, сякаш одобряваше идеята.
– Какво казва треньорът? Смята ли, че всички сте готови?
– Знаеш треньора. Той никога не смята, че сме готови. Част от това, което ни кара да работим. Никога не се чувстваме комфортно.
През останалата част от вечерята обсъждахме петъчната вечер. Беше това, за което винаги говорехме по това време на годината. След като първенството свършеше, щяхме да говорим за следващата година. Футбол в колежа. Моето бъдеще.
Преди три години…
– Знаеш, че брат ти чука Серена. Това не е ли незаконно? – Попита Уест Гънър.
Бях чул също, че Серена се е промъквала с Рет. Но не исках да повдигам този въпрос. Оставих на Уест да подхвърли това.
– Не, той все още е на седемнайсет. Не става незаконно преди рождения му ден през април.
Уест се засмя.
– Така че той ще чука първокурсничката, докато все още може. Искам да бъда Рет, когато порасна.
Гънър се усмихна.
– Присъедини се към клуба.
Не казах нищо, защото по никакъв начин не исках да бъда Рет Лоутън. Мислех, че е готин, и се възхищавах на уменията му на терена, но той винаги се забавляваше. Татко казваше, че няма да стигна далеч в живота, ако живея по този начин. Трябваше да преследвам бъдещето си в НФЛ. Рет беше наследник на милионите на Лоутън. Съмнявах се, че е планирал някаква кариера, наистина. Освен че един ден щеше да наследи баща си.
– Искате ли да излезем навън и да хвърляме топката? – Попитах с надеждата да променя темата.
Уест сви рамене и посегна към содата си и пакетче чипс.
– Предполагам.
– Всичко, което правиш, е да мислиш за футбол – отвърна Гънър, все още облегнат на дивана.
Това беше моето бъдеще. Разбира се, че мислех само за това.
Назад към част 12 Напред към част 14