Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 35

„Животът ми не е под контрола на Гънър“

ГЛАВА 34

БРЕЙДИ

Още една успешна тренировка. Гневът наистина ме правеше по-добър. Не се притеснявах за никого, нито за останалите от отбора. Просто се занулих и изглежда, че на всички това им хареса. Утре беше сряда, а баща ми обикновено идваше на тренировките в сряда. Ако го направеше тази седмица, щях да си тръгна. Не исках това да е заради него.
Ако започнех да усещам, че става дума за него, щях да се откажа, само за да го нараня. Това никога нямаше да го нарани толкова, колкото той нараняваше нас, но това беше всичко, което имах като амуниции. Съсредоточих се върху това да видя Райли тази вечер и това ми помогна по-лесно да изтласкам мислите за баща ми от главата си.
– Отлична тренировка – каза треньорът, докато минаваше покрай мен. – Каквото и да е влязло в теб, продължавай да го правиш. Най-добрата, която си играл през живота си, а не знаех, че може да стане много по-добре.
Горчивината от онова, което се беше вмъкнало в мен, кипна и аз можах само да кимна, преди да се отправя към съблекалнята на игрището, за да взема душ и да се преоблека. Не ми се искаше да се прибера вкъщи и да се изправя пред баща си. Избягвах го по най-добрия начин, по който можех. Снощи, когато се прибрах, той не беше вкъщи, затова си легнах, след като прегърнах майка ми и я уверих, че съм добре.
Отне ми цялата воля да не затръшна вратата на спалнята си и да не я заключа, когато отидох в стаята си. Той не беше вкъщи, а беше след осем. Работата му до късно и след работно време всъщност не беше работа. Това беше чукане. Проклетият кучи син.
Хвърлих дрехите си в чантата и бързо се изкъпах, след което се облякох с дънки и чиста тениска. Трябваше да се видя с Райли. Тя щеше да ме успокои. Искаше ми се да ударя нещо или някого. Всичко, което да изкара цялата тази агресия от мен.
– Добре ли си? – Попита ме Гънър, вървейки до мен, докато напусках съблекалнята.
– Да – отвърнах, без да искам да се забърквам в нещо с него.
– Ти си различен. Ядосан. Случват се гадости, а ти ги пазиш за себе си. Напомняш ми на… мен.
Нищо в мен не приличаше на него. Когато искаше, той беше студен, безсърдечен гадняр. Никога не съм бил такъв.
– Аз съм добре. Просто имам разни неща в главата си. Не искам да говоря за това.
Той въздъхна.
– Бил съм там. Но намерих човек, с когото да поговоря, и тя беше това, което ме предпази от това да се удавя или да си загубя проклетия разум. Трябва да поговориш с някой.
Аз говорех. С единственото момиче, което той мразеше повече от всички останали. Ако му кажа това, ще му затворя устата.
– Имам с кого да говоря. Не се нуждая от ничие одобрение.
– Държиш се така, сякаш това е моя грешка. Какво, по дяволите, съм направил?
Беше позволил на семейството си да съсипе живота на Райли. Все още го правеше. Това беше това, което той правеше. Вдишах дълбоко и се опитах да се успокоя. Да се конфронтирам с него за това точно тук, докато бях ядосан от глупостите на баща ми, не беше начинът да се справя с това.
– Просто се отдръпни и ми дай пространство – казах му, когато стигнахме до пикапа ми.
– Всичко наред ли е? – Попита Уест, като излезе от пикапа си, за да погледне и двама ни.
– Не, той е прецакан за нещо. Не го ли виждаш? – Отговори Гънър.
– Мисля, че да се отдръпнем и да го оставим на мира е най-добрата идея в момента – каза му Уест.
Дръпнах вратата и се качих вътре. По-късно щях да благодаря на Уест. Тази вечер исках да съм далеч от Лоутън. От всичко това.

* * *

Спирайки пред къщата на Райли, се зачудих дали Гънър ме е проследил. Почти се надявах, че го е направил. Бях уморен от тайни. В момента в живота ми имаше твърде много такива.
Райли не биваше да бъде тайна, а Лоутънови и дължаха извинение и шанс да заживее отново свободно в този град. Входната врата се отвори точно когато слязох от пикапа и Райли излезе, облечена в тесни дънки, които показваха невероятните ѝ крака, със син пуловер, който подхождаше на очите ѝ. Брайъни обаче не беше с нея.
– Здравей – казах, докато вървях да я посрещна.
– Не беше нужно да идваш на вратата.
– Да, трябваше. Заслужаваш го.
Тя се изчерви и очите ѝ светнаха.
– Брайъни яде с родителите ми и днес не успя да си подремне. Мама каза да я оставя тук, за да може да си легне рано.
Така че останахме само ние. Колкото и да нямах търпение да прекарам време с Брайъни тази вечер, може би щеше да е по-добре тя да не е с нас. Гневът ми все още беше под повърхността и ако някой ме конфронтираше за това, щеше да стане грозно.
– Следващия път ще отидем по-рано заради нея – обещах аз.
Отворих вратата на пикапа за Райли и тя се качи вътре. Точно когато я затворих, пикапа на Гънър мина покрай къщата. Той намали скоростта и погледите ни се втренчиха. Това беше моментът. Той вече знаеше и аз щях да се справя с това. Поне щеше да има една тайна по-малко в живота ми.
Обърнах се и тръгнах към вратата си. Когато влязох вътре, се замислих дали да не ѝ кажа какво се беше случило. Но то щеше да излезе наяве и тази вечер щеше да има конфронтация. Гънър беше прекалено горещ, за да не се стигне до нея.
– Гънър току-що мина – казах и, след което запалих пикапа.
– Трябва ли да излизам?
Обърнах се, за да я погледна.
– Не. Животът ми не е под контрола на Гънър.
Притеснената ѝ гримаса ме накара да се наведа и да я целуна.
– В момента имаш твърде много неща върху себе си, за да се занимаваш и с това.
Това беше най-малкото ми притеснение. Светът на майка ми, който се разкъсваше и разрушаваше, правеше пристъпа на гняв на Гънър да изглежда ням.
– Той трябва да се справи с това – казах ѝ аз. – Сега е най-подходящият момент за него да се справи и да порасне.
Тя се разсмя леко.
– Няма да е толкова лесно – каза ми тя.
– Не ме интересува дали е лесно. Грижа ме е за теб.
Начинът, по който тя сякаш се успокои и се наведе по-близо до мен, означаваше, че моята пълна откровеност е правилният път. Това и хареса. На мен също.
Телефонът ми светна и аз погледнах надолу, за да видя името на Гънър. Натиснах „игнор“ и се отправих към „Роси“. Това беше италианско заведение в града, което струваше по-скъпо и гимназистите не го посещаваха често. Не бях в настроение да ни заведа там пред Серена и нейната групичка.
– Харесваш ли италианско? – Попитах я.
Тя кимна.
– Да, но „Роси“ струва твърде скъпо.
– Струва си.

Назад към част 34                                                       Напред към част 36

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!