„Звучи като Уила“
ГЛАВА 35
РАЙЛИ
Бях яла в „Роси“ само с родителите ми в неделя следобед и два пъти, когато се срещах с Гънър. Това беше едно от най-скъпите места за хранене тук. Имах чувството, че затова Брейди го беше избрал. За да ни даде малко уединение.
Видях как телефонът му отново светна, той го погледна и го игнорира. После го пъхна в джоба си и продължи да разглежда менюто.
– Все още ли е Гънър? – Попитах го, притеснена как му се отразява това.
– Не, това беше Уест. Вероятно ме предупреждава за Гънър.
– Ако трябва да отговаряш на обажданията им, нямам нищо против да излезеш навън.
Той поклати глава.
– Всичко, което трябва да направя, е да им помогна да спечелят футболен мач. В противен случай могат да си го изсмучат.
Това беше много небрейдианско от негова страна. Той все по-малко приличаше на Брейди. Изневярата на баща му бавно го разяждаше. Исках той да спечели шампионата, но също така исках да е добре психически. Това беше твърде много, за да го прикрива.
Проучих менюто и се спрях на лазанята, след което го затворих и отпих от колата си. Не исках да се натрапвам, но той имаше нужда да се отърси от това. Задържането на всичко това в себе си не беше добре за него.
Когато затвори менюто си и срещна погледа ми, той ми намигна, сякаш не му пукаше за нищо на света и това беше нормална среща. А не такава, която можеше да се провали всеки момент, ако Гънър Лоутън ни последва и влезе през тази врата.
– Как беше в парка днес? Брайъни намери ли нови приятели?
Той искаше да говорим за лесни неща. Засега щях да го оставя.
– Имаше едно момиченце на нейната възраст с баба си. Поиграха си малко, преди да си тръгнем. Със застудяването ще става все по-трудно да се ходи в парка. Иска ми се да имахме люлка в задния двор, където да мога поне да я извеждам, когато е най-слънчево, и да я оставя да поиграе малко. Ще и липсват други приятели, но аз мога да играя с нея. Мислех да ѝ построя форт или нещо подобно.
Брейди кимна.
– Тя би искала да има място отзад, където да си играе. Това е добра идея. Надявам се, че догодина ще можеш да я запишеш на детска градина. Би било чудесно за нея да играе с другите деца.
Той наистина се грижеше за това и това ме накара да се разчувствам и да се разплача. Брайъни не беше имала никой друг освен мен и родителите ми в живота си. Да имаш някой друг, който се грижи за нея, означаваше повече, отколкото той някога би могъл да разбере. Дори и да беше временно.
– Мачът в петък е вкъщи, нали? – Попитах го.
Той кимна.
– Да. Все още ли си съгласна да отидеш?
Отпих, после реших да му разкажа за Уила Еймс.
– Преди около месец качих едно момиче край пътя, когато се прибираше от едно полско парти – започнах аз.
– Уила – добави той. Той вече знаеше.
– Откъде знаеш? – Попитах го.
– Гънър ми разказа за онази нощ.
– Е, както и да е, видях я днес в аптеката. Говореше с Брайъни и сякаш знаеше, че тя е дъщеря ми. Повечето хора предполагат, че е сестра ми. Беше любезна и в общи линии ме помоли да дойда на мача и да седна с нея някой път. Знам, че когато я закарах, тя се заиграваше с Гънър, така че не бях сигурна какво да мисля за всичко това.
Той се облегна назад на стола си и се усмихна.
– Звучи като Уила. И в интерес на истината тя и Гънър са връзка. Сега тя доста го е променила, но дори като деца тези двамата си пасваха. Бяха си паснали. Изглежда, че все още си. Тя започна да ходи отново на училище едва преди две седмици. Имаше кратък период на домашно обучение, след като се случиха някакви гадости с Лоутънови. Госпожа Еймс се опитваше да я защити. Но вече се е върнала.
– Това хубаво момиче се среща с Гънър? – Попитах, малко изненадана.
Той кимна.
– Да, така е. Имаха труден период и някои проблеми, които трябваше да решат. Семейството на Гънър е взривено по дяволите. Не знам какво знаеш за всичко това, но той е преживял лош период. Тя е била до него през всичко това.
Срещите на Гънър с Уила ми се сториха странни. Гънър беше егоист и погълнат от себе си. Уила беше толкова мила и нежна. Нищо в тях не си подхождаше.
– Какво се е случило със семейството му? – Попитах, без да съм сигурна, че искам да знам всичко това.
Брейди започна да ми разказва, когато се появи сервитьорът и си поръчахме храна. Той остави малко хляб на масата точно когато погледът на Брейди падна върху нещо над рамото ми и гневът му пламна толкова ярко, че се обърнах да видя кого гледа. Очаквах да видя Гънър, но това не беше така.
Беше руса жена на ръката на красив мъж в костюм. Жената носеше прилепнала черна рокля, която стигаше до средата на бедрото, и сребърни токчета, които привличаха вниманието към краката ѝ. Мъжът прошепна нещо в ухото ѝ и тя се засмя.
– Това е тя. – Гласът на Брейди звучеше като твърд, студен лед. Изтръпнах.
– Кой? – Попитах, обръщайки се към него. Очите му пламтяха, а юмруците му бяха стиснати на масата, сякаш беше готов да замахне с удар във всеки един момент.
– Жената, която чукаше баща ми.
О. О, не.
Обърнах се назад, за да я погледна, и видях, че на лявата ѝ ръка има диамант, а мъжът, който седеше срещу нея, също носеше годежен пръстен. Изглежда, че не само едно семейство щеше да бъде унищожено, но и две.
– Не мога да остана тук – каза той, а тонът му все така бе лишен от нещо, наподобяващо Брейди, че едва го разпознах.
– Разбира се – отвърнах аз, взех чантата си и се изправих.
– Ще кажа на сервитьора. Ще се срещнем на вратата – каза той и аз се подчиних, като погледнах да видя жената още веднъж на излизане.
Тя се усмихваше на мъжа отсреща, сякаш беше влюбена. Никой не би предположил друго. Наистина ли животът беше толкова изморен и болен? Нима хората се влюбваха и се женеха, а после така лесно го захвърляха заради секса? Нима един сексуален партньор просто не беше достатъчен?
Жената се обърна, за да ме погледне, но погледът ѝ мина точно покрай мен и тогава видях: празнотата в очите ѝ. Мястото, където трябва да видиш душата на човека. Тя нямаше такава. Това е логично. Беше излязла за себе си. Нищо повече. Мъжът отсреща нямаше никаква представа и аз почувствах тръпка на тъга за този човек, когото никога нямаше да срещна.
Точно когато стигнах до вратата, Брейди беше зад мен. Беше се придвижил бързо. Сякаш бягахме от ада. Ръката му лежеше на долната част на гърба ми, докато отваряше вратата, за да изляза.
– Съжалявам за това – каза той, а гласът му се затопли малко.
– Не съжалявай. Разбирам те.
– Пицата добре ли е за теб? – Попита той.
Бях гладна, но се съмнявах, че той е гладен.
– Може ли да си вземем една за из път, а после да седнем някъде сами и да я изядем? Мисля, че точно сега имаш нужда от това.
Той кимна.
– Да, така е.
Назад към част 35 Напред към част 37