Глава двадесет и първа
Бялата сватба.
„На ръба на гроба“ книга 3
Бележка на автора: Не мога да преброя колко пъти читателите са ме питали дали Кат и Боунс някога ще имат „истинска“ сватба. В публикуваните книги те имаха само церемонията по свързването на вампирите, защото плановете им за традиционна сватба бяха разрушени от събитията в „На ръба на гроба“, но в оригиналната версия те наистина имаха своята бяла сватба. В крайна сметка тя беше изрязана поради – както се досещате – съображения, свързани с темпото, а също и защото редакторът ми смяташе, че това означава щастлив край, въпреки че поредицата далеч не беше приключила. Възнамерявах да го включа в някоя от следващите книги, но така и не успях да намеря място, където да пасне. В крайна сметка реших да не го слагам в последните книги, защото ми се струваше, че то тривиализира предишната им церемония по свързване на кръвта. Боунс винаги е смятал, че това е единствената сватба, която има значение. На Кат и трябваше малко повече време, за да почувства същото, но тя го направи. В сцената, в която Дон умира в „Тази страна на гроба“, тя си мисли за това как този странен, много нетрадиционен ритуал по кръвопреливане е бил много по-важен от всяка модна рокля или екстравагантно парти, но и двете се случиха в тези изтрити сцени и се радвам, че най-накрая ги споделям с вас.
Краят на този раздел съдържа и никога непубликувана досега секс сцена, в която наруших правило за изграждане на света, така че ако ви се струва, че това, което правят Боунс и Кат, не е възможно според известните досега вампирски способности, сте прави. Ето защо никога не съм се опитвал да повторя тази сцена в други книги. А за онези от вас, които може би си мислят „още една секс сцена?“, това показва, че вероятно в крайна сметка съм изтрила повече такива, отколкото съм публикувала. Когато пиша, оставям героите да водят и по-късно редактирам това, което смятам за твърде безпричинно.
– Как, по дяволите, си дишала в тези неща, когато си била човек? Ребрата ми са счупени на десет места!
Анет безмилостно затегна връзките на корсета.
– Навремето тези неща бяха много по-стегнати. Бъди благодарна.
– Честно казано, мисля, че се наслаждаваш прекалено много на това. – Измърморих. – Малко по-свободно, моля. Искам да съм жива по време на церемонията, дори ако живите са малцинство тук.
Бяха, нямаше грешка в това. Когато обсъждахме сватбата, Боунс каза, че иска малко, интимно събиране. Човек би си помислил, че след години работа с вампири ще знам по-добре. „Малко и интимно“ за него означаваше доста повече от двеста души. След два века той беше изградил много по-голяма мрежа от приятели, отколкото аз за двадесет и петте си години. Слава Богу, не искаше голяма сватба, защото щеше да набъбне до над хиляда души.
Беше Коледа, моят сватбен ден. Не бях виждала Боунс от вчера сутринта. Дори бях отказала да говоря с него днес, тъй като се оказах неочаквано суеверна. Може би Денис се беше втренчила в мен.
Денис ми се усмихна, докато вдигаше роклята ми, за да я облека. Майка ми не ми беше помогнала много. Тя беше в ъгъла на стаята и плачеше. Дори Валиумът, който бях вкарала в чая и, не я успокои, но поне сведе проклятията и до минимум.
– Ето – каза Анет с едно последно дръпване.
Най-после беше доволна, което означаваше, че ме боли. Глупавата аз мислех да отдам почит на дните на младоженеца от осемнадесети век и поръчах да ми направят корсет, който да се слага под роклята. Като изключим няколко съвременни допълнения, той изглеждаше като истински. Само че с малко по-секси кройка и с удобни копчета за закопчаване в жартиера. Дори бях сложила копринени чорапи.
Внимателно поставих единия, а после и другия крак в роклята, като се молех да не падна и да не скъсам цялото проклето нещо. Майка ми щеше да се разплаче от радост. Една провалена сватба, точно това, което лекарят беше поръчал. Денис тъкмо беше започнала да ми закопчава ципа, когато вратата на салона се отвори, без да се почука.
Пик влезе точно когато Денис приключи с ципа ми. Поне сега гърдите ми бяха покрити, вместо да изпъкват над горната част на корсета с дълбоко деколте.
– Криспин ме изпрати – каза Спейд. Устните му потрепнаха. – Не е бил толкова нервен, когато са го променили, а аз трябва да знам, защото бях там.
Това ме накара да спра да коригирам деколтето на роклята си.
– Да не е размислил? – Попитах твърдо.
Майка ми веднага се оживи.
Спейд се ухили.
– Не, той се тревожи за теб. Каза нещо за това, че винаги бързаш към изхода точно преди финала или нещо подобно. Трябва да те проверя, за да се уверя, че нямаш намерение да се оттегляш. Ако има някакви признаци на нерешителност, получих строги инструкции да те метна на рамо и да те занеса при него. Или да те държа на земята и да му крещя да дойде. Добре? Напълно ли си решила да действаш?
Въпреки че се намирахме от противоположните страни на църквата и имаше множество шумни гости, знаех, че Боунс е настроен на отговора ми. Повиших гласа си, за да бъда по-полезна.
– Кажи на съпруга ми вампир, че е на път да стане мой човек. – Майка ми за миг се превърна от обнадеждена обратно в депресирана. – И можеш да му дадеш това.
Подадох на Спейд парче пергамент с нещо твърдо вътре. Той го взе и целуна ръката ми.
– Ще го направя. Анет, Денис. – Той кимна на всяка от тях и си тръгна. Сега беше мой ред да напрягам уши, докато двете жени ми помагаха с последните щрихи по роклята.
– Криспин – каза Спейд, а думите му се понесоха към мен. – Горкото момиче не може да бъде разубедено да се ожени за теб. Небето знае, че аз се опитах. Това е за теб, в случай че не си подслушвал.
– Тя също подслушва, нали, Котенце? – Гласът му сякаш ме докосна, дори и с разстоянието, но аз не отговорих. В края на краищата, не се предполагаше, че ще си говорим. – Ах, не са ли прекрасни тези? Страшно скъпи, сигурно си плакала, когато си ги купувала.
Подигравката му ме накара да се засмея, издавайки факта, че съм подслушвала. Той знаеше колко пестелива съм обикновено. Все пак античните копчета за ръкавели от платина и диаманти бяха красиви. Банковата ми сметка беше понесла удар, какъвто не беше виждала досега, но въпреки това едва ли можех да купя подарък на Боунс с неговите пари.
– Чух те, любима, палаво малко шпионче. А сега какво си написала тук?
Последното писмо, което му бях написала, беше за довиждане, когато избягах с Дон, но това беше значително по-различно. Обичам те и нищо няма да ми попречи да мина по пътя към олтара и да го докажа. Ще се видим там.
– Ще се видим – отговори ми той. – Скоро.
Денис най-накрая приключи с роклята ми, после се отдръпна, за да ме погледне, и се усмихна.
– Изглеждаш невероятно. Нека да го направим.
Анет също прецени външния ми вид, но с повече обективност. Тя изглеждаше много елегантна в рокля с камъчета и подходящо сако тип „болеро“.
– Ти си съвършено смайваща – спря се накрая на думите си. В очите и пламна искра от нещо друго, но тя изчезна за миг. – А и ти си най-щастливото момиче, което съм срещала.
Точно сега, когато ми предстоеше да се омъжа за мъжа, когото обичах, наистина се чувствах късметлийка. Много щастлива.
– Чакай, забравих да ти взема нещо синьо! – Изрече Денис със затаен дъх. – Аз съм ужасна шаферка. Бързо, помогни ми да намеря нещо!
Тя започна да рови из салона с отчаянието на осъдената. Анет помогна, като измърмори клетва за безполезните човешки обичаи.
– Ето.
Думата не дойде от нито една от тях. Взирах се шокирано в майка ми, която се отърси от стола си и дойде при мен, протягайки пръстен. Беше малък сапфир и злато, който и бях купила за рождения и ден преди години. Когато го приех, в гърлото ми със светкавична скорост се появи буца.
– Благодаря ти – казах хрипливо.
Тя избърса бузата си с едно движение на ръката си.
– Очаквам да ми го върнеш, затова е и терминът „назаем“. И за последен път ще те помоля да не правиш това, Катрин.
Отиде си нежният момент между майка и дъщеря. О, добре. Поне за частица от секундата се бях сближила с нея. Напредък, а не съвършенство и всичко останало.
– Не се притеснявай, мамо. Той няма да ме нарани.
– Съмнявам се. – Тя се обърна и се върна на стола си.
Анет извъртя очи към небето. Денис наду роклята ми за последен път.
– Готова ли си? Или ще направиш майка си весела и ще я оставиш да кара колата за бягство? – Денис ме дари с радостна усмивка.
Усмихнах се в отговор и мислено благодарих на Бога за нощта, в която един вампир се опита да я направи закуска, докато вървях наблизо. Без нея щях да бъда силно зависима от Прозак през последните няколко години.
– Готова съм.
Анет издаде звук, който можеше да бъде въздишка.
– Хайде, Джъстина, вече трябва да заемем местата си. Не се притеснявай, жено, нямаше да те докосна. Не е нужно всеки път да се свиваш от мен, нали?
Майка ми мина покрай нея, без да каже нито дума, като си позволи само удоволствието да я погледне мръсно, докато се отправяше към светилището. Поне така си мислех, че отива там. Можеше да тръгне направо към паркинга.
– Трябваше просто да оставиш Криспин да я захапе в по-добро разположение – каза Анет, явно раздразнена. – Щеше да и се отрази много добре.
– Благодаря за предложението, но ще запазим сетивата на майка ми такива, каквито са. Дори и да ме побърква.
Анет спря в коридора. От нея се изтръгна малък, самоироничен смях.
– Е, Кат. Днес определено показа добра форма. Щях да ти натъртя в лицето отхвърлянето на Криспин, докато не се разплачеш, но ти се държа доста мило. А сега побързай. Не карай мъжа, когото обичаме, да чака.
Денис я гледаше как си тръгва и после наклони глава.
– Тя е адски добра на токчета, Кат, и освен това е кучка, но понякога ми харесва.
– Знам. – Неохотна следа от възхищение оцвети думите ми. – Понякога и аз я харесвам.
– Кат. – Дон се приближи към нас, облечен в черен смокинг.
За пръв път го виждах толкова облечен. Сивият му поглед се спря на дантелената ми рокля без презрамки, която се бе превърнала в малък шлейф зад мен. Дългата пола не беше направена от едно-единствено парче плат, а от няколко различни пласта, които се поклащаха, докато вървях. Само множеството пластове осигуряваха скромност, защото отдолу нямаше подплата. Воалът представляваше тънка марля, прикрепена към косата ми с гребен, която се спускаше до пода в катедрален стил. Шията и ръцете ми бяха голи. Украсяваха ме само чифт готически обеци с платина и бели диаманти.
– Зашеметяваща си – каза той.
Усмихнах се на комплимента и приех ръката, която той ми протегна.
Денис стисна раменете ми на раздяла и ми даде един последен съвет.
– Не се спъвай!
– Ще направя всичко по силите си. Този път поне го очаквам пред олтара.
Дон не разбра шегата, тъй като не беше присъствал на сватбата на Денис.
– Какво?
– Нищо. – Затегнах хватката си върху ръката му. – Благодаря ти, че направи това.
Линиите на лицето му се набръчкаха, когато се усмихна.
– Благодаря, че ме попита. Да тръгваме ли?
Изправих раменете си.
– Да.
***
Слънцето току-що беше залязло, а по земята имаше сняг, което все пак я правеше бяла Коледа. Църквата беше малка по размер, но голяма по отношение на уединението, така че за приема бяхме издигнали палатка, снабдена с преносима подова настилка от твърда дървесина. Ресторантьорите се бяха специализирали в приготвянето на традиционни и, хм, екзотични храни. Бог да помага на майка ми, ако вземе грешната чиния, защото нищо друго освен самоубийство нямаше да облекчи отвращението и.
Вместо нормален сватбен певец с пиано или дори малък оркестър, Боунс беше наел пълен оркестър. Повечето от тях трепереха навън, чакайки нагревателите да затоплят отделената им шатра, но пианистът и цигуларят бяха в църквата. Малка и интимна сватба, задника ми.
Орхидеи, лилии, гардении, зюмбюли, лалета, амарилиси, поанзети и други цветя, които не можех да назова, покриваха вътрешността на църквата. Една дъждовна гора би била по-малко ароматна. Цветята бяха поръсени с искрящ прах, който се отразяваше на светлината на свещите, а навсякъде имаше свещи, които заместваха всякаква изкуствена светлина, освен най-необходимата. Дон и аз попаднахме в полезрението на гостите и младоженеца със следващите си стъпки, когато влязохме в светилището.
Дори стабилният натиск на ръката на Дон върху моята избледня до усмивката, която озари лицето на Боунс. Верен на думата си, той също беше облечен в бяло. Костюмът му беше комбинация от двадесет и първи и осемнадесети век, с дантела, която се разливаше от яката и маншетите. Сребърно плетената жилетка придаваше античен стил на по-модерните панталони, които сакото обгръщаше. Изглеждаше ослепително. Трябваше да устоя на желанието да се ощипя, защото този мъж не можеше да бъде мой.
Дон официално се отказа от ръката ми и Боунс я пое.
– Никога не съм виждал нещо по-изящно през целия си живот – прошепна той, преди да ме целуне, докато не останах без дъх.
– Не бива да ме целуваш сега – успях да се справя, когато най-накрая той ме пусна да си поема въздух.
– Не ми пука – отвърна той с такова чувство, че смехът се разнесе из зрителите. – Напук на правилния ред на събитията.
Устните на Пик потрепнаха, докато се навеждаше напред.
– Криспин, всички ние дойдохме да видим сватба. Може би можеш да се въздържиш от консумацията до по-късно?
Това определено донесе повече забавление от страна на гостите. Във всеки случай от неговата страна. Малцина от моите гости бяха толкова весели.
– По-късно. Прав си, Чарлз.
Боунс притисна ръката ми до устните си, преди да се обърне към епископа. Бях го срещала само веднъж преди това, когато попълвахме необходимите документи. Той беше назаем от родната си енория в Уисконсин.
– Добре дошли, семейство – започна епископа, избягвайки обичайното „Скъпи възлюбени“. – Тази вечер вие сте свидетели на препотвърждаването на един брак и началото на друг. Въпреки че разтрогването на техния вампирски съюз е невъзможен, обичаят изисква да поискам следното: Ако някой от присъстващите може да посочи основателна причина, поради която тези двама не трябва да се свържат в човешки брак, нека говори сега. В противен случай завинаги да замълчи.
Майка ми се изстреля от стола си като ракета в пълен ход. Тъкмо бях започнала да мърморя нещо напълно неподходящо за църква, когато Боунс щракна с ръка и Родни се появи зад нея. Гулът затисна с ръка устата на майка ми, преди тя да успее да изкаже дългите си, напрегнати възражения.
– Благодаря ти, приятелю – каза Боунс и му отдаде чест. – Изглежда, че някои хора имат нужда от помощ, за да запазят мира. О, не бих го ухапал, Джъстина, той е гул. Може да го накараш да иска да ти върне услугата. Той ще се отпусне, ако седиш тихо. В противен случай до края на церемонията ще получиш уста, пълна с плът от месоядни.
Кой знаеше дали не разпозна Родни отпреди седем години? В края на краищата в момента не беше точно срещу него.
Погледнах я с мълчаливо предупреждение. Дали заради това, или заради неапетитния вкус на ръката на Родни, но тя кимна и Родни я пусна. Единственият звук, който тя издаде, когато седна обратно, беше силно подсмърчане.
Боунс се обърна обратно към епископа.
– Изглежда, че нашият възразяващ е променил мнението си.
По блясъка в очите на мъжа и внезапната му нужда да се закашля по начин, който звучеше подозрително като кикот, предположих, че се познават доста добре.
– Хм, така изглежда. Нека продължим.
Останалите думи бяха донякъде стандартни, но минаха покрай вниманието ми. Бях хипнотизирана от светлините, проблясващи от косата на Боунс, от изваяните му черти и от дълбоките кафяви очи, които се взираха в моите. Погледът ми падна върху устните му, когато той изрече двусричен отговор на въпроса на епископа.
– Искам.
– А ти, Катрин, вземаш ли този мъж за свой законен съпруг? За да го имате и да го задържите, за добро или лошо, за богатство или бедност, в болест и здраве, като оставите всички други, докато сте живи и двамата?
– Да.
Устните срещу мен се изкривиха в усмивка.
– Можем ли да вземем пръстените?
Денис и Спейд подадоха поисканите бижута.
– Повтаряй след мен, Криспин. С този пръстен аз се венчавам.
Той повтори думите, докато червеният диамант се плъзгаше по пръста ми, придружен от новия си спътник – тънка платинена лента. В очите ми се появиха сълзи. Благодаря на Бога за водоустойчивата спирала.
– Катрин, повтори след мен. С този пръстен аз се венчавам.
Издишах думите и поставих на пръста му подходяща платинена лента. Когато вдигнах поглед, видях, че очите му също са оцветени в розово.
– Чрез силата, която ми е дадена, сега ви обявявам за съпруг и съпруга. Можеш да целунеш булката си.
Боунс ме обгърна с ръце и прокара уста по моята. Придърпах го по-близо, чувайки радостните аплодисменти на гостите ни. Почти бях изгубила кислород, когато той прекъсна контакта, за да ми се усмихне.
– Обичам те, котенце. Или да те наричам госпожо Ръсел?
– Избери си. Ще отговарям и на двете.
Боунс целуна ръката ми, след което се върнахме заедно по пътеката. Дори звукът от сърцераздирателното ридание на майка ми не можа да изтрие усмивката от лицето ми.