Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 40

„Смърт от царевичен хляб“

ГЛАВА 39

РАЙЛИ

Увих плътно афгана около раменете си, за да блокирам студения нощен бриз. Брейди беше до мен на стъпалата на задната веранда. Вечерята беше минала добре, а Брайъни беше прибрана в леглото. Тя се радваше, че наоколо има ново лице, с което да играе и да се забавлява.
Между нея и баба, не бях сигурна какво мисли Брейди за семейството ми. Брайъни продължаваше да му дава царевичен хляб с масло, който той ядеше като шампион, баба го беше попитала три пъти как се казва и дали е виждал Томас, а след това, за да завърши нощта, Брайъни му беше направила палатка до леглото ни и му беше казала да остане.
Ако седнех и се опитах да ни видя през чужди очи, приличахме на зоологическа градина. Баща ми се беше засмял на всичко това. Мама продължаваше да се извинява под носа си. Но Брейди се усмихваше и уверяваше всички, че си прекарва добре.
– Ще повърнеш ли от царевичния хляб? – Попитах го.
– Аз съм растящо момче. Брайъни знае това. Тя просто се увери, че съм ял достатъчно.
Засмях се на това.
– Смърт от царевичен хляб.
– Не беше лошо. Хареса ми. Беше приятна почивка от къщата ми. Това беше истинско. Мислех, че моята е истинска, но сега, когато знам каква пълна фасада е, мога да оценя истинското.
– Мислил ли си как да се справиш с това? Ще се конфронтираш ли с баща си, или ще кажеш на майка си?
Той въздъхна и прокара ръка през вече разрошената си тъмна коса.
– Да, и аз не знам. Трябва да се конфронтирам с него и трябва да кажа на майка ми. И двете трябва да направя. Но идеята колко ще я боли ме убива.
Запитах се за Маги. Как ще и се отрази всичко това. Тя беше намерила щастие в техния дом. Сега това щеше да избухне.
– Ще изчакаш ли до края на шампионата?
Той сви рамене, после поклати глава.
– Не. Не мога. Това е по-важно от футбола. Майка ми си ляга с този задник всяка вечер. По дяволите, той може да я зарази с някоя проклета венерическа болест.
Не се бях сетила за това. Но се съмнявах, че това ще се случи.
– Тя е омъжена, така че това е малко вероятно. Изглежда, че това е афера и за двамата.
– Тя е курва. Може да има афера с няколко мъже. И ми е неприятно да го кажа, но той може да прави същото. Кой може да каже, че тя е единствената?
Добра забележка. Не съм го оспорвала. Стомахът ми се изкриви при тази мисъл. Точно когато си мислех, че не може да ми стане по-зле.
Седяхме известно време и се взирахме в звездите с мислите си.
Гънър беше съгласен с мен и Брейди. Приятелката му искаше да ми стане приятелка. Всичко това би трябвало да ме прави щастлива. Но по начина, по който Брейди страдаше, нищо не можеше да ме направи щастлива. Светът му се разкъсваше. Нямаше нищо, за което да се радвам в този момент. Нищо, което би могло да поправи това.
– Притеснявам се за Маги. Тя едва сега се установява и започва да живее. Намерила е сигурност, а аз съм на път да взривя тази гадост в лицето ѝ. При мен никога не е имало трагедия, пред която да се изправя. Животът е бил лесен. Толкова шибано лесен, че чак съм мек. Маги вече е преживяла толкова много. Сега единственото семейство, което ѝ е останало, е на път да се взриви пред очите ѝ. Майка ѝ е била сестра на баща ми, така че означава ли това, че тя трябва да тръгне с баща ми, когато той си тръгне? Защото той ще замине. Майка ми няма да трябва да ходи никъде. Аз ще се погрижа за това. Но Маги трябва да остане с майка ми. Ебаси – промълви той и отпусна глава в ръцете си. – Това е толкова трудно. Как да разбера какво е правилно да направя във всичко това? Животът на толкова много хора ще бъде засегнат. Не само моят. Как да ги защитя?
Той беше само на седемнайсет години. Не би трябвало да му се налага да защитава майка си и братовчедка си от това. Това беше твърде голяма отговорност и беше несправедливо. Протегнах ръка и свързах ръката си с неговата. Не беше много, но това беше всичко, което имах. В живота понякога нямаше нищо, което би могло да те утеши. Нищо, което да премахне болката от гърдите ти. Но едно просто напомняне, че не си сам, помагаше. Макар и съвсем малко.
– Мислиш ли, че дори за миг се е замислил за нас? Аз, мама и Маги? Или е мислил само за себе си?
Хората по принцип са егоисти. Хората, които изневеряват на съпрузите си, са най-егоистичните, за които се сещам. И все пак това се случваше постоянно. Изглеждаше, че вече е норма. Може би ние, хората, бяхме станали по-егоистични.
– Мисля, че ако беше отделил малко време, за да помисли кого от всички наранява, никога нямаше да го направи.
Брейди кимна.
– Значи е егоистично копеле.
– Да – съгласих се аз. Защото истината си беше истина.
– Не мога да си спомня дали футболът беше моя мечта или на баща ми. Спомням си само, че откакто можех да ходя, имах футболна топка в ръцете си. Но аз ли избрах това, или ми беше наложено?
Сега той се питаше за всичко. Не го обвинявах. Той мразеше баща си, защото беше наранен. Да искаш да се отървеш от всичко, свързано с човека, който те е наранил, беше нещо обичайно. Имаше смисъл.
– Обичаш ли футбола? Дали това, че си на терена, удовлетворява нещо в теб? Да хвърлиш пас и да видиш как той попада в ръцете на получателя, кара ли те да се чувстваш сякаш си постигнал нещо?
Той не отговори веднага. Изчаках го в тишината да помисли. Накрая той въздъхна.
– Да.
Това беше неговият отговор.
– Тогава това е твоята мечта. Никой не може да ти отнеме мечтата, Брейди. Могат да я споделят с теб или да искат да бъдат част от нея, но в края на краищата тя е твоя. Ти си го направил. Постигнал си я. Тя е твоя. Никой друг не може да претендира за нея.
Той извърна глава, за да ме погледне. Очите му бяха почти прекалено красиви на лунната светлина. Но не му казах това. Помислих си, че ще се обиди, ако го нарека красив по какъвто и да е начин.
– Могат ли родителите ти да ни видят?
Поклатих глава.
– Не. Защо?
Той се наведе и притисна устни към моите, а ръката му обгърна линията на челюстта ми. Беше нежно, но ми спря дъха. Позволих на хладния нощен въздух да обгърне нагорещеното ми тяло, докато се навеждах към него. Вкусът му винаги беше ментов. Устните му винаги бяха меки, но твърди. В този момент се запитах къде щях да бъда сега, ако Брейди Хигенс не се беше върнал в живота ми. Той ме беше променил. Учеше ме. Отваряше отново света ми.
Когато се отдръпна, това беше само един дъх разстояние.
– Какво щях да правя без теб? – Попита той.
Току-що си бях помислила същото.
– Съдбата се намеси и никога няма да ни се наложи да знаем отговора на този въпрос.
Той се усмихна и притисна още една целувка към устните ми.
– Трябва да изпратя на съдбата благодарствена картичка. Или кошница с плодове – закани се той на бузата ми, докато я целуваше.
Усмихнах се и се зачудих защо не може да е толкова лесно. Така просто през цялото време. Само ние. Без болка и сътресения. Никакво бедствие, което да ни очаква. Но тогава това нямаше да е живот, нали?

Назад към част 39                                                            Напред към част 41

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!