***
На следващия ден Кенеди подкара колата си, за да отиде да пазарува дрехи за „срещата“ си с Истън. Беше спала прилично, въпреки факта, че Блейк ѝ беше написал онова тревожно писмо, а Истън ѝ беше дал проблем за решаване, без да има достатъчно информация, за да може наистина да стигне до някакъв задоволителен отговор.
Всъщност тя не знаеше какво означава, че той е направил резервация в луксозния хотел и я е помолил да се срещне с него там.
Разбира се, че знаеш какво означава това, не бъди смешна, каза си тя, докато пътуваше към Долен Манхатън, за да пазарува.
Но всъщност не знаеше. Дали това щеше да е тестът, за който той ѝ бе споменал онази вечер? Беше казал, че скоро ще дойде нейният ред да му покаже какво може да направи за него.
В същото време Кенеди не знаеше какво означава това. Дали той имаше предвид сексуално, емоционално, четене на мислите му – какво?
Разбира се, че има предвид сексуално. Няма друг начин да се приеме всичко това. Поканил те е в хотелска стая, значи иска да правите секс.
Кенеди намери място за паркиране и слезе от колата, като дори не забелязваше особено движението по улицата, суетящите се хора, звуците и миризмите на града. Беше прекалено вглъбена в проблема си, по-разсеяна, отколкото някога е била от която и да е математическа задача, върху която е работила в Масачузетския технологичен институт.
Истън не правеше нищо просто. Той играеше много сложна игра и определяше правилата, като ги променяше, когато му беше удобно.
Докато вървеше към магазина, за който беше прочела в интернет, наречен „Косабела“, Кенеди стисна устни, смръщи вежди, виждайки само наполовина това, което беше пред нея.
Как се печели игра, в която противникът ти определя всички правила?
Зачуди се тя.
А после отвори вратата на бутиковия магазин за бельо и една красива жена с къдрава тъмна коса я попита дали има нужда от помощ.
– Не в момента – каза Кенеди и се усмихна. – В момента разглеждам магазина.
– Имаме много неща за разглеждане – отвърна жената. – Просто ми кажете, ако имате нужда от нещо.
Кенеди ѝ благодари и след това продължи да търси нещо подходящо за вечерта, без да знае дали изобщо ще има нужда от нещо. Все пак, помисли си тя, никога не вреди да бъде подготвена.
Вътре „Косабела“ беше разкошна – чисти и бели стени с множество блестящо оцветени горни и долни части на бельото, които висяха подредено из целия магазин, и бели манекенки с някои от най-модерните визии.
Кенеди започна да обмисля възможностите по-сериозно. Колко секси искаше да бъде? Колко рисковано щеше да играе тази вечер с Истън?
Дали двамата ще стигнат докрай? Беше ли готова да стигне дотам, ако той ѝ позволи да командва?
Докато стоеше пред една конкретна лилава комбинация от прашки и сутиен, Кенеди разсеяно дръпна долната си устна. Смяташе, че сутиенът ще ѝ стои добре, но трябваше да го пробва.
Вдигна закачалките и започна да ги разглежда по-внимателно, като си представяше себе си с това бельо и малко секси облекло, носено върху него. Дали щеше да бъде достатъчно уверена, за да поеме управлението по начина, по който Истън искаше, достатъчно уверена, за да предвиди нуждите и желанията му?
Някой друг беше влязъл в магазина и говореше с жената, която работеше там, но Кенеди беше твърде потънала в собствените си мисли, за да им обърне внимание. Тя все още се чудеше дали това е подходящата комбинация за гардероба ѝ тази вечер.
Миг по-късно към нея се приближиха стъпки и тя предположи, че това е продавачката. Обърна се и каза:
– Мисля, че бих искала да ги пробвам, моля – след което с ужас видя Никол Джеймсън да стои там с много странно изражение на лицето.
– Няма да те спра – каза Никол и повдигна вежда.
Кенеди беше напълно смаяна.
– Аз… не… какво правиш тук?
– Мога да ти задам същия въпрос, но няма да го направя – каза Никол и се усмихна леко. – Както и да е – сви рамене тя, оглеждайки се наоколо – това е един от любимите ми магазини в града. Обичам целия този район, по цялата улица има прекрасни малки магазинчета.
– Прекрасно е – отвърна Кенеди, все още извадена от равновесие от това, че Никол се появи пред очите ѝ като джин от бутилка.
Изглежда, че Никол намираше неудобството на Кенеди за забавно. – Не трябва ли все пак да си на работа?
– Ами… не… хм… Истън ми даде почивен ден.
И ми каза да се срещнем в хотелската му стая тази вечер.
– Почивен ден, а? – Кимна Никол. – Имаш късмет.
– Исках да работя. Той каза, че няма нищо за мен, че съм приключила всичко твърде бързо.
Това накара Никол да се разсмее и тя продължи да се смее, докато останалите няколко души в магазина не ги загледаха.
– Уау, сигурно си добра – каза ѝ Никол. – Наистина, наистина добра.
Кенеди изчака смехът на сестра ѝ най-накрая да утихне.
– Никол, струва ми се, че може би трябва да си тръгна.
– Защо?
– Не знам, имам чувството, че присъствието ми те разстройва. Очевидно си дошла тук, за да пазаруваш на спокойствие, бих искала да те оставя да го направиш.
Никол скръсти ръце и се замисли за момент.
– Глупости – каза тя след дълга пауза. – Всъщност, дайте ми ги. – Тя грабна сутиена и бикините направо от ръцете на Кенеди.
– Какво си…
Никол се обърна и грабна подобен чифт в зелено.
– Сега и двете имаме това, от което се нуждаем – каза тя и се усмихна злобно. – Хайде, Кенеди, спри да ме зяпаш, сякаш току-що си видяла призрака на отминалата Коледа.
Никол бързо отиде до касата и започна да плаща за дрехите.
– Никол – каза Кенеди – не мога да те оставя да плащаш за всичко.
– О, тихо.
Миг по-късно транзакцията беше завършена и те излязоха на хладния, свеж въздух, като Никол подаде на Кенеди отделната чанта.
– Много ти благодаря – не беше нужно да го правиш.
– Знам, но исках.
Стояха неловко пред магазина, а вятърът разрошваше красивата коса на Никол, докато тя наблюдаваше преминаващия трафик. Кенеди се изпълни с внезапно усещане за чиста любов към сестра си и благодарност, че ѝ е било позволено да прекара дори този малък момент с нея.
Очите ѝ започнаха да текат и въпреки че се опита да го скрие, Никол се обърна и я видя да плаче.
– Какво става? – Попита Никол. – Мислех, че нещата между нас вървят добре – засмя се тя малко несигурно.
– Не, не, те вървят добре. – Подсмърчаше Кенеди, опитвайки се да изтрие сълзите, но те сякаш не искаха да спрат да идват. – Просто съм щастлива да те видя. Знам, че е нелепо, но така се чувствам.
– Не е нелепо – каза ѝ Никол. Тя погледна нагоре и надолу по улицата, а после започна да се усмихва. – Хайде – каза тя. – Да се почерпим кафе или нещо друго.
Двете се приближиха до ъгъла, където се намираше малко кафене. Когато влязоха вътре и застанаха на малка опашка, Кенеди отново погледна Никол.
– Къде е Райли? – Попита тя, като очите ѝ най-накрая пресъхнаха.
– О, Ред искаше да прекарат заедно един ден като баща и дъщеря, затова я заведе в парка, а аз дойдох тук.
Те се приближиха и си поръчаха кафета.
– Аз плащам за това – каза Кенеди.
– Не бъди глупава – каза Никол и започна да вади картата си.
Но този път Кенеди се държа твърдо.
– Никол, аз плащам.
– Добре, добре. – Въздъхна Никол, докато Кенеди плащаше за напитките им, а след това леко докосна предмишницата на Кенеди. – Благодаря за това – каза тя.
– Това е нищо.
Получиха кафетата си и седнаха на малка масичка до прозореца, като известно време наблюдаваха минувачите и трафика.
Никол отпиваше от кафето си и наблюдаваше внимателно Кенеди.
– Имаш ли нищо против да те попитам за родителите ти – искам да кажа, за осиновителите ти?
– Разбира се, нямам нищо против – каза Кенеди.
Напротив, беше абсолютно развълнувана, че Никол изобщо ѝ говори, камо ли да проявява интерес към живота ѝ.
– Бяха ли мили с теб? – Попита Никол.
Кенеди се замисли за това. Въпросът би трябвало да е лесен, но напоследък вече не ѝ се струваше толкова лесно да отговори какво мисли за тях.
– Предполагам, че по свой начин са били добри за мен.
– Звучи сложно.
– Четеш ми мислите. – Кенеди духна кафето си. – Работата е там, че те бяха много строги. Не съм сигурна дали защото смятаха, че съм уязвима за изкушения заради мястото, откъдето идвам – но бяха безмилостни в това да ме държат под контрол.
– Те са се притеснявали за теб.
– Да. – Сви рамене Кенеди. – Никога не съм се съмнявала, докато не разбрах, че съм осиновена, а сега, като погледна назад, се съмнявам в абсолютно всичко, което ми се е случило.
– Но това, че си осиновен, не променя това, което си. Ти си си останала себе си.
– Не знам – каза Кенеди. – Озовах се в Масачузетския технологичен институт, защото предположих, че родителите ми знаят кое е най-доброто, че всички неща, които ми казваха, че са важни, и всички начини, по които ме подтикваха – че тези неща означават нещо, защото те са моите родители и аз им принадлежа.
– Но след това разбра, че те са скрили нещо от теб – каза Никол – и това те накара да се замислиш дали всичките ти предположения за живота ти не се основават на лъжи.
– Аз самата не бих могла да го кажа по-добре – усмихна се Кенеди.
Седяха известно време в мълчание, но Кенеди с изненада установи, че това не е неприятна тишина. Беше толкова естествена, сякаш се бяха срещали така от години.
– Съжалявам, че те съдих толкова строго – каза Никол изневиделица.
Кенеди се изправи обратно на стола си.
– Всичко е наред. Аз не те обвинявам. Това, което направих, беше доста налудничаво.
– Да, беше – засмя се Никол. – Но все пак не бях справедлива към теб. Не се поставих на твое място. Бях прекалено разстроена, че ти се появи и развали фантазията, която имах за мама и татко.
– Съжалявам, че те нараних. Никога не съм имала намерение…
– Всичко е наред – каза Никол. – Не си направила нищо лошо. Нищо от това не е по твоя вина.
– Благодаря ти, че го каза.
– Просто ми обещай, че оттук нататък ще бъдеш по-честна с мен, а няма да криеш нещата, докато не ти се прииска да пуснеш котката от торбата. Добре? – Каза Никол.
В стомаха на Кенеди се появи виновна болка, когато си помисли за Истън и за това, че се преструват, че поддържат професионални отношения, и нямат нищо общо.
Трябваше ли сега да каже на Никол? Какъв ефект щеше да има това върху кариерата на Истън?
– Съжалявам, че не ти казах веднага, че съм твоя сестра – каза Кенеди, без да знае как иначе да отговори.
Никол ѝ се усмихна.
– Е, направи живота ми интересен за малко, но сега всичко е наред. Просто е въпрос на приспособяване. А аз съм страхотна в приспособяването, за твое щастие.
Те станаха и се върнаха заедно до колата на Кенеди.
– Нека направим това отново – каза Никол.
– Наистина? – Попита Кенеди, а сърцето ѝ беше толкова щастливо, че си мислеше, че ще се пръсне.
– Да, наистина – каза Никол. – Забавлявах се. Искам да видя повече от теб, Кенеди.
И тогава Кенеди не можа да се сдържи. Тя хвърли ръце около сестра си, прегърна я и дълго не я пусна. Накрая пусна Никол и този път Никол беше тази, която имаше просълзени очи.
– Да ти се обадя ли? – Попита Кенеди.
– Аз ще ти се обадя. Но нека да направим нещо през следващата седмица, добре?
– Добре – отвърна Кенеди, а усмивката ѝ беше толкова широка, че бузите ѝ я заболяха.
Никол тръгна, после се обърна за кратко и извика на Кенеди.
– Хей! – Извика тя.
– Да? – Изкрещя в отговор Кенеди.
– Радвам се, че имам сестра! – Извика Никол, след което отново се обърна и продължи да се отдалечава.