„И един ден ще кажа „Да““
ГЛАВА 56
БРЕЙДИ
След училище излязох при пикапа със същата тежест, която носех през цялата проклета седмица. Не ми ставаше по-лесно. С всеки изминал ден ставах все по-нещастен.
Бях започнал да отварям вратата на пикапа, когато видях малък син плик, затъкнат в чистачките на предното стъкло. Направих пауза, посегнах и го измъкнах от хватката на чистачките. Захвърлих чантата с книги в колата, влязох вътре и отворих плика.
Брейди, липсваш ми. Можем ли да поговорим?
Райли
Тя не ми беше писала. Беше дошла тук и ми беше оставила обикновена бележка, написана на ръка. Какво означаваше това? Дали все още имах шанс да ни спася? Да я запазя?
Вдигнах телефона си и започнах да набирам номера ѝ, след което спрях. Не бях сигурен, че все още съм достатъчно силен, за да чуя гласа ѝ. Особено ако ми казваше, че си тръгва или някаква подобна ужасна глупост.
Затова ѝ изпратих съобщение.
„Да, можем да говорим. Къде?“
Текстът се върна след секунди.
„На полето.“
Това беше най-уединеното място, където можехме да се уединим.
„Тръгвам натам сега.“
„Добре.“
Запалих пикапа и го обърнах към пътя. Да я видя отново беше всичко, от което си мислех, че имам нужда всеки ден тази седмица. Сега, когато това се случваше, се страхувах до смърт. Ако тя отново щеше да ми каже как не можем да сме заедно, не бях сигурен, че сърцето ми щеше да издържи.
Пътуването до полето беше кратко, като аз ускорих. Тревогата и страхът ми се надигаха в мен и бях притеснен, когато спрях до червения ѝ мустанг.
Тя не беше в него, затова излязох и се насочих към центъра на полето.
Видях дългата ѝ коса да се вее от вятъра, докато стоеше сред дивите цветя, които растяха в полето по това време на годината. Тя ми напомняше на картина, която някой би окачил на стената си. Всичко в нея беше красиво. Отвътре и отвън. За един кратък миг тя беше моя. Или аз бях нейният.
Тя се обърна и очите ѝ се втренчиха в моите.
Имаше милион неща, които исках да кажа, но всички те отпаднаха, докато стоях там и я гледах. Момичето, което беше променило света ми. Беше моята сила, когато нямах никаква, и ми показа, че животът се състои от добри и лоши моменти.
– Не мога да живея в Тускалуза. Но не искам това да е краят ни. Мога да те изчакам. Ще следвам плана си, но ще остана тук и в Нешвил, докато завършиш колежа. Ти преследвай мечтата си, а аз ще изградя своята. Не е нужно да избираме, Брейди. Всеки от нас може да има това, което е най-добро за него, а и за другия.
Тя звучеше така, сякаш беше говорила с майка ми.
– Грешах, като мислех, че трябва да събереш живота си и да се преместиш в Тускалуза с Брайъни. Тя има нужда от Лоутън и хората в него. Тук тя е сигурна. Бях егоист. Мога да те обичам точно толкова в Тускалуза, колкото и тук. Разстоянието няма да промени това.
Очите ѝ се напълниха със сълзи и тя направи крачка към мен. Това беше, което исках. Тя да е близо до мен.
– Наистина те обичам. Мразя да мислиш, че не го правя.
Въздъхнах и я придърпах докрай към себе си.
– Не исках да го кажа. Бях разстроен и уплашен.
Тя се сви в мен и положи глава на гърдите ми.
– Мога да идвам на мачовете ти, а извън сезона можеш да идваш тук през някои уикенди. Можем да го направим. Няма значение къде си. Винаги ще те обичам.
Целунах я в слепоочието и затворих очи. Щях да я обичам до деня на смъртта си. Не се съмнявах в това. Тя беше моята частица в този свят. Частицата, която ме допълваше.
– Един ден ще те помоля да се омъжиш за мен – казах ѝ аз.
– И един ден ще кажа „да“ – отвърна тя.
Засега това ми беше достатъчно.