Глава 5
Читалнята на Дженкинс се криеше зад лилава завеса – разбира се, от кадифе – в задната част на къщата му. Солни лампи и свещи с аромат на билки меко осветяваха масивните рафтове с книги, които бяха подредени по стените. В средата на помещението имаше ниска кръгла маса със стъклен плот, заобиколена от тройка дървени столове.
Три стола… почти като че ли Дженкинс беше предвидил, че скоро ще има двама гости.
– Моля, заемете място – промърмори той. Когато се подчинихме, гадателят сведе очи към мен. – Не съм очаквал, че сте в съюз с полицията, млади човече.
Лиена отвори уста, вероятно за да му обясни как съм покорен затворник, принуден да помага на похитителите си с риск от вечен престой в карцер, и аз я погледнах предупредително. Тя затвори устата си.
Ако искахме да получим отговори от този човек, трябваше да контролирам какво споделяме с него или той щеше да се свие като най-верния лакей на Ал Капоне. Не че това, че той се отдръпна, беше толкова важно, но аз трябваше да поддържам някакъв ред.
– Специални обстоятелства – отговорих бързо. – Куентин е в опасност. Ще направя всичко – или ще работя с всеки, за да му помогна.
Дженкинс се намръщи.
– В опасност?
– Вчера е избягал от ареста на полицията – но ти знаеш това, защото е дошъл да те види.
Дженкинс примигна от изненада, а аз потиснах триумфална усмивка. Какво знаеш? Бях се досетил правилно.
Наведох се напред.
– Каза ли ти какво търси?
– Търси?
Проучих изненаданото му изражение, преценявайки вероятността да е искрен, и реших, че е съвсем в невидение. Добре.
– Той е избягал по някаква причина – продължих плавно аз. Беше напълно възможно да не лъжа. Куентин винаги е имал план. – И каквото и да е следващото му намерение – ще е гадно. Освен това Куентин разруши участъка на излизане. Той е близо до това – вдигнах пръст и палец на един сантиметър разстояние – да получи голяма награда за главата си.
– Щом гилдиите започнат да го преследват, той няма да има никакъв шанс – добави Лиена, доловила тактиката ми. – Но ако го намерим първи, ще можем да го защитим – от полицията, от наградата и от самия него.
На челото на Дженкинс се появиха бръчки от притеснение.
– Разбирам.
– Какво знаеш за ККК? – Попита тя.
– Те са гилдия на екстрасенсите, парадираща като адвокатска кантора – или бяха, трябва да кажа. Бяха разпуснати, нали? Едва ли е срамно. Крадци и измамници, всички те. – Той цъкна с език. – Неведнъж съм съветвал Куентин да се измъкне сам. Беше глупаво от негова страна – а и от твоя, Кит – да се замесваш.
Малко късно за този съвет, Джади Макюджърсън.
– Падението на гилдията беше доста драматично – продължи той с напомнящ тон. – Майстор на гилдия, убит от друга гилдия? Небесните духове бяха вцепенени.
Доста драматично е силно подценяване. Преди около месец друга гилдия, „Врана и чук“, беше разбрала за по-креативните начинания на ККК. В резултат на това Куентин попадна в ареста на полицията – и нашият гилдиен майстор, Ригел, започна да се побърква. Той беше обсебен от силата на Куентин и обвини намесващата се гилдия за ареста на своя суперемпат.
И като гений започна вендета срещу тях.
Ние, екстрасенсите, имаме страхотни сили и всичко останало, но в пряк бой маговете и магьосниците винаги ни наритват задниците. Излишно е да казвам, че атаката на нашия ГМ срещу много по-дребните „Врана и чук“ беше небивал цирк на бедствието. Ригел беше убит, новият ни офис беше изгорял до основи, а гилдията ни беше разпусната. Това беше моето обречено бягство от града.
Цялата тази история беше безумна. Може да се напише цяла книга за това гадно шоу.
– Не знаеш и половината от това, човече – казах на Дженкинс. – Сега Магиполицията се опитва да запази лицето си и ако Куентин причини още неприятности, ще го направят примамка, независимо дали го заслужава, или не.
Игнорирайки лошото ми отношение към скъпия ѝ работодател, Лиена продължи да се съсредоточава върху гадателя.
– Ако успеем да стигнем първо до Куентин, можем да му помогнем да избегне сериозни обвинения и да оправи живота си.
Дженкинс обмисли всичко, което бяхме казали, и аз го оставих да се замисли над него.
Мълчанието беше мощен инструмент, ако знаеш как да го използваш. Когато то се разпростря на неудобна територия, Лиена ме погледна. Поклатих леко глава. Просто изчакай.
– Видях Куентин вчера около девет вечерта – призна Дженкинс. – Той дойде за едно четене.
Лиена се наведе напред.
– Знаеш ли къде е сега?
– Нямам и най-бегла представа.
– Какъв вид четене направи за него? Чаени листа? Карти таро?
Дженкинс смръщи нос.
– Нищо толкова грубо. За Куентин обикновено използвам по-сложна методика.
– Скаринг? – Предположи тя.
– Библиомантия.
Бях някак обиден. По време на няколкото ми посещения при Дженсън Дженкинс бях квалифицирал само „грубите“ му тактики.
– О. – Тя се поколеба. – Как работи този метод?
– Може би една демонстрация ще ви се стори образователна. Вече сте платили за четенето и може би ще получите полезна информация за вашето разследване.
Тя отвори уста.
– Разбира се – казах аз, преди тя да успее да го отхвърли.
Тя ми хвърли поглед в стил „не смей“, но Дженкинс вече кимаше съгласително.
– Перфектно – каза той. – Моля, изберете шепа книги от всяка точка на стаята.
Огледах се наоколо. Тук имаше един куп книги.
– Има ли значение колко?
– Колкото ви говорят.
Изправих се и се отправих към рафтовете с книги, а погледът на Лиена следваше всяко мое движение.
Докато се преструвах, че съзерцавам кожените гръбнаци, се замислих за истинската причина, поради която бях тук. Независимо от моето и на Лиена плетене на истории – което беше изненадващо забавно – намирането на Куентин беше изключително ниско в списъка ми с приоритети. Човекът можеше да се погрижи за себе си. Беше успял да избяга и нямах никакво желание да видя приятеля си отново затворен.
Истинската причина, поради която се намирах в предградията, от другата страна на входа от участъка на полицията, беше, че исках да организирам собственото си бягство.
Всичко, от което се нуждаех, беше солидно отвличане на вниманието, за да мога да смъкна артефакта със зъб на акула от врата си. Силите ми щяха да се върнат и щях да изчезна на мига. Проблемът обаче беше в това, което следваше – щях да се озова пеша в жилищен квартал, който не познавах добре. А Лиена и нейната колекция от оръжия щяха да са точно зад мен.
Може би беше най-добре да не бързам.
Върнах се на масата с три книги: сборник с Шекспирови пиеси, защото едно лято един от приемните ми родители ме беше изпратил на театрален лагер и аз се бях върнал у дома, говорейки единствено на ямбически пентаметър; илюстровано издание на „Кама Сутра“, защото исках да видя лицата на Лиена и Дженкинс, когато я предам; и Библия с кожена подвързия, защото… наистина ли имаше значение? Имах своите причини.
Дженкинс постави трите книги изправени на масата. Изборът ми на „Кама Сутра“ не предизвика никаква реакция у стареца, но пък предизвика специално завъртане на очите от страна на Лиена.
Мисия. Изпълнена.
Дженкинс ни накара да затворим очи, докато стоически шепнеше на древно звучащ език, а книгите стояха несигурно на краищата си. Това беше нещо, което той правеше в началото на всички свои четения, за да „общува с духовете в неземния свят“. Очевидно духовете говореха на латински, санскрит или нещо друго.
Отворих едно око и погледнах към Лиена. Очите ѝ бяха плътно затворени, а устата ѝ бе изкривена в гримаса. Хм. Може би сега да сваля огърлицата?
Преди да успея да реша, една книга се наклони и се приземи с трясък. Дженкинс спря пеенето си и двамата с Лиена отвориха очи, за да изучат голямата стара Библия, която лежеше на лицевата си страна, докато другите две книги останаха точно там, където Дженкинс ги беше поставил.
– Религиозен ли си, Кит? – Попита той със замислен тон.
– По дяволите, не. Срещал ли си някога митичен човек, който да е?
Костеливото му рамо се повдигна с леко свиване.
– Може би ще се изненадаш.
Очаквах да ме попита защо една християнска Библия би имала значение за мен, бях готов да избегна въпроса, но той просто се замисли над книгата.
След миг ме насочи да сложа Библията с гръбнака надолу на масата, като придържах предната и задната корица с показалеца си много внимателно. После ми каза да затворя очи и да се отпусна.
Аз го направих. Книгата се отвори. По негово указание вдигнах дясната си ръка и я поставих върху откритата страница.
– Благодаря ти – каза той. – Сега можеш да отвориш очи.
Гадателят взе Библията и се загледа в пасажа, който беше под дланта ми.
– Кой е този, който идва от пустинята като стълб дим, благоуханен със смирна и тамян от всички търговски подправки? – Чете той. – Виж, това е каретата на Соломон, придружена от шестдесет воини, най-благородните от Израил, всички с меч, всички опитни в битките, всеки с меча си до себе си, подготвени за нощните ужаси.
Той погледна от мен към Лиена и обратно, вероятно надявайки се на някакви изумени ооо и ахкания. Никой от нас не реагира.
Затвори книгата и внимателно я постави на мястото ѝ.
– Цар Соломон на израилтяните означава мъдрост, а този конкретен текст го представя като могъщ воин с армия от опитни съюзници. Духовете предполагат, че ще имате нужда от помощта на онези, които са по-мъдри и по-опитни от вас.
Лиена стисна устни.
– Могат ли духовете да бъдат… по-конкретни?
– Конфликтът е в бъдещето ти. Предчувствам битка, както се казва в текста. Опасна битка, по време на която ще имате нужда от съюзници до себе си.
– Шестдесет от тях? – Попитах.
– Конкретният брой е без значение. Трябва да отбележа и очевидния романтичен подтекст. Този откъс е от Песента на Соломон, известна още като Песен на песните. Това е любовна поема. При това силно еротична.
С леко разтворена уста погледнах към Лиена, която улови погледа ми и ми отговори с тъмен такъв.
– А какво става с дима? – Попита тя Дженкинс. – А подправките?
– Това е интересен компонент. Четенето на Куентин също включваше дим. Избраният текст беше от едно стихотворение на Ръдиард Киплинг. Мисля, че стихът беше: „Жената е само жена, но добрата пура е дим“. Имаше и още нещо, но не мога да си го спомня. Не си губя времето за отдих в четене на колониална поезия.
Прокарах замислено пръсти по масата. Цялото това „разследване“ беше само средство за постигане на целта, но не можех да не се чувствам заинтригуван.
– Какво според теб е означавал текстът му? Каква е твоята интерпретация?
– Жената ще играе съществена роля в бъдещето му, макар и не толкова съществена, колкото метафоричната пура и нейния дим. – Дженкинс скромно сви рамене. – Не съм сигурен за значението на дима, но споменаването му изглежда е допаднало на Куентин.
Бях сигурен, че е така.
Лиена се премести на стола си.
– Има ли нещо друго, което можете да ни кажете за четенето на Куентин?
– Това бяха съществените подробности.
С бърз поглед, за да провери дали възнамерявам да кажа нещо полезно, тя се изправи на крака.
– Е, оценявам помощта ви.
Гадателят вдигна скелетната си фигура от стола и ѝ отправи саркастична усмивка.
– Всичко за полицията.
Тримата се спуснахме по коридора към входната врата, като Лиена водеше изхода, а Дженкинс се движеше отзад. По средата на пътуването ни усетих как ръката на стареца се плъзна в задния ми джоб, което ме изненада по всички грешни причини.
Хвърлих поглед през рамо: „Какво, по дяволите, беше това, ти, стар гадняр?“, но изражението му беше тържествено и той сложи пръст върху устните си.
Това не ме накара да се почувствам по-добре.
Пъхнах ръка в задния си джоб и напипах малко листче хартия. Той не беше изкопирал чувството, а ми беше подхвърлил бележка.
Докато се навеждах на входната врата, за да си вържа обувките, незабелязано извадих бележката от джоба си и я огледах, докато връзвах връзките си. Това беше неговата гладка, професионално изработена визитна картичка: „Клайрвоактьорът от Китсилано. Премиерните екстрасензорни услуги във Ванкувър.“ Но телефонният номер, отпечатан на визитката, беше зачеркнат и той беше надраскал друг над него.
Обърнах картичката и открих ръчно написано съобщение, от което очите ми се насълзиха. То просто гласеше: „За когато избягаш“.
Назад към част 5 Напред към част 7
