Глава 26
Десет години по-късно отново се разтърсвах отвътре.
Дълбок син сумрак покриваше планинския склон, сенките под дърветата вече бяха тъмни като нощта. Бях си възвърнала достатъчно самообладание, за да продължа да вървя, но едва различавах пътеката и ботушите ми заскърцаха нестабилно по неравната земя. Раницата ми висеше на едното ми рамо, а Рикр беше притиснат в ръцете ми.
„Сейбър?“ – Запита той предпазливо.
Не отговорих нищо. Човешките емоции бяха трудни за разбиране от феите. Той не можеше да ме утеши, а аз така или иначе не исках да бъда утешавана.
Връщането на накъсаните ми, липсващи спомени трябваше да ме накара да се почувствам цяла за първи път от десетилетие. Вместо това се почувствах още по-разбита. Скърцането в гърдите ми не спираше. Сякаш някакъв глас крещеше в ухото ми да реагирам, да се нахвърлям, да унищожа източника на болката си – но не можех. За да стигна до Зак, трябваше да мина през Лалакай, двамата му варги и един феен жребец. Той беше твърде добре защитен.
Щях да намеря начин. Щом се успокоя. Щом се съсредоточа. И когато следващия път се изправя срещу него, нямаше просто да го убия. Първо щях да получа отговори.
Исках да знам защо.
Момчето, което беше спечелило сърцето ми като тийнейджърка. Който ми беше дал фалшива отрова. Който беше взел единственото ми съкровище, скъпоценния артефакт на родителите ми, и го беше унищожил. Който ми даде надежда, а после ме остави мъртва. Момчето, което ме беше предало.
Сега имах един отговор: момчето от миналото ми беше друид, а не вещица.
Това беше напълно логично и аз обвинявах петнайсетгодишната си неопитност и наивност, че не съм успяла да отгатна истината. Никой не се страхуваше от вещица така, както другите престъпници в бърлогата се бяха страхували от Бейн. На всичкото отгоре и той, и чиракът му притежаваха по няколко познати, докато повечето вещици имаха късмет да имат един.
Но аз бях младо и глупаво момиче. Казваха, че друидите са рядкост, толкова рядки. Казваха, че друидите умират млади. Казваха, че ще имаш късмет, ако някога срещнеш друид.
Дали той е искал да ме измами от самото начало? Дали е мислел да ме предаде, когато се целунахме за първи път? Дали беше планирал да унищожи единственото ми съкровище, докато се любехме с него, увиснало на врата му? Дали се е смял на идиотизма ми, докато е избирал безвреден билков екстракт, който да ми даде вместо отрова?
Бях толкова глупава.
Почти пълната луна надничаше над върховете на дърветата, но светлината ѝ не беше достатъчна, за да освети пътеката. Сгуших Рикр в едната си ръка, свалих чантата от рамото си и потърсих фенерчето, което Зак така грижливо ми беше приготвил. От тази мисъл ми се прииска да разбия съдържанието на чантата на земята.
„Сейбър“ – прошепна Рикр, този път с предупредителен тон.
Успокоих движенията си – и го чух. Далечното дух-дух-дун, дух-дух-дун на галопиращ кон, което ставаше все по-силно.
Върнах се обратно по пътя, по който бях дошла, и се подготвих. Ударите на копитата ставаха все по-ясни. Стиснах зъби в очакване, готова за нов рунд, въпреки че нямах оръжие.
Зад завоя на пътеката се появи тъмна фигура. Киселиннозелените очи на Тилиаг блестяха, докато той забавяше ход до тръс и пръхтеше силно, докато се приближаваше.
На гърба му нямаше ездач.
Застанах сковано и гледах как жребецът спря на няколко крачки от мен. Той ме огледа, след което извърна глава, показвайки страната на шията си. Нещо блесна в гривата му – моето ножче, привързано към дългата му, груба козина с парче канап.
„Вземи го“ – нареди жребецът.
Поколебах се, после се приближих. Бързо дръпване на въжето развърза възела и ножчето падна в ръката ми. Пръстите ми се свиха плътно около него.
– Дойде чак тук, само за да ми дадеш ножа?
Тилиаг изхърка.
„Друидът ми поръча да те отведа на безопасно място.“
Всеки мускул в тялото ми се скова.
„Колко благородно от негова страна“ – промълви Рикр.
– Не става – казах рязко на Тилиаг. – Върни се при него.
Конят сплеска уши.
„Или ще те нося, или ще те придружа.“
Обърнах се на пета и тръгнах. Копитата туптяха след мен.
– Върви си, Тилиаг.
Още едно хъркане.
„Съгласих се с тази задача.“
– Няма да те яздя.
След това тръгна.
„Не обичам да нося хора.“
Обгърнат в ръцете ми, яркосините очи на Рикр се свиха от недоволство.
„Пренебрежението ти към хората се подкопава от послушанието ти към един от тях.“
Тилиаг пренебрегна това.
Изтупах още няколко метра.
– Това жалък опит на Зак да успокои вината си ли е? Да се увериш, че ще се прибера вкъщи безопасно, няма да оправи нищо.
Прибирането вкъщи така или иначе не беше опция. Екипът на полицията за награди вероятно все още чакаше на спасителния пункт, а аз не бях научила нищо, което да ги убеди в моята невинност. Нуждаех се от убиеца на феи или от Джейсън Брин, а шансовете ми да намеря някой от тях сама бяха нулеви, особено след като Рикр беше ранен.
„Не полагам усилия да разбера умовете на хората или друидите“ – каза ни надменно Тилиаг. – „Зак не обясни мислите си, когато ми възложи тази задача.“
„Не е просто послушание“ – отбеляза Рикр. – „Сляпо подчинение.“
„Аз плащам дълга си към друида“ – отвърна Тилиаг. – „Няма значение защо ми е поръчал да направя това.“
– Не искам помощта на Зак – отвърнах аз. – Така че можеш да си тръгнеш.
Той духна в косата ми.
„Ти си бавна.“
Ускорих, макар че не можех да поддържам темпото.
– Къде е Зак? Връща се пеша ли?
„Той продължи към кръстопътя.“
– Какво? Защо? Дойдохме да разпитаме Балигор, но той е мъртъв.
Тилиаг спря, за да си вземе залък дълга трева от ръба на пътеката. Дъвчейки дългите стръкове, той се запъти след мен.
„Зак търси крадеца на сърца и вещицата, която го е повикала тук. Трябва да убие единия или другия, преди крадецът на сърца да научи името му или твоето.“
Устоях на желанието да погледна към тъмния връх.
„Каква глупава гордост го е убедила, че е съперник на този крадец на сърца?“ – Попита Рикр, изричайки с думи въпроса, който бях твърде упорита да задам. – „Той не би могъл да победи келпи. Крадецът на сърца със сигурност ще отнеме живота му.“
„Ако крадецът не знае името на Зак“ – отвърна жребецът – „той може да устои на повика му.“
– Или пък ще се опита да изсмуче душата му без името му и да го подлуди – изръмжах аз. – Това е глупаво и рисковано.
Тилиаг изтрополи няколко крачки, за да ни настигне.
„Щях да се върна при него, за да ускоря търсенето му, но трябва да те придружа. Ти си бавна“ – добави той остроумно.
Рикр наклони птичата си глава.
„Връщането към цивилизацията е доста голямо разстояние, гълъбче.“
Издишах яростно.
– Добре. Аз ще яздя.
Приклекнах, отворих чантата си и плъзнах Рикр вътре в нея. Той въздъхна страдалчески, докато затварях ципа отгоре частично, след което я преметнах внимателно през раменете си.
С нетърпеливо наострени уши Тилиаг ми представи страната си. Хванах с ръка гривата му и се изправих на крака. В момента, в който се настаних, жребецът се впусна в тръс.
Погледнах тъмната пътека, после луната. Конете имаха по-добро нощно зрение от хората, а Тилиаг, като фея, вероятно виждаше още по-добре. Това обаче не правеше ездата по-удобна.
Мислите ми се простираха напред към следващия ми ход. Да отида в града? Да се скрия във Ванкувър? Ако успея да избегна залавянето до сутринта, бих могла да си купя къмпинг оборудване и да изчезна в дивата природа за няколко седмици. Или да остана по-близо? Да се надявам като глупак, че Зак ще хване убиеца на феи или Джейсън Брин?
Не, не бих разчитала на него. Не бих му се доверила за нищо. Трябваше да знам, че когато за пръв път го забелязах да язди из дефилето на феите и го взех за ужасяващ призрак, той беше твърде коварен за нещо друго освен за нож в ребрата.
Дори и да ми беше спасявал живота неведнъж.
– Предател – промълвих аз.
Ушите на Тилиаг се завъртяха обратно към мен.
„Възнамеряваш да го убиеш?“ – Попита Рикр.
– Да.
Тилиаг изви шия, а тръсът му стана подскачащ.
„Друидът не е толкова могъщ, колкото беше някога, но не мисля, че ти си достатъчно силна, за да го убиеш.“
– Какво знаеш ти? – Изръмжах.
„Точно така“ – добави Рикр, подкрепяйки ме. – „Рисът може да убие лъва, ако го пожелае повече.“
Пренебрежително подсмърчане.
„Надменна, ти и твоята вещица. Знаех го още от мига, в който ви видях за първи път.“
– И аз знаех от първия миг, в който видях теб и Зак, че вие двамата сте проблем – отвърнах аз. – Карате по този път като самата смърт. Трябваше да се върна още тогава.
Жребецът ме погледна с едно око.
„За какъв път говориш?“
– Кариерния път. Видях теб и Зак да вървите по него точно преди изстрела. Аз се криех, така че никой от вас не ме видя до нападението на мечата фея по-късно.
Той тропна в мълчание за момент.
„През тази нощ не пътувахме по никакви пътища. Аз тичах по пътеките сред дърветата.“
– Но аз те видях. – Намръщих се. – Тъмен ездач на черен кон. Кой друг би могъл да бъде?
„Не поемаме по никакви пътища“ – настояваше жребецът.
По гръбначния ми стълб премина ледена тръпка и докато се стрясках, една мелодия прошепна в ума ми. Меки, натрапчиви ноти.
– Тъмен ездач по пусти пътища.
Думите се изплъзнаха от устните ми, залюлявайки се на забравена мелодия.
– По пусти пътища, по места тъмни … копитата се надбягват, честни души да отбележат.
Тилиаг забави ход, а ушите му се обърнаха към мен.
– Тъмният ездач идва, когато падне студената нощ. – Гласът ми трепереше, а нотите се чуваха. – Тъмният ездач говори, когато дълбокият му глас зове. Тъмният ездач убива, когато знае името ти. И душата ти Дулаханът ще поиска.
Тилиаг спря по средата на пътеката. Седнах на гърба на жребеца, а около нас цареше тишина. Мелодията зацикли в главата ми и чух ниския глас на баща ми, който запяваше втория куплет в призрачен тон, а сините му очи искряха от злоба.
– Не плачи, не се моли. – Потръпнах. – Но залостете вратите си до зората на деня. Тъмният ездач идва, когато падне студената нощ.
Балигор беше казал, че феята убиец се появява през нощта. Той призовавал духовете на жертвите си. И ако знаеше името ти, щеше да открадне живота ти.
– А душата ти Дулаханът ще вземе – прошепнах аз.
Дулаханът. По-известен като конника без глава. Старият ирландски мит разказваше за черен ездач, който носел главата си под мишница, яздейки през нощта из провинцията. Всеки, който го видел, умирал, защото той извиквал името му и крадял душата му.
И аз го бях видяла.
Тъмен ездач на черен кон, който се появява от мъглата на феите. Бях се уплашила. Аз, която рядко изпитвах страх, се бях покатерила на едно дърво, за да се скрия от погледа му. Инстинктивно знаех, че той е нещо ужасно, нещо смъртоносно.
Но когато скоро след това видях Зак да язди Тилиаг, приех реакцията си за свръхреакция.
„Дулаханът.“ – Ушите на Тилиаг бяха притиснати към главата му, а копитата му бяха стъпили на пътеката. – „Това същество никога не е виждано по тези земи.“
– Кръстопътят – промълвих аз. – Кръстопътят свързва ли се с Ирландия?
„Не знам.“
– Рикр, знаеш ли?
„Не съм сигурен“ – прошепна моят познат – „но той се свързва със земя отвъд голямото море, където живеят много древни феи от човешките легенди.
– Тогава това е, което е направил Джейсън. Повикал е Дулахан тук и го е пуснал на свобода.
„Пуснал го е на свобода, гълъбче?“ – Повтори тихо Рикр. – „Същество като това не може да бъде контролирано или задържано. То е ръката на смъртта.“
Подигравката на Балигор прозвуча в главата ми и аз промълвих думите му на себе си.
– Познаването на Смъртта няма да те предпази от нея.
„Защитете…“
Бръмчах под нос, нотите се издигаха и спускаха, докато разтягах паметта си. Друг стих. Нямаше ли друг стих? Изрових лицето на баща ми, чието изражение беше глупаво преувеличение на заплахата.
– Най-мрачната смърт – запях аз – изправете се пред него без чисто злато, което да разкъса погледа му.
Ръката ми се сключи около медальона, който висеше на врата ми. Златен медальон. Джейсън го беше дал на Лейни. Като романтичен подарък – или като защита? И… фермерът Уитби. Златен часовник на китката му. Изстрелът му е привлякъл вниманието на Дулахан, но феята не го е убил – защото е носил злато.
– Зак не знае. – Хванах с юмрук гривата на Тилиаг, а медальонът беше погълнат от другата ми ръка. – Той не знае, че златото може да отблъсне Дулахан. Той няма нищо, което да го защити, а Дулахан може да дойде през кръстопътя всеки момент.
Жребецът се завъртя на пъргави копита, обърнат назад по пътя, по който бяхме дошли.
„Чакай!“ – Излая Рикр, като се гърчеше безпомощно в раницата ми. – „Сейбър, защо му се притичаш на помощ? Защо да се излагаш на Дулахан заради човек, когото презираш?“
Извивайки врат, Тилиаг затанцува на място, очаквайки отговора ми.
Прехапах вътрешната страна на бузата си. Острото скърцане в гърдите ми, изгарящата нужда от отмъщение, не беше отшумяло. Но… но…
Скръцнах със затворени очи и изръмжах:
– Това копеле ми дължи обяснение. Няма да го оставя да умре, преди да го получа, а после сама ще го убия. Хайде да вървим!
Тилиаг скочи в галоп. С гръмотевични копита той се втурна към върха на планината и кръстопътя, където скоро щеше да се появи Дулахан.
Ако призракът на Смъртта вече не беше на лов за следващото си сърце.
Назад към част 26 Напред към част 28
