Глава 9
Чух името си. Гласът ме викаше отново и отново.
Усетих докосване по лицето си. Топли ръце спешно разрошваха косата ми, бузите ми, челюстта ми.
Съзнанието ми се върна към действителността и имах секунда да се паникьосам заради парализираното си тяло и замъгленото си зрение, преди магията да се прекъсне. Захвърлих се напред, блъснах се в едно тяло и отнесох и двама ни на земята.
Изза изхриптя, когато се приземих върху нея, но успя да издаде задушеното „Кай!“ и хвърли ръце около врата ми. Ръцете ми намериха студената трева и аз се изтласках нагоре, повдигайки и нея. Седнах назад и тя ме пусна, сканирайки лицето ми със сълзи, стоящи в очите ѝ.
– Ти си жив! – Каза тя слабо. – Мислех, че като се събудих… така че помислих, че и ти ще се събудиш, но не бях сигурна и…
Тя прекъсна, като се задави. Огледах я от главата до петите, с облекчение, че не виждам следи от прашна каменна текстура върху бялата ѝ кожа или гарвановата коса. Протегнах ръце и проверих дали и аз съм загубил всякаква прилика със статуя.
Часовникът ми светеше със сини цифри. 2:08 ч.
– Не! – Изрекох хрипливо. – Бяхме замръзнали почти два часа?
Иззаха изсмука ужасено дъх.
– Пропуснахме го. Огнената връзка – вече я пропуснахме!
Изправих се на крака и претърсих парка. Земният нексус беше скучен и прозаичен, артефактът беше изчезнал от върха му, а от Икар нямаше и следа. Бях сигурен, че съм го ударил с мълнията си, но тя или не го беше повалила, или той се беше съвзел и беше избягал.
Ръката ми полетя към слушалката и я включих.
– Аарон?
Чу се тихо пиукане, след което се чу гласът на Аарон.
– Къде, по дяволите, беше?
– Бях хванат в капана на едно заклинание – отговорих кратко. – Къде са…
– Чакай, – прекъсна го Аарон. – Превърнат ли си в камък?
Шокът проряза неотложността ми.
– Да, откъде знаеш?
Изза ме гледаше тревожно, докато слушах отговора на Аарон.
– Защото стоя до шест статуи на магове – изръмжа той. – Когато спря да отговаряш, не знаехме дали сте заети, ранени или мъртви – но тъй като не си направи труда да ни кажеш къде отивате, аз и Езра продължихме напред към огнената връзка.
– Наистина? – По споменаването на статуите предполагах, че не са имали повече късмет от мен в победата над Икар. – Къде е връзката?
– Оказа се, че единственият добър е в гилдията на рицарите на Пандора. Познавам половината от момчетата тук, така че ги предупредих и се спряхме на нексуса.
– И Икар дойде.
– Адски прав си, че дойде. За двайсет секунди превърна половината магове в камък, така че призовах за отстъпление. Не знаех дали ги убива или какво. – Той въздъхна с облекчение. – Но ако си се възстановил, значи знаем, че ще се изчерпи.
– След около два часа. – Погледнах към Изза. – Въздушната връзка е последната, нали?
– И последният ни шанс да го спрем, – потвърди тя разтревожено. – Ако не го направим и дъждът Андромедис се случи, както е предвидено, той ще отключи заклинанието Андромеда и ще придобие някаква форма на непобедимост.
– Къде е най-добрият въздушен възел?
Тя се поколеба.
– Някои магьосници казват, че това е фарът Аткинсън в Западен Ванкувър. Други казват, че това е кулата Шангри-Ла в центъра на Ванкувър.
Надявах се да се съберем с Аарон и Езра за финалния ни сблъсък с Икар, но ако имаше два еднакво жизнеспособни нексуса, трябваше да покрием и двата.
Потърках с ръка косата си, а умът ми се въртеше из всички възможности.
– На коя според теб ще отиде?
– Не съм сигурна. – Тя прехапа долната си устна. – Не знам.
– Досега не си грешала, – казах тихо. – Какво е твоето предположение?
Тя завъртя ръце в скута си.
– Фарът е по-далеч, но той има много време да стигне дотам. И е уединен. Кулата е в центъра на града, а връзката е на частна тераса. Ще бъде трудно да се стигне до него.
– Значи – казах аз, – смяташ, че той ще отиде до кулата.
По чертите на лицето ѝ пробяга изненада.
– Но аз тъкмо обяснявах защо фарът е по-логичният избор.
– Което нямаше да си направиш труда да направиш, ако мислеше, че той ще отиде там. Просто щеше да кажеш, че е фарът.
Тя примигна в недоумение.
– Аарон – казах аз, – ти и Езра отивате на фара. Ние ще се насочим към кулата.
– Сигурен ли си, Кай? – Попита войнствено Аарон. – Този човек е твърде силен, за да се справим сами.
Погледът ми срещна този на Изза, а очите ѝ блестяха със смесица от опасения, вълнение и изгаряща решителност.
– Няма да отида сам.
***
В сърцето на центъра на Ванкувър кулата Шангри-Ла беше най-високата сграда, която се виждаше. Стъкленото чудовище се извисяваше над останалите небостъргачи на 61 етажа, от които ми се завиваше само докъто го гледах. Първите петнадесет етажа бяха хотел, а останалите четиридесет и шест – луксозни жилищни сгради.
Паркирах на половин квартал разстояние в една задна уличка. Тъй като запалвах мотоциклета с електрическа искра вместо с ключ, не можех да го оставя пред вратата. Докато с Изза вървяхме към лъскавата кула, свалих жилетката си, навих я наопаки и ѝ я подадох. Като разбра, че с нея няма да се набива на очи, тя я прибра под мишницата си като резервно яке или чанта. Свалих ръкавиците си и ги пъхнах в джобовете си.
Улиците далеч не бяха изоставени – колите се движеха покрай мен, фаровете им заслепяваха погледа ми, а по тротоарите се разхождаха представители на нощния живот в центъра на града. Проверих часовника си. Оставаше ни един час, за да стигнем до последния етаж и да разберем как да победим Икар, преди да успее да използва нексуса – и към това се прибави още едно усложнение.
Аарон беше отправил последно предупреждение, преди да тръгне към фара.
– Икар може да се прави на невидим – каза той мрачно. – Това не е луминисцентна магия – това е някакво вълшебство. Така той влезе в стая с дузина магове и ликвидира половината от нас, преди да успеем да се защитим.
Невидимостта обясняваше и как Икар се е промъкнал покрай охраната в къщата на колекционера и е откраднал заклинанието Андромеда, както и как се е появил от нищото в градината на Нитобе.
Свързах ръката си с тази на Изза, докато преминавахме през невзрачните стъклени врати на кулата Шангри-Ла.
Фоайето на хотела отхвърли всички претенции за скромност. Външните стени от стомана и стъкло се издигаха на три етажа до тавана, от който висяха блестящи кристални полилеи. Подът и вътрешните стени бяха покрити с полиран бял мрамор, но тъмни, блокови мебели – групи от дълбоки столове и приканващи дивани, ниски масички и бюфети с лампи с меки нюанси – компенсираха острите ъгли и ярката откритост. Дървени паравани, всеки от които е изрисуван с пейзажи в азиатски стил, осигуряват уединение на местата за сядане. Големи саксийни растения с тропически аромати добавиха цветни петна.
Изза и аз се приближихме до елегантната рецепция. Русата и закръглена млада жена зад нея ме изгледа с любопитство. След всичките ни забавления тази вечер изглеждах твърде окаяно за обичайната ѝ клиентела, но тя не беше подозрителна – все още. С Изза бяхме планирали да се държим като двойка, но бързо промених плановете си.
Изплъзнах ръката си от тази на Изза, облегнах се на рецепцията и се усмихнах топло на служителката.
– Добър вечер. Или по-скоро – добра нощ?
Момичето се захили и се изчерви от интензивността на вниманието ми.
Поддържайки контакт с очите, аз неусетно задълбочих гласа си.
– Надявах се да ми помогнете. Бяхме в салона по-рано тази вечер и открихме, че моята приятелка – наклоних глава към Изза – е загубила портфейла си.
Служителят кимна нетърпеливо.
Наведох се по-близо и промълвих:
– Тя е убедена, че една жена в банята го е откраднала, но… знаете как става обикновено. Утре ще го намери под леглото. – Усмивката ми покани рецепционистката да се включи в шегата.
До мен Изза се вцепени. Служителката имаше очи само за мен.
Погледнах надолу, сякаш се колебаех, после я погледнах нагоре през миглите си. Нямах представа защо този поглед караше жените да се разтапят, но няколко пъти го бях използвал с голям ефект.
– Можем ли да помолим вашия охранител да прегледа с нас записите от видеонаблюдението?
Погледът ми през миглите спечели още една точка, тъй като служителката се изчерви още повече.
– Позволете ми да се обадя набързо. Ще помоля някой да слезе да ви помогне.
Тя се запъти към задната стая. Щом затвори вратата, усмивката падна от лицето ми и се изправих.
– Не знам какво ме изненадва повече – каза студено Изза, скръстила ръце, докато ме изучаваше. – Това, че можеш да се държиш толкова мило и флиртуващо, или това, че всеки миг от тази попинска проява беше неискрен.
– Дали флиртът някога е искрен? – Попитах сухо.
Устата ѝ изтъня, отговорът ми я обиди още повече. Изправих се пред нея, челюстта ми беше стегната от недоволство. Най-накрая бяхме намерили удобно приятелство помежду си, а сега тя се караше с мен?
Вратата зад рецепцията се отвори и служителката излезе, усмихвайки се срамежливо и разкопчала две копчета на ризата си, за да разкрие повече кожа.
– Нашият началник на охраната ще дойде след малко, за да ви помогне. Освен това – тя подхвърли лист хартия на рецепцията – това е за вас.
– Благодаря – промърморих аз, взех хартията и я пъхнах в джоба си, без да я поглеждам. Докоснах лакътя на Изза и я отдалечих на няколко крачки, така че служителката да не може лесно да ме въвлече в разговор.
– Какъв е проблемът?
– Нищо – настояваше тя въпреки очевидното си лошо настроение. – Какво има на тази хартия?
– Телефонният номер на жената.
– Какво?
– Откъде знаеш? Не си го погледнал.
Повдигнах рамене.
– Винаги е телефонен номер.
Изза издаде отвратителен звук, сякаш потвърдих колко ужасно самонадеян съм. Преди да успея да отвърна, един мъж на средна възраст в униформа на охранител зави зад ъгъла и се насочи към нас. Бързо го анализирах, като се спрях на ключодържателя, закачен на колана му до уоки-токи.
– Твой ред – прошепнах аз и придърпах Изза, за да и прошепна думите в ухото. – Отвлечи вниманието му, а аз ще задигна ключовете му.
Тя ме гледаше безучастно, бузите ѝ почервеняваха почти толкова розово, колкото и тези на служителя. Видимо съвземайки се, тя блесна с тръпчинките си към приближаващия се мъж.
– Вие двамата ли търсите изгубен портфейл? – Попита той, като заглаждаше оредяващата си коса.
– Откраднат портфейл, – поправи го леко Изза. – Можем ли да поговорим насаме?
Умен ход, като се измъкнах от полезрението на служителката на рецепцията, който ме наблюдаваше. Последвахме охранителя зад ъгъла в тихо кътче с дълга газова камина.
– Ужасно съжалявам за портфейла ви – каза мъжът грубо, – но се опасявам, че политиката на хотела не ми позволява да показвам кадри от охранителните камери на обществеността. Ще трябва да подадете сигнал в полицията.
Изза ме стрелна с поглед „Какво да правя?“. Наклоних глава в движение „да се оправя“. Тя се намръщи, после промени изражението си в отчаяно. Въртейки се към охранителя, тя накара долната си устна да потрепери.
– Но ти не разбираш! – Тонът ѝ клонеше към истерия. – В портфейла ми има карта за пропускане от охраната. Ако я загубя, ще ме уволнят! Не мога да загубя работата си!
Със стенание тя се хвърли към гърдите на мъжа и заплака шумно в ризата му. Разтревоженият поглед на мъжа се стрелна към мен, безмълвно молейки за спасение. Явно не беше достатъчно опитен с женското поведение, за да разпознае фалшивата истерия.
– Скъпа – изръмжах успокояващо, пристъпвайки към Изза – всичко ще бъде наред, обещавам.
Докато я обгръщах с ръка, блъснах охранителя – и ключовете му се освободиха в ръката ми. Прибрах ги в джоба си, докато дърпах нежно Изза. Тя нададе още едно ридание, после пусна мъжа и падна в мен. Обгърнах я в ръцете си.
– Предполагам, че ще се отправим към полицейския участък – казах му над главата ѝ. – Благодаря за помощта.
– Съжалявам, че не можах да бъда по-полезен, – промърмори неудобно охранителят и се отдалечи от нас. С неловко кимване той побърза да излезе от кътчето.
Изчаках момент и прошепнах:
– Той си отиде.
Подсмърчането на Изза спря. Тя вдигна лице, бузите ѝ бяха сухи, без следа от нито една сълза.
– Подейства ли?
– Не това имах предвид под отвличане на вниманието, но проработи.
Тя изкриви устата си.
– Не знам как да бъда тлееща и секси като теб.
Изненадан, отговорих, без да мисля.
– Ти си адски секси.
Светлите ѝ бузи почервеняха и тя се опита да сведе глава – но ръцете ми все още бяха около нея. Осъзнахме го едновременно и рязко отстъпихме назад.
Измъкнах откраднатите ключове от джоба си и разгледах малкия черен ключодържател на халката. Ако имахме късмет, това малко парченце пластмаса и микрочип щеше да отключи всички врати в сградата – макар че имаше само една врата, която ни интересуваше.
А отвъд нея ни очакваше въздушната връзка – и Икар.
Назад към част 8 Напред към част 10
