Глава 8
Докато се носехме на запад с мотоциклета, а ръцете на Изза бяха притиснати плътно около кръста ми, съобщих на Аарон през слушалката. Каската ми блокираше достатъчно шума от пътя, за да ме чуе – и да се оплаче от следващата си задача.
– Седяхме на това водно кръстовище цял час – измърмори той. – Сега трябва да гледаме земно?
– Ако този път не го маркираме, следващият път ще наблюдаваме огнени възли. Искаш ли да свалим този човек или не?
– О, искам. Проверих каква е наградата за него. Шестцифрена.
– Тогава тръгвайте, – казах аз и отворих газта на мотора.
Студеният вятър блъскаше дрехите ми, но това беше нищо в сравнение с ледената вода. Изза прегърна гърба ми, като топла тежест върху мен. Ръцете ѝ се стягаха болезнено при всеки завой. Нямах нищо против, макар че обикновено не обичах пътниците, когато карах.
Този мотоциклет, за разлика от спортния ми мотор, беше мощен круизър – имаше целия въртящ момент, който можех да поискам, но не се наслаждавах на спокойната, изправена позиция. Исках да съм ниско и плътно до тялото на мотоциклета, да усещам двигателя и пътя. Изза беше вероятно много по-щастлива от тази поза.
Настилката летеше под гумите и аз подминавах няколкото коли на пътя, сякаш се движеха на забавен каданс. Когато излязохме от магистралата, намалих оборотите с няколко степени. Светлините на града се затвориха около нас, уличните лампи проблясваха покрай нас. Оставяйки зад гърба си жилищните квартали, навлязохме в университетския район. Безплодни дървета и широки участъци от потъмняла от зимата трева изтласкваха сградите назад от пътя и тук беше още по-тихо. Намалих още повече скоростта.
– Мемориалната градина „Нитобе“ – обади се Изза над двигателя. – Вляво оттук.
Направих завоя, изминах две пресечки и завих надясно. На следващия ъгъл забелязах стената на градината – каменна основа, дървени панели и керемиден покрив. Профучах покрай нея до празен паркинг, който не се виждаше от улицата. Двамата с Изза слязохме от мотора, закачихме каските си на кормилото и тръгнахме към градината.
Напрегнал уши, за да доловя някакъв звук, огледах сенките отвъд светлината на късите декоративни улични лампи. Часовникът ми показваше 23:50 ч. Бяхме дошли рано. Може би тук щяхме да победим Икар.
Високите градински порти, вградени в стената, бяха затворени и заключени. В ъгъла обаче едно дърво с изкусно натрупани към ствола му камъни се накланяше над стената. Като се затичах, стъпих с единия крак на най-големия камък, изстрелях се нагоре, за да се хвана за дебел клон, и се метнах към приличащия на покрив керемиден връх. Бързо претърколих върха и се приземих леко върху калната, покрита с дървени стърготини земя от другата страна.
Стъпките на Изза туптяха, докато тя тичаше на същото място. Клонът на дървото се разклати, след това се чуха стържене, потракване и трясък. Главата ѝ се появи над върха. Тя се напрегна, за да се прехвърли с лакът, после преметна крак от другата страна.
Трябваше ми секунда, за да осъзная, че е изгубила равновесие, преди да се строполи настрани от стената. Нахвърлих се напред и я хванах. Тя се хвърли в ръцете ми, ръцете ѝ се вкопчиха в раменете ми, а дишането ѝ беше учестено.
– Съжалявам – прошепна тя и се изчерви. – Нямам практика.
По-скоро се съмнявах, че някога е била на тренировка, но реших да не го казвам. Изправих я на крака и тя бързо се отдръпна, оправяйки якето си, докато разглеждаше внимателно парка.
Дори през декември паркът беше запазил следи от лятната си красота. Тревата се спускаше надолу към обширно езеро с форма на пясъчен часовник, чиито плитки краища бяха покрити с тънък бял лед. Пешеходна пътека обикаляше около водата, а по нея имаше пейки, каменни фенери, беседка и малка чайна. Между лунната светлина и светлините на града не беше толкова тъмно, колкото на остров Дъглас.
– Къде е връзката? – Прошепнах.
Тя посочи от другата страна на езерото. Тръгнах наляво, следвайки пътеката покрай чайната с размерите на сандъци с инструменти. Градината беше тъмна, тиха и безлюдна, но аз не ѝ се доверявах. Вече се натрупваше заряд в тялото ми. Можех бързо да отприщя основната си атака – шок със същата сила като на полицейски електрошок, но за нещо повече се изискваше или подготовка, или достъп до електрически източник. Благодарение на езерото на Изза не се налагаше да се подготвя, като извлича влага от въздуха и земята.
На брега имаше малка беседка, а отвъд нея къс мост пресичаше най-тясната точка на езерото. Дървото туптеше кухо под краката ми. От другата му страна две дървета образуваха естествена врата, а до тях имаше висок каменен фенер, който приличаше на будистки храм.
Изза се насочи под ъгъл към издълбания камък.
– Това е то. Седеметажната пагода.
– Това е връзката? – Измърморих. – Точно тук, в обществен парк?
Повдигайки нервно рамене, тя се огледа наоколо.
– Не мисля, че още е тук.
– Добре, – казах аз. Това означаваше, че способността на Икар да лети трябва да е ограничена от височина, разстояние или продължителност. В противен случай той щеше да ни изпревари – но все още можеше да пристигне всеки момент.
Започнах да разузнавам. В рамките на няколко минути запомних разположението на парка, определих най-добрите точки за влизане и бягство и отбелязах няколко капана, на които не исках да се натъквам – лош терен, открити места, места, където противникът може да ме натика в ъгъла. Големият проблем бяха местата за укриване.
Огледах парка още веднъж, след което се върнах при Изза.
– Най-доброто време за удар ще бъде, след като той започне да работи с връзката.
Тя кимна мрачно.
– Нито едно място за укриване не е достатъчно голямо и за двама ни, така че ще се разделим. Аз ще чакам там – посочих един голям смърч с увиснали клони, които се подаваха на земята, на двайсетина метра от нексуса, – а ти можеш да се скриеш в беседката от другата страна на моста.
– Това не е ли малко далеч?
– Единственото по-близко място е под моста. – Наклоних глава. – Предполагам, че не искаш да се връщаш във водата.
Тя измърмори под носа си.
– Добре, ще се скрия в беседката. Тогава какво?
– Ще останем скрити, докато връзката не светне. Когато това се случи, създай пръски във водата. Той ще се обърне да погледне, а аз ще го нападна отзад. Ако той отрази мълнията ми, този път няма да ме забави.
Заведох я до беседката и посочих най-скритата точка зад ниските ѝ стени. Обсъдихме няколко непредвидени ситуации, които тя прие без въпроси.
– Въоръжена ли си? – Попитах, като я сканирах от главата до петите.
Тя пъхна ръце под задната част на якето си и извади два шестсантиметрови стоманени пръта.
Намръщих се неодобрително.
– Пръчки? Не си ли боен маг?
– Аз… все още се уча да използвам оръжия вместо тях, затова донесох тези. Много съм добра с тях, дори и да не са остриета.
Неубеден, проверих часовника си. 12:07
– Трябва да заема позиция.
Забързах през моста и влязох в скривалището си в смърчовите клони. Зад завеса от зелени иглички приседнах на хълбоците си и се настаних да чакам.
Очаквах той вече да е тук. Дали бяхме сбъркали? Дали Икар беше избрал друг нексус? Изза беше сигурна, че това е най-мощният земен нексус в града, но може би беше решил, че е твърде далеч от остров Дъглас и не искаше да пропусне прозореца си за зареждане на заклинанието.
Мислите ми се запътиха към мистериозните крилати сандали на крадеца. Магьосничеството имаше почти неограничени приложения, но никога не бях чувал за подобен артефакт. А и заклинанието за отразяване, което беше използвал срещу моята мълния, беше от най-високо качество. Като се има предвид репутацията на Икар и краткостта на срещата ни, се съмнявах, че съм видял всички трикове в торбата му.
От другата страна на езерото, в беседката цареше тишина и спокойствие, но в червата ми се появи тревога. Всички магове използваха инструменти, за да управляват и усъвършенстват елементарната си магия, но бойните магове тренираха с оръжия. Пръчките на Изза ми казаха всичко, което трябваше да знам за липсата на бойна подготовка, и аз се усъмних в решението си да я включа в засадата. Трябваше да я сложа в най-отдалечения ъгъл, далеч от линията на огъня.
Вече е твърде късно да променяме плана. Часовникът ми показваше 12:14 ч. Оставаше по-малко от минута. Огледах парка от единия до другия му край и започнах да се напрягам.
Един маскиран мъж стоеше пред свързващото звено.
Засмуках безмълвно дъх. Как бях пропуснал приближаването му? Дали бях гледал в погрешна посока твърде дълго? Дали бях мигнал в грешния момент?
Скрил лицето си под дълбоката качулка, Икар отметна наметалото си, за да освободи едната си ръка и да покаже дългия меч, прибран на хълбока му. Той постави дланта си върху каменната пагода и до ушите ми достигна тихото му мърморене. Беше започнал заклинание.
Мека кехлибарена светлина се разнесе из нивата на пагодата. Икар протегна малкия предмет в другата си ръка към светлината и кехлибареното сияние се насочи към артефакта като дим, всмукан във вакуум.
В езерото се разплиска вода.
Докато Икар се стремеше към звука, аз се изстрелях от мястото си. Ножовете се разпиляха в ръцете ми и аз хвърлих три последователни удара от по-малко от двайсет метра разстояние.
С невероятни рефлекси – или с много късмет – Икар се скри зад пагодата. Ножовете ми отскочиха от камъка. Насочвайки четвъртото острие, аз отприщих мълния.
Светкавицата прескочи от острието ми към криещия се крадец, но светлината се разнесе от нексуса. Електричеството ми се разкъса, изхвърлено от курса от стихийната сила на нексуса. Изръмжах и се насочих към земята, където бяха паднали трите ми ножа.
Хвърлих още един изстрел. Той удари единия нож, прескочи към втория, след това скочи за третия – и се вряза в глезените на Икар.
С приглушен вик той се сгромоляса. Нахвърлих се върху него.
По-бързо, отколкото очаквах, той се изправи на крака и пусна малък предмет на върха на нексуса. Когато се приближих, той посегна към меча си, но аз бях по-бърз. Хвърлих юмрука си в лицето му.
Ръката му се изстреля нагоре и блокира удара ми. Ударих с другия си юмрук и той отново ме блокира. Извърнах се, оставих нарочен отвор в защитата си и той го използва, а ударът му проблесна към ребрата ми. Изплъзнах се встрани и се хванах за китката му – но ръката му вече се отдръпваше и пръстите ми се затвориха във въздуха.
Започнах да се занимавам с бойни изкуства, когато бях на пет години. През следващите дванайсет години основната ми цел в живота беше да усъвършенствам тялото и магията си в оръжие. В наши дни тренирах като разумен, уравновесен човек, който от време на време се радва на развлекателни занимания, но все още бях експерт, надминат само от малцина, които можеха да претендират за по-дълги часове в доджото.
Бяха нужни още три блокирани удара и един ритник, който се размина напълно, за да осъзная, че съм превъзхождан. Той не беше по-добър от мен, но беше по-бърз. Твърде бърз. Нечовешки бърз.
Отстъпих, докато той насилваше предимството си, а ударите му летяха като удари от змия. Извивах и избягвах, след това се стрелнах и ударих ръката си в гърдите му. Под материята на наметалото му торсът му беше твърд като стомана.
От ръката ми избухна електричество. Над него пламна бяла трескава светлина и коленете му се подкосиха. Когато падна, той замахна към мен и аз вдигнах ръка, за да блокирам.
Ударът му се свърза с ръката ми – и ме изхвърли от краката ми.
Паднах по гръб, а в предмишницата ми пламна болка. Силата на удара – твърде голяма за човек с такъв ръст. Задъхвайки се, се изтърколих, преди да успее да ме ритне.
Водата отново плисна. Една вълна се надигна от езерото и се удари в гърба на Икар. Той се препъна напред.
Изза стои на мостчето, а в ръцете ѝ се въртят пръчки. Течни сфери с размер на бейзболна топка се сгъстяваха на повърхността на езерото и се устремяваха към Икар. Той се поколеба и две сфери се удариха в земята, издълбавайки дупки в тревата.
Изправих се на крака. Икар се отдалечи от мен невъзможно бързо, а дълбокият му глас изрева бързо заклинание. Той скочи във въздуха и размахващото се наметало разкри златните сандали на краката му, размазани крила на всеки глезен, които го издигаха нагоре. Протегнах ръка и по ръката ми се разнесе електричество.
Изза насочи пръчките си към Икар. Водата се стрелна към него като спираловидни пипала.
С остра паника спрях развързването си. Силата рикошира болезнено обратно по ръката ми, но не можех да я освободя – ако ударя Икар едновременно с нея, токът щеше да премине през водата и да наелектризира езерото, мократа земя, моста и Изза.
Икар се гмурна под водните пипала и те се удариха в изблик на вълна. Той се спусна надолу и спря във въздуха, на шест метра над моста. Изза хвърли пръчките си към небето и езерото се надигна от двете му страни като зееща паст, която се готви да се затвори.
– Egeirai, blepson eis ton lithon.
Дълбокият глас на Икар проряза рева на водата – и течността се плисна безвредно обратно в езерото. Изза стоеше с изпънати пръчки, а изражението ѝ бе застинало в изненада.
Отне ми две ужасни секунди, за да осъзная, че тя не се колебае от шок. По тялото ѝ се образува блед прах, който посиви цветовете ѝ. Кожата, косата, дрехите ѝ – всичко придоби вид на камък.
– Изза! – Името ѝ изскочи от гърлото ми в дрезгаво, крещящо отрицание.
Икар се завъртя към мен, докато по ръката ми профучаваше мълния. Тя избухна от ръката ми и в един ослепителен миг прекоси пространството между мен и мита.
В същия миг кръглият щит, който той държеше, проблесна към мен – и в полирания метал видях лицето си, оголени зъби, пламтящи тъмни очи, черна коса, разрошена от вятъра.
При вида на отражението ми неестествен студ ме прониза от главата до петите. Крайниците ми се сковаха, мускулите ми се парализираха и бяха твърди. Когато дивата ми светкавица удари надвисналия крадец, умът ми потъна в същия безжизнен студ като тялото ми.
Назад към част 7 Напред към част 9
