ГЛАВА 8
Винаги бях смятала планините на север от спасителния пояс за диви, но каньонът Фрейзър беше див по съвсем различен начин.
Магистралата се придържаше към стената на каньона, като се преплиташе покрай склона на планината и се провираше през тунели. Неукротима гора покриваше склоновете, а дърветата се крепяха на скалистите отвеси. Колкото по-навътре в каньона се движехме, толкова по-стръмни и скалисти ставаха планините. На всеки няколко минути пролука между дърветата разкриваше кафява вода далеч долу, която се виеше надолу по течението в обратна посока.
Река Фрейзър беше най-дългата река в провинцията. Тя извираше от Канадските скалисти планини и се вливаше в каньона Фрейзър, след което завиваше на запад към низините. Разширяваше се и забавяше ход, минаваше покрай Кокитлам, където живеех, и продължаваше чак до Ванкувър, където се вливаше в пролива Джорджия. Нейната ерозивна сила бе оформила този пейзаж в продължение на стотици километри.
– Колко още? – Попитах, стиснала здраво волана.
Зак провери телефона си.
– Четиридесет минути.
Приседнал на конзолата между нас, Рикр наблюдаваше стените на каньона, които пробягваха покрай него, с потрепващи мустаци. По гръбнака ми се изкачи трескаво чувство.
– Защо имам чувството, че мравки пълзят под кожата ми? – Промълвих.
– Енергиите тук са силни. – Зак върна лентата на доклада за смъртта на родителите ми. – Разбирам защо феите го харесват.
– Може и да се харесва на феите, но не мисля, че на мен ми харесва.
– Да – съгласи се той разсеяно, разглеждайки внимателно доклада. Вече го беше прочел и ми предостави резюме, но продължаваше да го преглежда, сякаш търсеше нещо, което го нямаше. – Човек свиква с подобна енергия, но аз предпочитам по-спокойна атмосфера.
Подсмръкнах.
– Ти, всепризнатият мрачен друид, харесваш спокойствието?
– Казва бившата вещица, която убива, фетишизира ножовете си и си изкарва прехраната с гушкане на животни.
– Аз не гушкам животни. Аз ги спасявам и рехабилитирам.
– И това не включва да ги галиш и да им пееш?
– Мога да ти пея, ако искаш – докато издълбавам сърцето ти.
Той се усмихна.
– Фетиш към ножовете.
– Мазохист – отвърнах аз.
– Не повече, отколкото си ти.
Очите ми се свиха и отново се съсредоточих върху пътя. Наситено зелената гора се притискаше към асфалта отляво, а отдясно през дърветата прозираха проблясъци на далечната страна на долината. Освен пътя и дългата линия от влакови релси, нямаше никакви признаци на човешко обитаване.
– Какво търсиш в този доклад? – Попитах след минута.
– Не съм сигурен. Просто няма смисъл. Ако територията на друида Медоуарк е била в околностите на каньона Фрейзър, тя трябва да е знаела колко е опасно. Така че защо небрежно е влязла в ръкавицата на феите на Адската порта?
„Не правите ли точно това вие двамата?“ Оплака се Рикр.
– Едно е да го посетиш за кратко. Друго е да прекараш часове или дни в скитане наоколо, търсейки турист.
– Родителите ми не за първи път помагат при спасителна операция – казах аз. – Майка ми сигурно е смятала, че ще е безопасно – или достатъчно безопасно.
Той превъртя документа.
– Наистина ли съпругът ѝ е бил могъщ?
– Нейният… съпруг – поколебах се над думата, тъй като винаги бях мислила за нейния спътник фея като за познат – беше водна нимфа.
Зак се намръщи.
– Добри са в заклинанията и омагьосването, но според моя опит нямат агресивен характер. Не бих разчитал на такава за защита.
Като си спомнях за красивата, синекожа фея, която живееше в рекичката край къщата ни, не можех да не се съглася. Тя винаги беше много нежна с мен и с майка ми обичаха да пеят заедно. Те не бяха закалени в битки воини, готови да поемат опасностите на Адската порта.
Същото се отнасяше и за мен.
Прехапах вътрешната си буза, чудейки се дали не правя голяма грешка, докато се движех по криволичещата магистрала. Пикапа се засили към един мост. На повече от сто метра под него широката, натоварена с утайки река течеше през пролома, който беше създала. Мостът се срещна с далечната страна на каньона и се вряза в гората. Дърветата се затвориха от двете страни.
Странно, неприятно напрежение се разшири в мен. Погледът ми се стрелна към гледката през предното стъкло. Бяха се появили дървени електрически стълбове, между които бяха прокарани електрически линии.
Вдясно се появи черен път, почти път. Кракът ми се отлепи от педала на газта.
Вляво се появи мръсен паркинг с малка пристройка. Пикапа подскочи, като губеше скорост, докато го подминавахме.
– Това е малък провинциален парк – каза Зак, проверявайки картата на телефона си. – Има няколко туристически пътеки, но това не е мястото, където са загинали родителите ти.
– Знам.
Натискът в гърдите ми се увеличи. Все още се движехме по инерция, а кракът ми беше надвиснал над педала. Магистралата завиваше и вляво се виждаше друг малък паркинг за туристи. Малко след него черен път се отклоняваше рязко от главния път и изчезваше в дърветата.
Натиснах спирачките.
Зак се дръпна напред, предпазният му колан блокира, а Рикр се измъкна от конзолата и се удари с лице в таблото. Гумите изпищяха, пикапа се плъзна по настилката, а след това се натресох в чакъл, когато се отклоних от магистралата.
Страничният път се изви в тесен обратен завой и камъните се изплюха от гумите, когато принудих пикапа да завие твърде бързо. Пътят се изправи, вървейки успоредно на магистралата, и гравитационната сила в кабината се разсея.
– Свята работа – измърмори Зак, стискайки дръжката над вратата. Той се завъртя, за да провери дали варгите му са в кутията, след което се върна на седалката. – Какво, по дяволите, беше това, Сейбър?
„Аз също съм любопитен.“ – Плоският, недоволен глас на Рикр го изпревари, когато той отново се качи на конзолата, а козината му се изправи. – „Какво правиш?“
– Не знам. – Сърцето ми се блъскаше болезнено в ребрата, но не защото почти бях преобърнал пикапа.
„А, разбира се“ – промълви Рикр. – „Съвършено разумно.“
– Това е обслужващ път – изтъкна гневно Зак – а той ни води в грешна посока.
– Знам това.
– Тогава обърни – без да ни убиваш този път.
Стиснах волана, взирайки се в пътя, следващ планинския склон. Сърцето ми все още се блъскаше в гръдния ми кош, това налягане вътре в мен се засилваше с всеки удар.
– Това не е екскурзия за разглеждане на забележителности – изръмжа той. – И тук няма нищо друго освен феи, които ще се опитат да ни изядат.
– Има.
– Какво?
– Има нещо тук. – Гласът ми беше приглушен шепот. – Мисля, че и преди съм била по този път.
Усещах как и фея, и друиди ме гледат.
– Била си тук преди? – Попита Зак. – Точно по този път?
– Мисля, че да.
– С родителите ти?
– Да.
Той провери картата си.
– Телата им бяха намерени на трийсет километра северно оттук.
Вдишах през носа си, опитвайки се да успокоя напрежението в гърдите си.
– Знам, че няма смисъл, но това… е познато. Наистина познато.
Отново усетих, че ме изучава.
Накрая той каза:
– Тогава нека видим накъде води пътят.
На устните ми се появи стегната усмивка.
– Не съм чакала разрешението ти. Аз съм шофьор, помниш ли?
Той измърмори нещо под носа си и единствената дума, която долових, беше „грешка“.
Пикапа вибрираше по неравния чакълест път в продължение на повече от километър, връщайки се по пътя, по който бяхме дошли. Гората се накланяше толкова близо, че клоните се удряха в страничните панели.
Кракът ми отново намери спирачката и аз спрях леко пикапа. Точно пред нас пътят се раздвояваше, като единият клон завиваше на югозапад, за да следва реката, а другият завиваше на югоизток.
Затворих очи и отпуснах спирачката. Пикапа се изтърколи напред. В стомаха си усетих дърпане наляво, усещането за завоя се запечата дълбоко в паметта ми. Отново отворих очи и ускорих по югоизточния клон с нарастваща увереност. Пътят се изви в тесен завой, който се удвои, за да ни отведе на североизток – и започна да се изкачва.
Пикапа ревеше, мощният му двигател работеше, за да ни придвижи, докато пътят ставаше неудобно стръмен. Зак отново стискаше дръжката над вратата, а челюстта му беше стегната. На всеки сто метра път, които изминавахме, набирахме по петдесет метра височина. Изкачвахме се в планината.
Срещнахме още един тесен обратен завой, като се върнахме двойно назад. Изкачвахме се все по-високо. Още един тесен завой. Сега вече се движехме на изток – пресичахме планинския хребет. Оставихме каньона зад гърба си.
„Сигурна ли си в това, гълъбче?“ – Попита Рикр.
Кимнах, вибрирайки в седалката си от нещо странно близко до вълнение. Не знаех къде се намираме и къде ще се озовем, но знаех този маршрут. Знаех го в костите си.
Пътят минаваше на зигзаг над върха, след което завиваше на север с бавно спускане. Не виждах нищо друго освен пътя и гората, едва удържана от твърдия чакъл, но предположих, че се спускаме в долина между планински върхове.
В продължение на три километра се движехме през гъста гора, все по-далеч и по-далеч от всякакви признаци на цивилизация. Коловозите в калта подсказваха, че от време на време минават големи превозни средства, предполагах, че са миньори или лесничеи, а от време на време пролуките в листата разкриваха ужасяващо стръмни падове само на метри от гумите на пикапа.
Пътят отново се удвои, за да продължи спускането, и когато наближихме поредния тесен обратен завой, забавих пикапа. Сърцето ми биеше силно.
Намалих още повече скоростта, а обратният завой беше пред нас. Пикапа запълзя напред.
– Сейбър – каза Зак плътно.
Кракът ми трепна върху газта.
– Сейбър, завий.
Позволих на пикапа да се изтърколи от пътя и да се забие право в стената от зеленина. Зак издаде задушаващ звук, когато листата се удариха в автомобила, а листата покриха предното стъкло в непрозрачен екран. Клоните се счупиха, когато бронята се стовари върху храстите, а окачването отскочи.
Една-две-три секунди…
Пробихме през стената от храсти. Обраслият път се простираше в леко извита линия, а слънчевата светлина изпъстряше мъхестата пръст.
– По дяволите – каза Зак с експлозивно издишване. – Осъзнаваш ли, че това можеше да е скала, доколкото знаеш?
Хвърлих към него малка злобна усмивка.
– Не мислех, че прословутият Кристален друид се плаши толкова лесно.
– Аз също не мислех – изръмжа той – но това беше преди да ти позволя да караш.
Рикр разтърси цялото си тяло, бялата му козина се разпиля нещастно.
„Мога ли да поискам следващото ни занимание да включва смъртоносна схватка или някакво друго по-приятно занимание?“
– Вие двамата сте слабаци – казах им аз, подтиквайки пикапа по черния път. Теренът беше по-лош от чакълестия път и ние подскочихме в седалките си, когато гумите се блъснаха в камъни и корени на дървета. – Не беше толкова лошо.
Зак поклати глава.
– Разбра ли вече къде отиваме?
– Не. Но… – Побиха ме тръпки. – Но почти сме там.
Крайниците ми трепереха от нетърпение. Точно пред нас гъстата стена от дървета се разчупи. Слънчевата светлина заблестя. Открито пространство.
Измъкнахме се от сенките и попаднахме на осветена от слънцето поляна.
Спрях пикапа, стиснах волана и се загледах през предното стъкло, замаяна и едва дишаща. След това натиснах скоростния лост на паркинг и отворих вратата, без да си правя труда да изключвам двигателя.
Краката ми изчезнаха във високата до бедрата трева, щом стъпалата ми докоснаха земята. Енергията ме връхлетя като приветлива вълна и цялото ми тяло се зачерви от топлина. Познавах това чувство. Познавах тази енергия.
Ливадата се простираше надалеч, а дългите треви се вълнуваха като вълни от вятъра. Стъблата на лилавите диви цветя се поклащаха заедно с тях, а врабчетата хвърчаха сред зеленината. От всички страни се издигаха планини, които се спускаха в далечината и бяха покрити със стари, тихи гори. По източната страна на поляната течеше пенлив поток, който я пресичаше. Разпръснати бели облаци хвърляха меки сенки върху пейзажа.
Обърнах се.
Там. Точно там, на десетина метра от пикапа с пътека от големи стъпала, водеща към него. Дървена къща с широка предна веранда и големи прозорци сочеше на югоизток през поляната. От едната страна беше покрита с лозя, а предните цветни лехи бяха обрасли с плевели. Но иначе си беше същата.
Моят дом. Аз бях у дома.
Продължих да се въртя, като намерих дървото, на което си играех, а старата ми люлка висеше на дебелите му клони. Огромната градина, в която отглеждахме всичките си зеленчуци. Кладенецът за вода. Работилницата на татко.
Вратата на пикапа се затвори с трясък и усетих присъствието на Зак да се приближава – но не исках да споделям този момент с никого. Краката ми се движеха, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато не започнах да спринтирам през тревата, оставяйки него, пикапа и феите зад себе си. Заливчето ме примамваше и аз изтичах до ръба на водата.
Там спрях, притиснала ръце към гърдите си, за да задържа препълненото си сърце.
На няколко метра от мен, на ръба на потока, върху дебел пън седеше голяма червена пластмасова кофа. Беше избледняла и опръскана с кал от проливния дъжд, но не се беше преобърнала. Пристъпих към нея. Мръсната вода я запълваше до половината, но на дъното виждах камъните, които я бяха държали изправена през последните осемнайсет години.
Хванах ръбовете на кофата и я изтръгнах от пъна, след което седнах. Пънчето изглеждаше странно малко. Краката ми се опираха лесно на земята, но си спомнях, че пръстите ми едва не изтъркаха чакълестия бряг на потока.
Седях на любимото място на баща ми за риболов до кофата му и гледах как водата тече покрай него. Ушите ми се напъваха за звуци, които никога повече нямаше да чуя. Развълнуваното крякане на баща ми, когато извади голяма сьомга. Майка ми, която ни викаше за вечеря. Чувствах се така, сякаш съм се върнала назад във времето, но тук нямаше нищо друго освен призраци.
Потокът се замъгли, когато сълзите напълниха очите ми, и аз се наведох напред, заравяйки лице в ръцете си.
Бях възрастна жена, която е преживяла осемнадесет години без родителите си.
Бях ужасено дете, чиито майка и баща никога не се бяха върнали за нея.
Отне ми много време, докато сълзите се изчерпят. Болезнена от риданията, които бяха разтърсили тялото ми, избърсах лицето си. Този път, когато погледнах през поляната, не бях дете, което най-накрая се е върнало у дома.
Бях дъщерята на друида от Ливадата, която се чудеше коя всъщност е била майка ми.
Малките биещи крилца на Рикр се спуснаха от небето под формата на бяла сойка и кацнаха върху червеното ведро на баща ми. Той насочи бледо лазурното си око към мен.
„Намерила си своя дом“ – отбеляза мрачно той. – „От това ли се нуждаеше?“
Не отговорих, несигурна какво да кажа. Несигурна в това, което чувствах.
– Сигурна ли си, че това е твоят дом?
Камъните заскърцаха, когато Зак стъпи на влажния бряг на бълбукащото поточе, а двамата му варги се изредиха зад него, като над дългата трева се виждаха само главите и раменете им. Към ежедневната си черна тениска и тъмни дънки беше добавил боен колан, натоварен с алхимични отвари в малки, подобни на епруветки флакончета. Кожени гривни с вградени кристали покриваха китките му, плетеница от по-големи кристали висеше на шнурове около врата му, а десетсантиметровият му нож беше закачен на бедрото му.
– Сигурна ли си? – Повтори той, оглеждайки поляната. – Това определено е мястото, където си живял като дете?
През скръбта ми прехвърчаха искри на раздразнение.
– Сигурна съм. Мислиш ли, че си измислям?
– Не. – Той се завъртя, за да погледне назад през поляната. – Сигурна ли си, че майка ти е била друид?
– Да – отвърнах аз. – Освен ако друидът на Бурята не е патологична лъжкиня, която по някакъв начин е знаела, че не съм наясно, че собствената ми майка е била друид, тогава съм сигурна. Какъв е проблемът ти?
– Намираме се в Адската порта.
– Очевидно. И какво от това?
– Има само един друид, който някога е претендирал за територия в Адската порта, и това не е била майка ти. – Зелените му очи се обърнаха към мен, остри и странно предпазливи. – Това е друидът от Хелсгейт, доминиращият друид в долната част на континента, преди Вълчият бряг да го завладее, и единственият друид, който е достатъчно луд – или достатъчно могъщ – за да държи територия тук.
Кожата ми настръхна от внезапен студ.
– Какво искаш да кажеш?
– Казвам… – погледът му се издигна към къщата в далечината – мисля, че и баща ти е бил друид.
Назад към част 8 Напред към част 10
