Глава 2
Отключих вратата на апартамента и надникнах вътре.
– Джъстин?
Няма отговор. Въздъхнах с облекчение, заключих вратата, пъхнах чантата си в гардероба и изритах сандалите си на килимчето, за да изсъхнат. Босите ми крака скърцаха по линолеума, докато вървях по късия коридор към основната стая, от която се виждаше тясната кухня. Провисналият син диван беше видял и по-добри дни, а в единия му край седяха внимателно сгънати чаршафи и одеяло.
Пред прозореца бяха натрупани четири смачкани картонени кутии, в които се намираха всичките ми земни притежания. Грабнах препълнения кош за пране от върха на купчината и го пренесох до тесния шкаф, където се криеха подредените пералня и сушилня. Докато зареждах прането, мислено прегледах банковата си сметка. Дали последната ми заплата ще покрие наема? Може би… ако не се хранех до края на месеца.
Заредих пералнята, съблякох работните си дрехи и ги хвърлих вътре, след което я пуснах. Върнах се до кутиите, избрах последния си чист сутиен – горещо червен с дантелени украшения, обикновено запазен за специални случаи, след което измъкнах чифт панталони за йога и ги обух.
Когато вдигнах един топ, ключалката се завъртя в коридора. Извиках, дръпнах блузата надолу и едва я поставих на мястото ѝ, преди от коридора да изскочи мъжка глава с високо вдигнати от изненада вежди.
– Тори! Прибрала си се рано.
– Здравей, Джъстин. – Успях да се усмихна. – Как мина работата?
Той все още беше в униформа – тъмносин панталон и риза с копчета, украсена с емблемата на полицията на рамото. Обикновено обичах мъжете в униформи, но можех да я оценя само дотолкова, доколкото я имаше върху Джъстин. Не че не беше красив с лешниковите си очи и късо подстриганата кафява коса. Просто, нали знаете, той е мой съквартирант. И мой хазяин. И мой по-голям брат.
– Уморително – призна той. – Мразя ранната сутрешна смяна, но стискам палци за това повишение.
– Сигурна съм, че ще го получиш.
Той разкопча униформата си, събличайки се до обикновената черна тениска, която носеше под нея.
– Какво се случи на работа? Между другото, блузата ти е обърната назад.
Погледнах надолу. По дяволите, така беше.
– Как така се прибра толкова рано? Болна ли си?
– Не… – Измърморих, дърпайки косата си.
– Тори, – изръмжа той. – Не отново. Уволниха те, нали?
Кимнах.
Той си пое дъх.
– Какво се случи този път?
Разказах му историята през вратата на спалнята му, докато той се преобличаше. Докато говорех, вмъкнах ръцете си в торбестата раирана тениска и я обърнах както трябва да бъде. Джъстин се появи отново, а намръщената му физиономия стана още по-лоша заради късата брада, която си беше пуснал по мое предложение. Беше страхотно решение. Сега той изглеждаше много по-строг като полицай.
– Тя те е блъснала и разляла всичките напитки на таблата? Трябваше да я изхвърлят!
– Можеше… ако не я бях ударила по главата.
Той седна на висока табуретка пред кухненския плот, който служеше за маса за хранене.
– Как го правиш, Тори? Ако в радиус от десет мили има луд клиент, той винаги се озовава в твоята секция.
– Може би аз предизвиквам лудостта в хората. – Върнах се на дивана. – Може би е магия.
Той извъртя очи.
– Или извънземни – предложих аз. – Или… магически извънземни!
Той въздъхна, но не ми възрази. Колкото и често да отказваше да се включи в темата, аз продължавах да му се натрапвам, докато не се оправи. Не можех да повярвам, че собственият ми брат се е превърнал в теоретик на магическите конспирации. Първо щях да повярвам в извънземни.
– Съжалявам, Джъстин – казах по-сериозно. – Ще си намеря друга работа възможно най-скоро, за да не пропусна някоя вноска за наем.
– Казвам ти всеки месец, откакто се настани, че не е нужно да плащаш наем. Щастлив съм, че имам компания.
– Животът в центъра е адски скъп. – Не добавих, че моето присъствие тук през последните осем месеца пречеше на постоянната му приятелка да се премести при него. Освен това той се примиряваше с всичките ми глупости, които загрозяваха апартамента му с една спалня.
– Развесели се, Тори. Намирала си нова работа след всяка… – Той се отдръпна, може би осъзнавайки, че да изтъкне как съм провалила шест работни места за осем месеца не е окуражаващо. – Ще си намериш друга за нула време.
– Да, – съгласих се безразлично.
Той погледна към безупречната кухня – моят малък принос към домакинството, към който се придържах като монахиня, почитаща лизола – и ми подари усмивка.
– Нека да си поръчаме храна тази вечер.
– Трябва да си спестя парите, тъй като…
– За моя сметка. – Той грабна телефона си от плота. – Обичайното?
– Разбира се, – съгласих се виновно. Утре щях да изчистя допълнително банята, за да компенсирам това. Той щеше да може да яде от мивката, ако искаше.
Докато той се обаждаше за поръчката, аз изрових лаптопа си изпод купчината чорапи, които чакаха да бъдат сгънати. Настаних се на дивана, отворих го и пуснах браузъра си. Не беше изненадващо, че бях отбелязала уебсайта за обяви за работа.
Бях изгубила работата си, но до седмица щях да имам нова, дори и да се наложи да продам душата си, за да я получа.
***
Спрях пред витрината, поех си дълбоко въздух и се усмихнах на отражението си. Усмихни се, отпусни се. Усмихни се, отпусни се. Трябваше да изглеждам енергична и уверена, а не опърпана и изтощена. Лешниковите ми очи, идентични с тези на Джъстин, изглеждаха тъмни като въглен, но прашното стъкло не можеше да притъпи яркочервената коса. Почесах конската си опашка с една ръка, за да съживя къдриците, но беше безнадеждно.
Отдръпнах се от прозореца и се загледах в небето. Ярките слънчеви лъчи искряха весело, а вятърът носеше соления привкус на океана, който се намираше само на няколко пресечки на север. Хората се разхождаха нагоре-надолу по очарователните тротоари от червени тухли, минавайки покрай старомодни улични лампи и витрини на магазини, сгушени във високи сгради във викториански стил. Гастаун беше най-старият квартал в града, популярна туристическа дестинация, пълна с кафенета и ресторанти.
От другата страна на кръстовището от червени тухли се намираше едно такова кафене. Жълтите чадъри на терасата приличаха на градина с цветя с чудовищни размери, а сервитьори в симпатични червени блузки се суетяха сред масите. Заведението беше пълно, въпреки че беше едва четири часа – твърде рано за вечерен пик, но никой не беше казал това на това кафене.
Заетостта беше добра. Заетост означаваше много персонал.
Още веднъж упражних усмивката си, след което пресякох улицата и влязох в климатизирания салон.
– Здравейте – поздравих доброжелателно домакинята. – Днес има ли мениджър за наемането на персонал?
– Да – отвърна момичето с отегчителна дрезгавина. – Вече ѝ се обадих. Може да изчакаш там с останалите.
Тя посочи. Две момичета на моята възраст, облечени в шикозно бизнес облекло, стояха встрани и държаха папки като моята. Техните автобиографии вероятно не бяха пълни с едномесечни и двумесечни стажове в ресторантьорството, без препоръки за нито един от тях. По дяволите.
Все пак се присъединих към момичетата и когато най-накрая се появи пълничката мениджърка на средна възраст, изглеждаща прегряла и недружелюбна, търпеливо изчаках реда си.
– Много ви благодаря, че ме приехте – казах, след като другите момичета си тръгнаха. – Виждам, че сте заета, и няма да ви задържам. Просто исках да донеса автобиографията си.
Подадох единствения лист, който тя прелисти без ентусиазъм.
– Наистина имаме свободно място и ако сме заинтересовани, ще… – Тя примижа. – „Кафенето на Уини“? Това беше последният ти работодател?
Стомахът ми се сви.
– Да, точно така.
– Тори Доусън… – промърмори тя, сякаш ровеше в банката на паметта си. Тя пусна ръката си, а автобиографията ми увисна встрани от нея. – Съжалявам, но нямам позиция за теб.
– Но току-що каза…
Мениджъра погледна разсеяно към кафенето, преди отново да се съсредоточи върху мен.
– Виж, хъм. Може би трябва да опиташ в друга индустрия. Не мисля, че хотелиерството е за теб.
– За какво говориш?
Тя сви рамене.
– Имаш репутация. Освен ако не живеят под камък, никой управител или мениджър на ресторант в центъра на града няма да те наеме.
Повяхнах, но…
– Наистина?
– Може би ще се справиш по-добре в търговията на дребно. – Тя ми върна автобиографията. – Доставката/приемането може да ти подхождат.
– Но… и аз съм зле в търговията на дребно, – завърших под носа си, тъй като тя вече си беше тръгнала. Натъпках хартията в папката си и се върнах на улицата. Минувачите ме побутваха и аз се скрих на едно сенчесто място до тухлена стена, загледана с празен поглед в сладките магазинчета отсреща. Работата на дребно беше твърде бавна за мен. Скучаещата Тори се забъркваше в много повече неприятности, отколкото Заетата Тори. Още един трудно научен урок.
Ако никой в центъра на града не ме наеме като сервитьорка, какво ще правя? Или се решавах да изляза извън центъра, което щеше да изисква скъп транзитен билет и дълги пътувания, или кандидатствах за стартова позиция в нещо съвсем ново. Но без опит – или бакшиши – заплащането щеше да е твърде мизерно, за да мога някога да си позволя прилично собствено жилище. Щях да остана на дивана на Джъстин за още осем месеца. Или щеше да се наложи да напусна колежа след края на семестъра.
Въздъхнах и масажирах слепоочията си. Няма да се откажа. Щях да кандидатствам на последните няколко места в списъка си и да се надявам, че мениджърите им са от редките скални типове, после да се прибера вкъщи и да измисля нов план за действие. Щях да разбера това.
Когато се отдръпнах от стената, хладният морски бриз се понесе по улицата, носейки вихрушка от прах, листа и боклуци. Полите се вдигнаха нагоре, чадърите на кафенетата се разклатиха несигурно – и един лист хартия ме удари право в лицето.
Ругаейки, махнах хартията от носа си и я разгледах, за да не би кожата ми да се нуждае от санитарен препарат от контакта. Тъкмо се канех да го изхвърля – знам, че да се хвърля боклук е лошо – когато разпознах оформлението на текста. Не беше трудно. Цяла седмица се бях взирала в обявите за работа.
Може би някой от първокласните и перфектни кандидати от кафенето го беше изпуснал. Малък шанс да си намеря работа навсякъде, където те бяха кандидатствали, но все пак сканирах хартията. Само три обяви украсяваха страницата. Първата беше за начална позиция на банков касиер в сърцето на града. Да, не. Бях много неща, но „тиха“ не беше едно от тях, а всяка банка, в която бях стъпвала, беше тиха като гробище в полунощ.
Втората позиция беше за рецепционист в адвокатска кантора. Тихи ли бяха адвокатските кантори? Никога не бях попадала в такава – учудващо е, че никой не ме е съдил досега, като се замисля – но бях сигурна, че те попадат в същата категория „тихи, достойни, вдигнали задници“ като банките. Така че също не.
Примижах към третата. Барман? Нямах много опит, но няколко пъти бях обслужвала бара в различни ресторанти. А барманите, за разлика от сервитьорите, имаха по-голяма свобода да кажат на грубите клиенти да си запратят лошото отношение там, където не грее слънце.
Но… адресът. Обръщайки се на изток, аз преглътнах. Заведението се намираше в Даунтаун Ийстсайд, голям квартал, в който половината град се страхуваше да стъпи.
Извадих телефона от чантата си и потърсих адреса. Хм, добре, значи се намираше в западния край на Даунтаун Ийстсайд – не толкова лошо, колкото си мислех. Всъщност се намираше едва на шест пресечки, макар и извън безопасното очарование на Гастаун. Може би достатъчно далече, за да не са чували за Тори Доусън, сервитьорка на „Съдба и отчаяние“. Струваше си да опитам, а както се казва тук, пропускаш сто процента от опитите, които не правиш.
Чувствайки се обнадеждена, пъхнах вестника в чантата си, прибрах папката си под едната мишница и тръгнах на изток. Просто следвай пътя от червени тухли.
За разочарование червените тухли свършиха след четвърт квартал, но три и четириетажните сгради със симпатични магазинчета продължаваха да граничат с улицата. Точно когато започнах да се чувствам доста добре, минах покрай витрина с празни прозорци. После още една. В рамките на един квартал вратите бяха празни, а прозорците – покрити. Броят на пешеходците намаля до шепа и те вървяха бързо.
С вдигната брадичка удължих крачката си, а удобните ми сандали с каишки се удряха в тротоара. Бих ли могла да тичам с тях, ако се наложи? Вероятно. Страхът беше чудесен мотиватор.
Все още не се страхувах, но когато забързах покрай тежка верижна ограда с бодлива тел отгоре, започнах да се съмнявам в себе си. Може би трябва да се върна обратно. Магазините, които имаше, бяха с дебели решетки по прозорците. Дори и да бях в достатъчна безопасност посред бял ден, какво щеше да стане с нощните смени – ако приемем, че получа работата?
Повторих в ума си изявлението на управителя на кафенето. Никой управител на ресторант в центъра няма да те наеме. Напук на това. Ако се налага да нося лютив спрей до и от работа, така да бъде.
Увеличих темпото си и се запътих към следващата пресечка. Трябваше да съм наблизо, но видях само магазин за велосипеди, наречен „BIKES“, и салон за татуировки с решетки по прозорците и вратата. Извадих телефона си, проверих отново картата, после завих зад ъгъла, изминах двайсетина метра нагоре по улицата и спрях.
Пред мен стоеше черна врата, прибрана в затънтено кътче без светлина. Избледнял шрифт на староанглийски език гласеше: „Врана и чук“. Отдолу беше изрисувана черна птица със зловещо разперени криле, кацнала върху богато украсен чук.
Сградата с форма на куб имаше решетъчни прозорци на втория и третия етаж. Северният ѝ съсед беше по-къса сграда със заковани прозорци и строителна лента на вратата. От другата страна имаше тесен паркинг с контейнер за боклук и две коли. Погледът ми се върна към нарисуваната врана с разперени криле.
Вдишах. Издишам. Добре. Мога да се справя. Влязох в сенчестата ниша и посегнах към вратата.
Назад към част 2 Напред към част 4
