АНЕТ МАРИ – Трима магьосника и една Маргарита ЧАСТ 19

Глава 18

– Какво? – Каза Аарон безучастно.
– Трябва да тръгваме, – повторих аз, а в мен настъпи паника. – Том си тръгна. Лиъм беше последният тук и току-що се прибра вкъщи. Ние сме сами – точно както първия път, когато ни нападнаха.
– Ние сме в гилдията, Тори. Никой не би бил толкова глупав, че да ни нападне тук. Освен това нашият екип издирва измамниците, докато си говорим. Няма значение дали Том ще се опита да им даде сигнал.
Вдъхнах плитко, за да потисна тревогата си.
Аарон разтриваше ръцете ми успокояващо.
– Всичко е наред. Ще почакаме тук. – Той извади телефона си, а палците му се движеха по клавишите. – Феликс ще се върне веднага, след като приключат, тъй като е дежурен тази вечер, но ще кажа на Кай и Езра също да се върнат тук. От тях ще разберем дали Том наистина е замесен.
– Добре, – промълвих несигурно.
– Съобщението е изпратено. – Той вдигна поглед от телефона си с усмивка. – Казах ти, че винаги ще…
Не го видях, но го чух – отвратителното пращене на нещо, което се удря в кост.
Аарон се отдръпна настрани, после се сгромоляса. Когато падна на пода, сърцето ми спря, а шокът парализира цялото ми тяло. С беззвучно хриптене, което щеше да бъде писък, ако имах въздух в дробовете си, се запътих към него.
Нещо профуча покрай мен, като се размина на косъм с лицето ми. Извърнах се назад, с протегнати ръце, без да имам представа от какво се защитавам. Завъртях се и замръзнах за втори път.
Появиха се хора – трима, които стояха небрежно в задната част на кухнята. Мъж, жена… и Том. Обикновено срамежливото му изражение бе изпъстрено със садистична радост. Отдръпнах се на крачка, като кракът ми се удари в неподвижната ръка на Аарон.
Три лъскави кълба с размерите на билярдни топки висяха пред непознатия мъж, всяко от които светеше в различен цвят. Когато се успокоиха, носейки се спокойно, се видяха червените пръски на едното. Ужасена, погледнах надолу към Аарон – към кръвта, която се стичаше отстрани на отпуснатото му лице.
– Трябваше да те послуша – каза разговорливо Том. – Ако беше побягнал веднага, можеше да избягаш.
Ръцете ми се стиснаха и аз се отдръпнах с още половин крачка назад.
– Но тогава нямаше да успея да ти кажа в очите, че си гаден страхливец, който заслужава всяка болка, която те очаква.
Жената се засмя.
– Изведи я навън.
Другият мъж наклони глава и аз се хвърлих надолу, когато две кълба профучаха покрай мен. Телекинеза. Как, по дяволите, трябваше да се защитя от телекинетик?
Ослепи очите му – беше ми казал Аарон, след като Лиъм се беше изгаврил с мен. Той трябва да вижда, за да използва телекинезата си.
Изстрелях се напред и спринтирах към вратите на салона. Жената отново се засмя.
Едно кълбо се удари в рамото ми със силата на питчер от висшата лига, който хвърля бърза топка. Ударът ме завъртя в полукръг и аз отскочих от плота, но се задържах на краката си. Задъхана, ударих ръка в ключа за осветлението.
В стаята настъпи мрак. Само най-слабата светлина се процеждаше от кръчмата, но тя не осветяваше кухнята. Трите кълба светеха, витаеха във въздуха близо до мен, но не се движеха. Телекинетикът не знаеше къде да ги насочи.
– Върнете осветлението! – Изкрещя жената.
Том и телекинетикът изръмжаха един на друг, блъскайки се в плотове и шкафове, докато търсеха ключа. Приклекнах, плъзнах една празна тенджера за бульон от плота и се промъкнах към кълбата. Те светеха, което позволяваше на телекинетика да ги вижда, но може би можех да поправя това.
Прицелих се с тенджерата и я размахах във въздуха като мрежа за улавяне на буболечки. Цъкане, цъкане, цъкане. Трите кълба се удариха в дъното на тенджерата и аз я ударих по пода, като хванах кълбата и угасих сигналното им сияние. Мъжът прокле яростно.
Пъхнах тенджерата под мивката, където телекинетикът нямаше да я забележи, дори и да запалят отново осветлението, след което разперих ръце, опипвайки тиганите за сос, които висяха над котлона. Хванах една дръжка и се заредих. Бях минавал през тази кухня стотици пъти. Не ми трябваше светлина.
Когато чух потракването на обувките, които се връщаха назад, замахнах с тигана за сос с характерния си бейзболен замах. Той се удари в едно тяло. Отстъпих крачка назад, навих се и замахнах отново. Този път ударих костелив крайник и телекинетикът изкрещя.
От другата ми страна по пода затропаха стъпки и аз се завъртях, готова да ударя. Една ръка докосна рамото ми.
Тигана падна на пода с трясък, а ръцете ми се отпуснаха встрани. Стоях там, неподвижна, с ръка на ръката и глас в главата ми. Той ми заповядваше да стоя неподвижно – и точно това направих. Не можех да направя нищо друго, гласът заглушаваше мислите ми, съзнанието ми.
Чуха се тракащи звуци, после разцъфна светлина, която взриви очите ми. Но аз не помръднах. Не знаех как.
Лицето на Том се появи пред мен и той се ухили.
– Беше права, че предавах информация за Аарон, но сгреши за всичко останало.
– Вие двамата носете детето на Синклер, – нареди жената.
Лицето на Том изчезна и последваха още звуци от потракване. После светлината се промени – вълна от червено и жълто, пращене на пламъци и агонизиращ вой.
Ръката върху ръката ми изчезна и съзнанието ми се раздвижи. Отдръпнах се, ударих се във вратата на хладилника и се хванах за дръжката, за да балансирам. Вратата се завъртя навътре и аз едва не паднах, краката ми трепереха.
Аарон се беше изправил наполовина, а по лицето му се бяха появили кървави петна. Огънят пламтеше по ръцете му, а ръцете му стискаха в юмруци ризата на Том. Том изкрещя, сграбчи китките на Аарон, но не успя да докосне пламъците, които покриваха кожата му.
Телекинетикът изпъна ръка и невидима сила избута Аарон назад. Том се освободи и изхлипа, докато се отърсваше. С едно махване на ръката си телекинетикът вдигна изоставения ми тиган от пода и той се стрелна към главата на Аарон.
Той го разби във въздуха с юмрук, като при удара избухнаха пламъци. Телекинетикът щракна ръката си в движение „ела тук“. Месарският нож прелетя през кухнята и спря на сантиметри от гърлото ми.
– Спри да се бориш, или тя ще умре – излая телекинетикът.
С оголени зъби и страх в очите, Аарон остана неподвижен. Огънят по ръцете му угасна.
– Ако помръднеш – измърмори жената, пристъпвайки към него, – ще можеш да гледаш как тя кърви по пода.
Тя посегна към ръката му.
– Не, Аарон! – Изкрещях. – Не и позволявай да те докосва…
Ръката ѝ се уви около китката му. Яростта и страхът в лицето му се изпариха и изражението му стана безжизнено като на пластмасов манекен. Жената се усмихна простодушно към мен и със свободната си ръка преметна русата си коса през рамо.
– Тогава да поемаме? – Каза тя на съучастниците си.
Телекинетикът, вперил очи в плаващия нож, насочен към незащитеното ми гърло, се усмихна триумфално. Открито плачещ от изгарянията си, Том се запъти към задния вход в далечния край на кухнята и жената тръгна след него, като ръката ѝ здраво стискаше китката на Аарон. Той я последва покорно, с празен поглед. Не ме погледна, докато се разминавахме. Изобщо не ме видя и аз знаех защо. Тя контролираше съзнанието му, точно както беше контролирала мен.
Том изчезна през задната врата, а жената спря на прага.
– Защо не покажем на Дариус колко сме сериозни? Един труп в гилдията му би трябвало да привлече вниманието му.
Усмихвайки се на себе си, тя изведе Аарон през вратата, оставяйки ме с телекинетика. Когато те изчезнаха, месарският нож се отдалечи от мен, сякаш невидим притежател го привличаше, за да нанесе удар. Взирах се в острието, без да мога да помръдна, без да имам къде да отида.
Ножът се стрелна към гърлото ми – после се отклони от курса и изскърца през вратата на хладилника.
– Тори!
В другия край на кухнята Лиъм висеше от вратата на салона, с една ръка, протегната към мен.
Ругаейки, другият телекинетик махна решително с ръка. Още два месарски ножа изскочиха от блока и се катапултираха към Лиъм. Той се затича към снарядите, докато един огромен капак на тенджера летеше пред него като щит. Ножовете рикошираха от капака и всичко се разби на пода.
Лиъм се плъзна да спре до мен, с протегнати ръце, сякаш чакаше следващия предмет, на който да заповяда.
Другият телекинетик погледна Лиъм и се ухили. От намаляващите запаси на блока се извади назъбен нож за хляб, а след това и нож за обезкостяване с тънко острие. Когато остриетата се завъртяха в наша посока, Лиъм протегна ръце към тях.
Ножовете спряха на мястото си, вибрирайки във въздуха.
Трети нож се извади от блока и се завъртя с острие към нас. Лиъм се задъха, мускулите му се напрегнаха, сякаш се напрягаше срещу страшна тежест. Трите ножа вибрираха по-силно. Лиъм се задъхваше, ръцете му трепереха от усилието.
Третият нож се поколеба, после светкавично се раздвижи. Лиъм хвърли ръка към него, спирайки движението му, но другите два се освободиха и профучаха през разстоянието.
Лиъм падна назад, блъскайки се в мен. Хванах го и ни хвърлих в отворения хладилник. Когато ритнах вратата, третият нож се удари в метала с писък. Стъпки тупнаха към вратата и аз обвих с юмруци дръжката, решена да я задържа затворена.
– Остави ги! – Извика жената. – Имаме това, за което сме дошли.
– Добре – изръмжа телекинетикът, а гласът му се разнесе точно зад вратата. Дръжката потрепери под дланта ми и се чу ужасяващо метално хрущене, след което стъпките му се отдалечиха. Вратата се удари.
Завъртях се към Лиъм. Лежеше по гръб и хипервентилираше, а ръцете му се размахваха безпомощно около гърдите, където два ножа стърчаха от тялото му.
– О, Боже, – просъсках аз. – Дръж се, Лиъм.
Измъкнах телефона си от джоба, но в облицования с метал хладилник нямаше обхват. Запътих се към вратата и завъртях дръжката. Тя не помръдна.
– Не – изстенах, като я издърпах. – Не!
Ударих рамото си във вратата, но ударът не разклати тежкия изолиран метал. Завъртях дръжката, докато болката не изгори пръстите ми, но не успях да я накарам да помръдне. Телекинетикът я беше залостил.
Паднах на колене до Лиъм, болезненият хлад на пода се разпространи през дънките ми и се опитах да си спомня отдавнашния урок по първа помощ. Кръвта се стичаше от околностите на ножовете, а дръжките се разместваха при всяко неспокойно дишане, което той поемаше.
– Съжалявам – прошепна той. – Върнах се… забравих си слънчевите очила… чух те…
– Шшш, Лиъм. – Обгърнах студената му ръка с двете си. – Просто се дръж там. Помощта ще дойде скоро.
Той кимна, лицето му побеля, и не зададе въпроса, за който знаех, че си мисли. Въпросът, който отчаяно избягвах.
Помощта щеше да дойде… в крайна сметка. Но дали щеше да дойде достатъчно бързо, за да спаси живота на Лиъм?

Назад към част 18                                                                      Напред към част 20

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *