АНЕТ МАРИ – Трима магьосника и една Маргарита ЧАСТ 21

Глава 20

Под един клаустрофобичен бетонен таван се примъкнах в дълбоко петно от сенки. Над мен се издигаше нисък мост, който пресичаше широки влакови релси.
Бяха ми нужни почти двадесет минути, за да стигна дотук, и ако не бях заета да се страхувам за живота на Аарон, щях да се страхувам за своя собствен. Да се разхождам из мизерна търговска зона посред нощ не беше най-разумното нещо, което някога бях правила. Намирах се в далечния край на Даунтаун Ийстсайд, оживеното градско ядро на тридесет дълги квартала на запад.
Примижах от другата страна на пътя към порутената двуетажна сграда с адреса от вестника ми. Точно на север от нея улицата за достъп свършваше с ограда от верижна мрежа, където влаковите релси минаваха успоредно на кея отвъд. Мостът над главата ми се свързваше с корабостроителницата. Ако предположим, че това е същото товарно депо, за което бе споменала Табита, бях нелепо близо до мястото на „размяната на заложници“.
Стомахът ми се обърна отвратително, докато сканирах някогашната бяла офис сграда, която сега беше в скучно мокро жълто с изпокъртени стени. Една от грозните стени беше заета от скеле, а част от облицовката беше откъртена. Прозорците на долното ниво бяха чисто нови, със стикери и етикети, залепени върху девствените стъкла, а върху квадратните отвори на горното ниво бяха залепени здрави найлонови прегради.
През найлоновите покрития проблясваха светлини. Това беше единствената сграда в квартала, която показваше някакви признаци на живот.
Изтръпнах, когато по моста се зададе самотно тракторно ремарке, което разтресе бетона над главата ми. Притиснах се по-дълбоко в сянката и извадих телефона си, за да проверя часовника – 45 минути до изтичането на двучасовия срок – и видях, че на екрана мигат съобщения от Кай и Езра. Палецът ми се спря върху тях.
Ако сега се обадя на Кай или Езра, те ще се опитат да включат това ново място в плановете си. Но доколко това щеше да наруши настоящата им стратегия? Имаха ли достатъчно хора, за да проучат четвърта сграда? Ако греша – ако ККК все още не използваше тази сграда, ако Аарон не беше тук, ако светлините бяха от самонастанили се или нещо друго – Аарон можеше да умре, защото бях объркала плановете им. Не можех да рискувам. Сама щях да проверя местоположението.
Прибрах телефона в джоба си и се съсредоточих върху сградата. Тежки метални порти барикадираха вдлъбнатия преден вход. Ако бях митик, може би щях да ги взривя, но аз бях куц човек без магия. Замислих се за скелето, но то беше разположено срещу участък от стената без прозорци. Не е добре.
Измъкнах се от скривалището си и пресякох улицата, за да проверя другата страна на сградата. Зад ъгъла едноетажна заваръчна работилница се допираше до офиса. От другата му страна, зад верижна порта, се намираше малък парцел, затрупан с боклуци.
Погледнах металните отпадъци, натрупани до стената, след което се отправих към оградата. Време е за доброто старо проникване с взлом.
Преметнах чантата си през рамо – може би трябва да инвестирам в раница – прехвърлих задника си през портата и паднах от другата страна. Като се придържах към сенките, се покатерих на ръждясала метална бъчва, прекосих купчина гниещи дървени палети, после използвах върха на здрава тръба, за да се издигна достатъчно високо, за да се хвана за ръба на покрива.
Издърпах се нагоре, като тихо стенех. Трябваше да тренирам повече. Много набирания. Бицепсите са секси, нали?
Претърколих се на покрива и закрачих по него към стената на офиса. Четирите прозореца бяха покрити с дебел найлон и за разлика от останалите бяха лишени от светлина. Извадих ключовете си от чантата, забих единия през найлона и разкъсах дълъг отвор. Разделих краищата и надникнах в тъмната стая от другата страна. Това беше лесно. Вижте ме как прониквам, сякаш правя тези глупости през цялото време.
Вмъкнах се вътре, като обувките ми се приземиха върху нещо хрущящо. През полуотворената врата се процеждаше слаба светлина, която осветяваше найлона, положен върху килима. Празната стая миришеше на мазилка и прясна боя.
С дълбоко, успокояващо дишане – сърцето ми съвсем не се изтръгваше от гърдите ми – измъкнах глава през частично отворената врата, откривайки къс коридор, застлан с утилитарен бежов килим. Някъде напред се чуваше тихо шумолене от гласове.
Извадих телефона си, проверих дали е на тих режим, след което закрачих по коридора една по една стъпка с ужас. Това не беше първият ми опит за проникване в сграда, но престъпната фаза на младостта ми беше далеч зад гърба ми. Не си спомнях да съм била толкова нервна тогава и можех да използвам част от тийнейджърската си свръхсамоувереност, докато прикляках в края на коридора и надничах в стаята отвъд.
В момента, в който видях какво ме чака, се отдръпнах от погледа, трепереща от глава до пети.

Добрата новина: бях намерила Аарон.

Лошата новина: всичко останало.

Отвъд коридора имаше голяма стая с два реда кабинки, чисто нови и все още увити в стреч, с отворено пространство в центъра. В този отвор имаше метален сгъваем стол, а на стола седеше Аарон, с вързани зад гърба ръце, завързани очи, устата му беше залепена с тиксо, а по лицето му имаше засъхнала кръв. Жената менталист стоеше до стола му, а ръката ѝ беше върху тила му.
Встрани от тях имаше още около десетина души. Вероятно екстрасенси. Вероятно мръсници. Поне трима сигурни мръсници – менталистът, телекинетикът и Том, чиито ръце и врат бяха покрити с марля.
Ръцете ми трепереха, извадих телефона си още веднъж. Защо, защо не се обадих на Кай по-рано? Тридесет и пет минути до момента, в който Дариус трябваше да се появи в корабостроителницата.
Тръгнах по коридора, отдалечавайки се от медиумите, и отворих приложението си за съобщения. Едва видях последните съобщения на Кай – питаше къде съм и обещаваше да се обади, след като Аарон е в безопасност – набрах в телефона си и изпратих същото съобщение на него и Езра: адреса на офиса и две думи.

Намерих Аарон.

Затаих дъх и зачаках. Дали Кай щеше да провери телефона си, или вече беше на път към някое от местата? Изминаха двадесет секунди, после тридесет, после минута. Никакъв отговор. Пръстът ми се поколеба над бутона за повикване. Том беше тук. Ако се обадя на Кай, колкото и тихо да говоря, ясновидецът щеше да чуе.
– Ригел – обади се един мъж от главната стая.
Изплаших се, пъхнах телефона в чантата си и се запътих към гласовете.
– Иван току-що ми изпрати съобщение. Екип на „Врана и чук“ се приближава към офиса ни в Сайпръс.
Надникнах, когато един мъж се надигна от кожения офис стол и оправи сакото си, ушито по мярка. Черната му коса беше сресана назад, като прическата подчертаваше суровите му черти и дълбоките бръчки около устата му.
– Тогава е време – промърмори той с ясен английски акцент.
Той се разположи срещу Аарон, който беше неподвижен с ръката на менталистката върху главата му, която го държеше под свой контрол. От моя ъгъл не можех да видя какво прави Ригел – тогава звукът на телефон, звънящ на високоговорител, наруши тишината. Психарите в стаята зачакаха, без да помръднат.
Линията щракна.
– Решихте ли да ми върнете пиромага? – От телефона отекна спокойният, дълбок глас на Дариус.
– Дариус – каза Ригел, като пренебрегна въпроса. – Разочарован съм.
– Това е взаимно чувство, Ригел.
– Етикетът на гилдията е прост. Ние не се намесваме в делата на другия. Не е ли това и твоята лична максима? Не удряйте първи? – Подигравка покри тона на Ригел. – Ти наруши собственото си правило, приятелю. Ударихте първи и сега аз отвръщам на удара.
– Бих могъл да ти припомня личните стандарти, които някога си спазвал – хладно отвърна Дариус. – Но предполагам, че дните, когато сме споделяли едни и същи идеали, отдавна са минали.
Ригел се засмя.
– Тези идеали, към които все още се придържаш, са причината, поради която никога няма да можеш да оспориш моето място в йерархията на митичните и земните сили.
– Оценките ни за твоята позиция в тази йерархия може да се различават.
– Клиентите на моята фирма управляват този град. И все пак ти си избрал да ни се месиш. На мен. – Гласът му придоби тиха, опасна окраска. – Трябваше да знаеш, че нямаш никакъв шанс срещу моята гилдия. Никоя власт не е неприкосновена, когато медиумите могат да влияят на хората, които я притежават. Само виж обещаващия си млад пиромаг, превърнат в марионетка.
– Ригел… – започна Дариус и за пръв път гневът оцвети гласа му.
– Може би това, че ще го гледаш как умира, ще ти докара нелепата арогантност, която те е мотивирала да ме удариш. Гледаш ли, Дариус?
Ригел напредна към Аарон, безпомощен на стола, и аз осъзнах, че това не е разговор по високоговорителя, а видеоразговор. О, Боже. Трябваше да направя нещо. Но какво? Нямах оръжие. Само горещо-розовия си чадър и…
– Правиш грешка. – Гласът на Дариус прозвуча през високоговорителя с ниско ръмжене. – Каквито и граници да си прекрачвал преди, тази не е тази, която искаш да пресечеш.
Като държеше камерата на телефона насочена към Аарон, Ригел пъхна ръка в сакото си и извади черен пистолет от скрит кобур – и този определено не беше пистолет за пейнтбол.
Той го насочи към главата на Аарон.
Бръкнах в чантата си, разпилявайки вещите си по пода. Картата „Дама Пика“ се разхвърча на килима между краката ми. Заклинанието отразяваше магия, но не можеше да отразява куршуми.
– Ти започна тази война, Дариус. – Ригел махна менталиста настрани и тя се измести от пътя, като държеше едната си ръка на рамото на Аарон. – И си на три хиляди мили твърде далеч, за да спасиш някого.
Главата ми се дръпна нагоре. Ригел знаеше, че Дариус е на източното крайбрежие? Тогава той никога не е възнамерявал да пощади Аарон. Последните два часа не бяха послужили за нищо друго, освен да накарат Дариус и гилдията да беснеят – фарс, който да ги накаже още повече.
С карта в едната ръка и чадър в другата се подготвих.
– Ако го убиеш – изръмжа Дариус, а яростта пробиваше спокойствието му, – ще те науча какво означава да се страхуваш от властта.
Ригел не реагира на заплахата.
– Имаш ли последни думи за протежето си? Той не може да отговори, но може да те чуе.
– Ригел…
– Не? Много добре.
Ригел подаде телефона си на близкия екстрасенс, който се отдръпна, за да постави в кадър пред Дариус както Аарон, така и неговия палач. Ригел насочи пистолета между завързаните очи на Аарон.
– Ригел! – Изръмжа Дариус.
Втурнах се в средата на медиумите.
Прелетях покрай наблюдаващите митици и забих чадъра си в китката на Ригел. Пистолетът излетя от ръката му, а аз забих дръжката на чадъра в лицето му. Докато той се олюляваше, аз се хвърлих напред с чадъра, който държах като рицарско копие, и забих металния му връх в гръдната кост на менталистката. Тя се дръпна назад и ръката ѝ се изплъзна от ръката на Аарон.
– Аарон! – Изкрещях. – Запали стаята!
Страхувах се, че той ще се поколебае, ще се забави от страх да не ме нарани, но не го направи. Със свистене на топлина пламъците избухнаха от него и избухнаха навън във виещ водовъртеж.
Боже мой. Когато Аарон каза, че може да запали стая, не знаех, че ще му е толкова лесно. Хвърлих се към банката от кабинки и когато огнената стена се втурна към мен, насочих към нея Дама Пика.
– „Ori repercutio!“
Въздухът се развълнува и пламъците се изстреляха от мен. Когато Аарон се хвърли от стола си, огънят го заля безвредно и се търкулна към крещящите екстрасенси. Превръзката на очите и парцала в устата му бяха изгорели от лицето на Аарон, а пламъците изядоха дупки в ризата му. Половината стая гореше, а Ригел беше изчезнал. Психарите бягаха във всички посоки, но не всички бягаха.
Една позната фигура се втурна през пламъците. Телекинетикът, който едва не беше убил Лиъм, хвърли два кинжала във въздуха и те се стрелнаха към Аарон.
Аарон грабна металния стол и го замахна, като отклони единия кинжал от курса. Другият прониза ръката му и кръвта му изсвистя в пламъците. Докато телекинетикът размахваше бясно ръце, връщайки оръжията под контрол, аз изскочих от скривалището си под бюрото, грабнах чисто нова клавиатура и я хвърлих по телекинетика.
Той стрелна ръка към снаряда и спря клавиатурата във въздуха, но разсеяно остави двата си ножа да паднат на пода. Аарон се справи с него и навсякъде избухнаха пламъци. Мъжът падна с писък.
Миг движение в ъгъла на окото ми. Менталистката, чието лице беше изкривено от болка или ярост, посегна към мен.
– О, не, не го правиш! – Изкрещях, докато грабвах следващото оборудване от бюрото.
Очите ѝ се разшириха и тя трескаво отстъпи назад. Не достатъчно бързо. Разбих лъскавия нов компютърен монитор в главата ѝ и тя падна като камък. Тя нямаше да ме използва като заложник срещу Аарон втори път.
Друг медиум избяга от дима и ме блъсна в бюрото. Стената на кабинета се срути, а цялото бюро се разби в пода. Когато ръцете му се сключиха около гърлото ми, звукът избухна в ушите ми и в зрението ми проблесна светлина. Викове на ужас, отвратителни писъци, пръски червена кръв, широко гледащи човешки очи, светещи червени чудовищни очи, злобно ръмжене…
Ръцете около врата ми изчезнаха, а ужасяващите гледки и звуци се изпариха от съзнанието ми. Вдишах дим, когато Аарон издърпа митика от мен и го хвърли в горящата кабина.
Хванах предложената от Аарон ръка и той ме издърпа нагоре. Огънят беше погълнал напълно ризата му, но панталоните му все още бяха в едно овъглено парче. Разрастващият се ад беше извън контрол и от горящите стени се стелеше дим. Очите ме бодяха, потърсих следващия ни противник, но глупаците бяха на пода, а умните вече бяха избягали.
– Натам – изкашлях се аз, а гърлото ми гореше, докато димът се сгъстяваше. – Можем да избягаме през прозореца.
С Аарон по петите, се стрелнах в коридора и задигнах чантата си от пода. На половината път, докато я носех на раменете си, се втурнах през вратата в полуремонтирания офис.
И едва не се сблъсках с насочения към гърдите ми пистолет.

Назад към част 20                                                                Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!