***
Килията на Сантино.
Лежах на пода в прегръдките на Алесандра, която ме люлееше и галеше косата ми.
– Искам тази вечер да ловуваш с нас – каза Сантино. – Ще дойдеш с нас, с Алесандра и с мен. Няма да позволим на останалите да те измъчват. Ти си гладен. Много си гладен, нали? – И така започна моето пребиваване при Децата на мрака.
Нощ след нощ правех лов в мълчание с новите си спътници, новите си близки, новия си учител и новата си господарка, а после бях готов да започна сериозно новото си чиракуване и Сантино, моят учител, с Алесандра, която му помагаше от време на време, ме направи свой ученик, което е голяма чест в завета, или поне така бързаха да ми кажат останалите, когато имаха възможност.
Научих това, което Лестат вече е написал, от това, което му разкрих, великите закони.
Единият, че сме формирани в завети по целия свят и всеки завет ще има свой водач, а аз бях определен да бъда такъв, като настоятел на манастир, и че всички въпроси на властта ще бъдат в моите ръце. Аз и само аз трябваше да определям кога нов вампир трябва да се присъедини към нас; аз и само аз щях да се погрижа за това, че трансформацията да бъде извършена по правилния начин.
Второ, Тъмната дарба, защото така я наричахме, никога не трябваше да се дава на онези, които не са красиви, защото поробването на красивите с Тъмна кръв беше по-приятно за един справедлив Бог. Трето, че никога древен вампир не бива да прави нов младеж, защото силите ни нарастват с времето и мощта на старите е твърде голяма за младите. Свидетел съм на трагедията на мен самия, направена от последното от известните Деца на хилядолетието, великия и ужасен Мариус. Аз имах силата на демон в тялото на дете.
Четвърто, че никой сред нас не може да унищожи друг сред нас, освен водача на завета, който трябва да е готов по всяко време да унищожи непокорните от своето семейство. Всички скитащи вампири, които не принадлежат към нито един завет, трябва да бъдат унищожавани от лидера на място.
Пет, никой вампир не трябва да разкрива самоличността си или магическите си сили пред смъртен и след това да бъде оставен да живее. Никой вампир не трябва да пише думи, които разкриват тези тайни. Всъщност името на никой вампир не биваше да се знае в света на смъртните и всяко доказателство за нашето съществуване, което някога е избягало в това царство, трябва на всяка цена да бъде изкоренено заедно с онези, които са допуснали такова ужасно нарушение на Божията воля.
Имаше и други неща. Имаше ритуали, имаше заклинания, имаше някакъв фолклор.
– Ние не влизаме в църкви, защото ако го направим, Бог трябва да ни порази, – заяви Сантино. – Не поглеждаме към разпятието, а самото му присъствие на верижка около врата на жертвата е достатъчно, за да спаси живота на този смъртен. Отвръщаме очи и пръсти от символите на Дева Мария. Свиваме се пред образите на светците.
* Но ние поразяваме със свещен огън онези, които остават незащитени. Пируваме, когато и където си поискаме, и то с жестокост, и върху невинните, и върху онези, които са най-благословени с красота и богатство. Но не се хвалим пред света с това, което правим, нито се хвалим един пред друг.
* Големите замъци и съдебни зали на света са затворени за нас, защото ние никога, никога не трябва да се намесваме в съдбата, която Христос, нашият Господ, е отредил за тези, създадени по Негов образ, както не го правят паразитите, пламтящият огън или черната смърт.
* Ние сме проклятие на сенките; ние сме тайна. Ние сме вечни.
– И когато работата ни е свършена за Него, ние се събираме без удобствата на богатството или лукса, на онези места, благословени от нас под земята за нашия сън, и там само с огън и свещи за светлина се събираме, за да казваме молитвите и да пеем песните и да танцуваме, да, да танцуваме около огъня, като по този начин укрепваме волята си, като по този начин споделяме със сестрите и братята си нашата сила.
Изминаха шест дълги месеца, през които изучавах тези неща, през които се осмелявах да навлизам в задните улички на Рим, за да ловувам заедно с останалите, да се тъпча с изоставените от съдбата, които така лесно попадаха в ръцете ми.
Вече не търсех в съзнанието си престъпление, което да оправдае хищническото ми пируване. Вече не практикувах изящното изкуство да пия, без да причинявам болка на жертвата, вече не предпазвах нещастния смъртен от ужаса на лицето ми, отчаяните ми ръце, зъбите ми.
Една нощ се събудих и се оказах заобиколен от братята си. Сивокосата жена ми помогна да изляза от оловния си ковчег и ми каза, че трябва да отида с тях.
Излязохме заедно под звездите. Огънят беше запален високо, както в нощта, когато смъртта на моите смъртни братя беше настъпила. Въздухът беше прохладен и изпълнен с аромата на пролетни цветя. Чувах как пее славей. А далеч от мен се чуваше шепотът и шумоленето на големия претъпкан град Рим. Обърнах очи към града. Видях седемте му хълма, покрити с меки трептящи светлини. Видях как облаците над тях, оцветени в златисто, се спускат към тези разпръснати и красиви фарове, сякаш тъмнината на небето беше пълна с изкуство. Видях, че кръгът се е оформил около огъня. Двама и трима бледи бяха децата на мрака. Сантино, в скъпа нова роба от черно кадифе, ах, такова нарушение на строгите ни закони, излезе напред, за да ме целуне по двете бузи.
– Изпращаме те далеч, в северната част на Европа – каза той, – в град Париж, където водачът на Конвента е отишъл, както всички ние рано или късно отиваме, в огъня. Децата му те очакват. Те са чували приказки за теб, за твоята нежност, благочестие и красота. Ти ще бъдеш техният водач и тяхната светлина.
Братята ми един по един дойдоха да ме целунат. Сестрите ми, които бяха малко на брой, също поставиха целувки по бузите ми.
Аз не казах нищо. Стоях мълчаливо, вслушвайки се неподвижно в песента на птиците в близките борове, а очите ми се унасяха от време на време към снижаващите се небеса и се чудех дали ще дойде дъждът, дъждът, който усещах, толкова чист и неподправен, единствената пречистваща вода, която ми беше позволена сега, сладкият римски дъжд, нежен и топъл.
– Даваш ли тържествен обет да водиш Завета по Пътищата на мрака, както би искал Сатаната и както би искал неговият Господ и Създател, Бог?
– Да.
– Даваш ли обет да се подчиняваш на всички заповеди, изпратени до теб от Римския завет?
– Да…
Думи и думи, и думи.
Дървата бяха струпани върху огъня. Барабаните започнаха да бият. Тържествените тонове. Започнах да плача. После дойдоха меките ръце на Алесандра, меката маса на сивата ѝ коса на врата ми.
– Ще дойда с теб на север, дете мое, – каза тя. Бях обзет от благодарност. Обгърнах я с ръце, притиснах твърдото ѝ студено тяло до себе си и се разтреперих от ридания.
– Да, скъпи, скъпи малък, – каза тя. – Ще остана с теб. Стара съм и ще остана с теб, докато не дойде време да отида при Божието правосъдие, както всички трябва да направим.
– Тогава ще танцуваме в ликуване! – Извика Сантино. – Сатана и Христос, братя в Дома Господен, даваме ти тази съвършена душа! – Той вдигна ръце нагоре.
Алесандра се отдръпна от мен, а очите ѝ светеха от сълзи. Не можех да мисля за нищо друго, освен за благодарността си, че тя ще бъде с мен, че няма да предприема това ужасно страшно пътуване сам. С мен, Алесандра, с мен. О, глупак за Сатаната и за Бога, който го е създал!
Тя стоеше до Сантино, висока като него, величествена, тъй като и тя вдигна ръце и размаха косата си от една страна на друга.
– Нека танцът започне! – Извика тя.
Барабаните се превърнаха в гръм, роговете завиха, а ударите на тамбурите изпълниха ушите ми.
От огромния плътен кръг вампири се извиси дълъг и тих вик и всички наведнъж, хванали се за ръце, започнаха да танцуват.
Бях изтеглен обратно във веригата, която бяха направили около бушуващия огън. Тръгнах отляво надясно, докато фигурите се завъртяха насам-натам, после натам, след което се освободиха и скочиха, въртейки се във въздуха. Усетих вятъра в тила си, докато се въртях, докато скачах. Протегнах ръка с перфектна точност, за да получа ръцете от двете ми страни, после да се поклатя надясно и отново наляво.
Над мен безмълвните облаци се сгъстяваха, завиваха и плаваха по тъмното небе. Дъждът заваля, а мекият му рев се изгуби във виковете на лудите танцуващи фигури, в пращенето на огъня и потока от барабани. Аз го чух. Обърнах се, скочих високо във въздуха и го приех, сребристият дъжд се спускаше към мен като благословията на тъмните Небеса, кръщелните води на прокълнатите.
Музиката се надигна. Навсякъде се разнесе варварски ритъм, подредената верига от танцьори беше забравена. В дъжда и в неугасимия пламък на гигантския огън вампирите изхвърляха ръце, виеха, извиваха се, крайниците им се свиваха, така че те тупваха с прегънати гърбове, с пети, забити в земята, а после се освобождаваха, протягаха ръце, отваряха уста, бедрата им се разлюляваха, докато се въртяха и скачаха, и уловени в шумно разтворено гърло, отново зазвучаваше химнът: Dies irae, dies ilia. О, да, о, да, ден на скръбта, о, ден на огъня!
След това, когато дъждът заваля тържествено и постоянно, когато огнището не беше вече нищо друго освен черна отломка, когато всички бяха тръгнали на лов, когато само неколцина се мотаеха по тъмната земя на Сабат, пеейки молитвите си в мъчителен делириум, аз лежах спокойно, дъждът ме миеше, докато опирах лице в земята.
Изглежда, че монасите бяха дошли от стария манастир в Киев. Те ми се смееха, но нежно. Казаха:
– Андрей, защо си мислиш, че можеш да избягаш? Нима не знаеше, че Бог те е призовал?
– Махай се от мен, теб те няма тук, а мен ме няма никъде, изгубен съм в тъмната пустош на зимата без край.
Опитах се да си Го представя, Неговото свято лице. Но там беше само Алесандра, дошла да ми помогне да се изправя на крака. Алесандра, която обеща да ми разкаже за мрачните времена, много преди да бъде създаден Сантино, когато е получила Тъмния дар в горите на Франция, към които сега щяхме да се отправим заедно.
– О, Господи, Господи, чуй молитвата ми, – прошепнах аз. Ако можех само да видя Светия лик.
Но такива неща ни бяха забранени. Никога, никога не можехме да погледнем Образа Му! До края на света щяхме да работим без тази утеха. Адът е отсъствието на Бога.
Какво мога да кажа сега в своя защита? Какво мога да кажа?
Други са разказвали как векове наред съм бил твърд водач на Парижкия завет, как съм изживял тези години в невежество и сянка, подчинявайки се на старите закони, докато вече нямаше нито Сантино, нито Римски завет, който да ми ги изпрати, как в парцали и тихо отчаяние съм се придържал към Старата вяра и Старите пътища, докато другите са отивали в огъня, за да се унищожат, или просто са се скитали.
Какво мога да кажа в защита на новопокръстения и светеца, в който се превърнах?
В продължение на триста години аз бях скитническото ангелско дете на Сатаната, бях неговият убиец с бебешко лице, неговият лейтенант, неговият глупак. Алесандра беше винаги с мен. Когато другите загиваха или дезертираха, имаше Алесандра, която запазваше вярата. Но това беше моят грях, това беше моето пътуване, това беше моята ужасна глупост и само аз трябва да нося бремето ѝ, докато съществувам.
В тази последна утрин в Рим, преди да отпътувам на север, беше решено, че името ми трябва да бъде променено.
Амадео, съдържащо самата дума – смисъла за Бог, беше крайно неприлично за дете на мрака, особено за такова, което трябваше да ръководи Парижкия завет. От различните варианти, които ми даде, Алесандра избра името Арманд. Така че аз станах Арманд.
Назад към част 20 Напред към част 22
