Глава 16
– На мига ще получа отговора си, помислих си аз. Той или ще ни приеме, или ще ни хвърли обратно надолу със Своята Мощ, така както някога ме хвърли на Земята. Може дори да ни разпусне, защото със сигурност може да направи преценката си за моя успех или провал, преди изобщо да стигна до портите на Небето. Какво беше казал Той в Своята безкрайна мъдрост? Той беше казал, „Върни се колкото можеш по-скоро“.
– Привлякох тези души към себе си, плътно както привлякох теб, когато те издигнах нагоре, и от Шеол се издигнахме в пълната взривяваща светлина на Небето, която се изливаше през стените и портите. И отново тези порти, които никога не бях виждал в ранните си еони, се отвориха и ние се оказахме – един Архангел и няколко милиона човешки души – отново застанали в самата среда на Рая пред изумени и смеещи се, сочещи, и учудени, и смаяни ангели, които се събраха около нас в голям кръг, викайки, за да привлекат вниманието на всички, докато накрая Небето не притихна.
– Е, помислих си, дотук всичко е наред. Ние сме вътре. И човешките души! Човешките души можеха да видят ангелите и човешките души бяха щастливи. О, дори не мога да си спомня този момент, без да танцувам. Не мога да си го спомня, без да пея. Душите ликуваха и когато ангелите започнаха своето голямо потенциално какофонично пеене на въпроси и възклицания, човешките души започнаха да пеят!
– Наистина, Раят никога нямаше да бъде същият. Знаех го. Знаех го веднага. Защото ето какво се случи. Тези души донесоха със себе си същите способности за проекция, които бяха усвоили в Шеол, т.е. да създават около себе си от невидимото нещо от средата, която искаха, за която копнееха и на която можеха да отдадат цялата си воля.
– И географията на Небето беше променена драматично, мигновено и в безкрайна степен. Там се издигнаха кулите, замъците и именията, които видя, когато ви заведох там, куполните дворци и библиотеките, градините, о, спиращите дъха проекции на цветя във всички посоки, неща, които ангелите просто никога не са си помисляли да донесат в Рая … е, всичко това беше там. Дърветата се издигаха в зрялата си пълнота; дъждът идваше на шепнещи пориви, изпълнени с аромат. Небето се затопли и цветовете навсякъде се разшириха или задълбочиха. Тези души взеха невидимата тъкан на Рая, каквато и да е тя – енергия, същност, Божията светлина, Творческата сила на Бога – и за миг обградиха всички ни с чудни конструкции, представящи тяхното любопитство, техните представи за красота и техните желания!
– Всичко, което бяха научили на Земята, бяха пренесли в Небето, създавайки го неудържимо в най-заветната му форма!
– Вълнението надминаваше всичко, на което бях ставал свидетел от създаването на самата Вселена.
– И никой не изглеждаше по-учуден от архангел Михаил, който ме гледаше, сякаш искаше да каже: „Мемнох, ти ги доведе в Небето“!
– Но преди да успее да изрече тези думи и докато душите все още стояха заедно, едва започнали да осъзнават, че могат да се преместят и да докоснат ангелите и да докоснат нещата, които си представяха, дойде светлината на самия Бог – Ен Соф – издигна се и се разпростря иззад фигурите на Серафимите и Херувимите и много нежно и внимателно падна върху тези човешки души, изпълвайки всяка от тях и поставяйки всички тайни на всяка от тях напълно открити, както са открити ангелите.
– Човешките души заплакаха от радост. Ангелите издигнаха химни. Започнах да пея с разперени ръце: „Господи, Господи, имам твоите души, достойни за Небето, и виж какво донесоха те на Небето, Господи, погледни твоето Творение, погледни душите на тези, които си развил от най-малките клетки през плътта и кръвта и Шеол до самия си Трон. Господи, ние сме тук! Господи, свършено е, свършено е. Случи се. Аз се върнах и Ти го позволи“.
– И след като казах повече от достатъчно, паднах на колене.
– Песните бяха стигнали до безумие, звук, който никой човек от плът и кръв не може да понесе. От всички страни се чуха химни. Човешките души ставаха все по-плътни, все по-видими, докато не се появиха толкова ясно за нас, колкото и ние за тях и един за друг. Някои от тях се държаха за ръце и подскачаха като малки деца. Други просто плачеха и крещяха, а сълзите се стичаха по лицата им.
– И тогава светлината набъбна. Знаехме, че Бог е на път да говори. Масово се умълчахме. Всички ние бяхме бене ха елохим. И Бог каза: „Деца мои. Моите любими деца. Мемнох стои със своите Милиони и те са достойни за Небето“.
– И гласът на Бога замлъкна, а светлината стана по-силна и по-топла и цялото Небе се превърна в чисто приемане и чиста любов.
– Легнах на земята на Небето в умора, загледан нагоре във великата небесна твърд от красиво синьо небе и вечно преливащи звезди. Чувах как душите на хората се втурват насам-натам. Чувах приветствените химни и заклинания на ангелите. Чувах всичко, а после, подражавайки на смъртен, затворих очи.
– Дали Бог някога е спал? Не знам. Затворих очи и лежах неподвижно в Божията светлина, а след всички тези години и години в Шеол отново бях в безопасност и ми беше топло.
– Накрая осъзнах, че Серафимите бяха дошли при мен, трима или четирима, не ги забелязах, и стояха над мен и ме гледаха отгоре, а лицата им бяха почти непоносимо ярки от отразената светлина.
– „Мемнох, Бог иска да говори с теб насаме“ – казаха те.
– „Да, веднага“! Скочих на крака.
– И далеч от ликуващите тълпи се оказах застанал в мълчание, в тишина, без спътници, с вдигната над очите ръка, с присвити очи и толкова близо, колкото можех да бъда до присъствието на Господа.
Назад към част 17 Напред към част 19
