Глава 13
Ето как се случи това.
Габриел беше до стената от другата страна на оркестъра. Беше се изтеглила назад там заедно с Луи, Бианка и Арманд. Арманд беше точно до нея. Те стояха и гледаха Рошамандес заедно. Казаха, че са знаели, че съм в безопасност. Това беше единствената им мисъл, а Арманд разбираше, че не съм искал да се случи нищо лошо на Рошамандес.
После и те бяха усетили вятъра, шума от разбитите на пода полилеи и се бяха събрали.
И едва тогава Арманд, който се огледа, за да се увери в безопасността на всички, които виждаше, разбра, че Габриел не се вижда.
Думата се бе разнесла шепнешком.
– Къде е Габриел?
И тогава гласът на Габриела стигна до Севрейн, Арманд, Мариус и множеството други, които за разлика от мен можеха да я чуят.
„Той ме взе. Не мога да се освободя от него.“
Ако можеше да чуе някого от нас след това, тя не беше в състояние да отговори.
Бързина и изненада. Думите, които Джеси беше използвал. Бързина и изненада. Рошамандес беше използвал и двете.
И с потъващо сърце седнах на богато украсения позлатен трон, осъзнавайки, че майка ми вероятно вече е унищожена в отмъщение за Бенедикт.
Великата Севрейн беше тръгнала след него, а Сет беше тръгнал с нея – оставил Грегъри да ме пази заедно с Торн и Кирил.
Но Севрейн и Сет се върнаха в рамките на час, за да съобщят точно това, което всички очаквахме. Никъде не са открили следи от него. Отново тръгнаха, решени да претърсят всяка стая в цитаделата му на Сен Рейн. Но аз знаех, че той никога няма да бъде достатъчно глупав, за да отиде там и да чака останалите да отидат след него.
Знаех го, но това не беше мисъл. Бях празен откъм мисли. Бях толкова празен откъм мисли, колкото и откъм дъх. Знаех нещата, но не мислех нищо.
Държах в ума си образа на поразеното лице на Рош и чувах рева му от болка, но не мислех нищо.
За щастие никой не каза нищо безсмислено, като например: „Не губи надежда“ или „Със сигурност няма да я нарани“.
През целия шепот и шумолене в балната зала, докато хората на Барбара помитаха кристалите на полилеите и счупените звена от сребро и злато, докато работниците вече работеха, измазвайки камъните на стената, извлечени от снега долу, никой не каза нищо глупаво.
И за щастие, никой не попита: „Защо, по дяволите, не даде дума да го убием? Защо? Защо? Защо?“
Арманд беше съкрушен от мъка, че не е предотвратил това. Той седеше на подиума и плачеше, а Алесандра беше до него.
А аз седях на средновековния трон, със скръстени ръце – с живота на майка ми, който проблясваше пред мен, безмълвен поток от образи, думи, и отново не мислех нищо, нищо, нищо. Но знаех, че не мога да понеса болката от това. Не бих могъл да продължа да живея, ако тя е мъртва, тя е моят пръв беглец, първото дете на моята кръв и майка на моето тяло. Животът ми беше приключил.
Назад към част 13 Напред към част 15
