АН РАЙС – Приказка за крадеца на тела ЧАСТ 16

Глава 15

Ранна утрин, точно преди да изгрее слънцето. Времето, когато в миналото често бях в медитация, уморен и полувлюбен в променящото се небе.
Къпех се бавно и внимателно, малката баня беше пълна с приглушена светлина и пара около мен. Главата ми беше ясна и усещах щастие, сякаш чистата почивка от болестта беше форма на радост. Избръснах лицето си бавно, докато не стана съвършено гладко, а след това, ровейки се в малкия шкаф зад огледалото, намерих това, което исках – малките гумени обвивки, които щяха да я предпазят от мен, от това да посея дете в нея, от това тялото да й даде някое друго тъмно семе, което може да й навреди по начин, който не можех да предвидя.
Любопитни малки предмети, тези ръкавици за органа. С удоволствие бих ги изхвърлил, но бях твърдо решен, че няма да допусна грешките, които бях правил преди.
Мълчаливо затворих вратичката на малкото огледало. И едва тогава видях залепеното над нея съобщение с телеграма – правоъгълник от пожълтяла хартия с думите в блед неясен шрифт:

ОРКХЕН, ВЪРНИ СЕ, ИМАМЕ НУЖДА ОТ ТЕБ. НЕ ЗАДАВАЙ ВЪПРОСИ. ЧАКАМЕ ТЕ.

Датата на съобщението беше съвсем скорошна – само няколко дни преди това. И произходът беше от Каракас, Венецуела.
Приближих се до леглото, като внимавах да не издам нито звук, сложих в готовност малките предпазни устройства на масата, легнах отново при нея и започнах да целувам нежната ѝ спяща уста.
Бавно целувах бузите ѝ и плътта под очите ѝ. Исках да усетя миглите ѝ през устните си. Исках да усетя плътта на гърлото ѝ. Не за да убивам, а за да целувам; не за да притежавам, а за този кратък физически съюз, който няма да отнеме нищо на никого от нас, но ще ни събере в едно удоволствие, толкова силно, че прилича на болка.
Тя се събуди бавно под докосването ми.
– Довери ми се – прошепнах аз. – Няма да те нараня.
– О, но искам да ме нараниш – каза тя в ухото ми.
Внимателно свалих роклята от нея. Тя лежеше по гръб и гледаше към мен, гърдите ѝ бяха светли като останалата част от нея, ареолите на зърната ѝ бяха много малки и розови, а самите зърна – твърди. Коремът ѝ беше гладък, а бедрата ѝ – широки. Между краката ѝ имаше прекрасна тъмна сянка от кафяво окосмяване, което блестеше на светлината, идваща през прозорците. Наведох се и целунах това окосмяване. Целувах бедрата ѝ, разтваряйки краката ѝ с ръка, докато топлата вътрешна плът не се отвори за мен, а органът ми беше твърд и готов. Погледнах тайното местенце там, сгънато и скромно и тъмнорозово в мекия си воал от пух. През мен премина груба топла възбуда, която още повече втвърди органа. Можех да я принудя, толкова спешно беше чувството.
Но не, не и този път.
Придвижих се нагоре, до нея, обърнах лицето ѝ към себе си и сега приемах целувките ѝ, бавни, неловки и несигурни. Усещах крака ѝ, притиснат към моя, и ръцете ѝ, които се движеха по мен, търсейки топлината под мишниците ми и влажното окосмяване на това мъжко тяло, гъсто и тъмно. Това беше моето тяло, готово за нея и чакащо. Това, моите гърди, които тя докосваше, като изглежда обичаше твърдостта им. Ръцете ми, които тя целуваше, сякаш ценеше силата им.
Страстта в мен леко отслабваше, за да се разгори отново мигновено, след което отново утихваше, изчаквайки, а после отново се надигаше.
Не ми идваха никакви мисли за пиенето на кръв; изобщо не ми идваше на ум за гръмотевиците на живота в нея, които можех да изпия, тъмна глътка, в друго време. По-скоро моментът беше одухотворен от меката топлина на живата ѝ плът. И ми се струваше гнусно, че нещо може да й навреди, че нещо може да накърни общата ни тайна – нейното доверие, нейния копнеж и нейния дълбок и общ страх.
Оставих ръката си да се плъзне надолу към малката вратичка; колко жалко и тъжно, че този съюз ще бъде толкова частичен, толкова кратък.
После, когато пръстите ми нежно изпробваха девствения проход, тялото ѝ се запали. Гърдите ѝ сякаш се раздухаха срещу мен и усетих как се отварят, листенце по листенце, докато устата ѝ все по-силно се притискаше към устата ми.
Но какво да кажем за опасностите: нима не се интересуваше от тях? В новата си страст тя изглеждаше безразлична и напълно подвластна на моите заповеди. Принудих се да спра, да извадя малката обвивка от пакетчето и да я навивам нагоре и нагоре по органа, докато пасивните ѝ очи оставаха втренчени в мен, сякаш вече нямаше собствена воля.
Именно от това предаване се нуждаеше тя, това беше, което изискваше от себе си. Отново започнах да я целувам. Тя беше влажна и готова за мен. Вече не можех да се сдържам и когато я възседнах сега, беше трудно. Малкият проход беше уплътнен и безумно нагрят, докато соковете й течаха. Видях как кръвта се вдигна в лицето ѝ, когато ритъмът се ускори; навих устни, за да оближа зърната ѝ, за да поискам отново устата ѝ. Когато от нея се изтръгна последният стон, той беше като стон от болка. И отново се появи мистерията – че нещо може да е толкова съвършено завършено и пълно, а да е продължило толкова малко. Толкова скъпоценно малко време.
Дали е било съюз? Дали бяхме единни един с друг в тази шумна тишина?
Не мисля, че беше единение. Напротив, изглеждаше като най-жестоката раздяла: две противоположни същества, хвърлени едно към друго в горещина и тромавост, в доверие и заплаха, чувствата на всеки от тях непознати и неразгадаеми за другия – сладостта му ужасна като неговата краткост; самотата му болезнена като неговия „неоспорим огън“.
И никога не ми е изглеждала толкова крехка, както сега, със затворени очи, с глава, обърната във възглавницата, с гърди, които вече не се повдигат, а са много спокойни. Изглеждаше образ, който може да предизвика насилие – да подтикне към най-безсмислената жестокост в мъжкото сърце.
Защо това беше така?
Не исках никой друг смъртен да я докосва!
Не исках собствената ѝ вина да я докосва. Не исках съжалението да я нарани или някое от злините на човешкия ум да се доближи до нея.
И едва сега отново се сетих за Тъмния дар, но не за Клодия, а за сладкото пулсиращо великолепие в създаването на Габриел. Габриел никога не погледна назад от този отдавнашен момент. Облечена в сила и увереност, тя бе започнала своето странстване, без да изтърпи нито час морално терзание, докато безкрайната сложност на големия свят я привличаше.
Но кой би могъл да каже какво би дала Тъмната кръв на всяка една човешка душа? И това е една добродетелна жена, вярваща в стари и безмилостни божества, опиянена от кръвта на мъчениците и опияняващите страдания на хиляди светци. Със сигурност тя никога не би поискала Тъмния дар и не би го приела, както не би го приел и Дейвид.
Но какво значение имаха подобни въпроси, докато тя не знаеше, че думите, които изрекох, са истина? Ами ако никога не успея да й докажа истинността им? Какво щеше да стане, ако никога вече нямах в себе си Тъмната кръв, която да дам на някого, и останах завинаги в капана на тази смъртна плът? Лежах тихо и гледах как слънчевата светлина изпълва стаята. Гледах как тя се удря в малкото тяло на разпнатия Христос над рафта с книги; гледах как пада върху Девата с наведена глава.
Притиснати един към друг, ние отново заспахме.

Назад към част 15                                                                   Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!