Лестат
Когато се върнахме в замъка, излязох да се поразходя в снега. Не съжалявах, но бях изгубил забележително ясната си представа за това как или защо трябва да стане това.
Изкачих се нагоре по старата планина, която беше моята планина, и с радост щях да убия глутница вълци, ако ме нападнеха. Но сега в тези гори имаше малко вълци, ако изобщо имаше такива. А всички оцелели европейски вълци бяха ценна част от живота в това време и не можеха да бъдат убивани лекомислено или небрежно, само защото не знаех какво може да се случи утре вечер.
Бях се лутал около час, когато айфонът в джоба ми звънна. Бях изненадан, тъй като се намирах толкова далеч от замъка. Но това беше Капетрия, която се обаждаше силно и ясно.
– Фаред няма да ми каже какво правиш – каза тя.
Ах, значи беше чула призива на Бенджи всички кръвопийци по света да бъдат на сигурно място и неподвижни утре вечер в 18:00 часа.
– Виниш ли го? – Попитах я. – Ти ни остави. Тръгна си сама, когато можеше да ни помогнеш. Ти ни каза какво да правим, нали намери някакъв начин да предотвратиш смъртта на цялото племе, когато направи своя ход. Но не остана, за да ни помогнеш да разберем как.
– Ще ви помогна утре вечер.
– О, не, няма да го направиш. Няма да ти казваме къде ще се случи това и няма да се приближаваш до нас. Ако видим теб или някой от Хората на Целта, експериментът няма да се състои. Освен това нямаме нужда от вашата помощ.
– Моля, позволете ми да помогна.
– Не.
– Не знаеш какво написа Амел за мен. Съобщението, имам предвид. Онова, което ти ми даде.
– Той ми каза – казах аз. – По-късно същата вечер, всъщност. И по този начин ми даде да разбера, че е само въпрос на време да извършиш нападението си. Знам за телефонните ви разговори. Той каза, че си Родител, готов да спаси детето си, без значение какво иска то.
– Мислиш ли, че някога бих тръгнал срещу желанията на Амел?
– Да – казах аз. – Защото вероятно бих го направил, ако бях на твое място.
– Искам да ти помогна. Ще дойда сама.
– Няма време.
– Да, има.
– О, издаваш местоположението си, нали? Това означава, че все още сте в Европа, нали?
– Ще ми позволите ли да дойда.
– Не, Капетрия. Примирен съм с това, което ще се случи, когато направиш своя ход, но точно сега искам да съм сигурен, че каквото и да направиш, ще го направиш само на мен.
Приключих разговора. Изключих телефона. Амел беше с мен, но не казваше и дума.
Беше вече половин час след три сутринта. Тръгнах бавно надолу по планината, като си пеех. Спомних си за гигантските стари тисове, които растяха около стария манастирски дом на Гремт, и си помислих, че бих искал да засадя тисове и тук. Не бях се замислял достатъчно за старата гора.
Мислех за всичко друго, освен за това, което ми предстоеше. Накрая, когато наближих замъка, чух суматоха в балната зала, затова се издигнах във въздуха, слязох на терасата и влязох през отворените врати.
Балната зала беше празна с изключение на трима души.
И един от тях беше Капетрия. Беше се загърнала в сиво вълнено палто и червен шал, а косата ѝ беше прибрана в доста стилна черна шапка тип клош. Имаше случайно бляскаво излъчване, а тъмното ѝ лице беше още по-поразително заради строгостта на прибраната в шапката коса. Седеше на дивана, който се намираше най-близо до празните столове на оркестъра, и беше влязла в ожесточен спор с Торн и Кирил. В краката си държеше голяма чанта.
Изправи се, когато ме видя.
– Дойдох сама – каза тя. – Сама. Никой не е с мен. Никой не е наблизо. Дори не им казах къде отивам. Започнах да карам веднага щом чух.
– Е, сега това е интересно – казах аз. – И си направил много глупава грешка. Защото как останалите ще могат да организират нападение срещу мен, за да освободят Амел, ако ти вече не си капитан на отбора?
Тя не отговори.
– Ти си в сериозна опасност – ето какво се опитвам да ти кажа – казах аз.
– Моля те, не предприемай тази тактика – каза тя спокойно.
Честно казано, не знаех какво да кажа.
Тогава Амел заговори.
„Позволи ѝ да ти помогне.“
Тя, разбира се, не можеше да чуе Амел, но Торн и Кирил го бяха чули и си размениха погледи.
„Позволи ѝ да помогне!“ Амел ми изкрещя. Торн и Кирил ме гледаха така, сякаш аз бях призрак или той беше призрак в мен.
Все още не знаех какво да кажа. Но току-що беше влязъл Фаред и Сет беше с него, а Грегъри беше точно зад тях, както и Мариус. Гремт беше там, а също и Тесхамен и Давид.
За миг ни бяха обградили.
– Искам да помогна – каза тя отново. – Знам, че ще опиташ нещо, а ако не е опасно, едва ли ще проработи.
Четири сутринта, големите часовници на замъка биеха, като изглежда, че не бяха в синхрон един с друг. Време беше да си тръгвам.
– Ти сама вземи решение за това. Старият ѝ приятел от Атлантида казва да ѝ позволим да помогне. Аз ще сляза сега. Каквото и да решиш, ще ми съобщиш.
Разбира се, все още ги чувах да си говорят, когато бях на сигурно място долу, докато лежах в тъмното.
Сега чувах и гласа на Арманд, и гласа на Мариус, а от време на време дори и на Капетрия, макар че ми беше много трудно да я чувам, тъй като трябваше да я чувам през тях. Постепенно си съставих представа: водеха я в гостилницата, за да пренощува. Фаред говореше. А смъртните ги шпионираха иззад затворените щори.
– Мислиш ли, че ще се получи? – Попитах Амел.
„Ако тя помогне – каза той, – има по-голям шанс“.
– И защо?
„Защото тя може да разпознае признаците на неща, които Фаред може да не разпознае. Не подценявай сетивата ѝ. Ако започнеш да умираш, наистина да умираш – тоест ако започне процес на необратима клетъчна смърт, – тя ще рестартира сърцето ти.“
– Хм. Необратима клетъчна смърт. Това е многозначително.
„Не и за мен.“
Засмях се.
– Ни най-малко не се притесняваш от този експеримент, нали?
„Не“, каза той. „Не виждам защо трябва да умреш. Собственият ти етерен вампирски мозък и тяло просто ще те чакат да се съживиш – дори и да бъда откъснат и принуден да изляза, когато сърцето ти спре.“
– Mon Dieu!
„Не се притеснявай – каза той. „Малко вероятно е да се случи. Повече от вероятно е да остана заключен в кръвта, както винаги съм бил! Имаше моменти на ужас и отчаяние, когато с цялата си воля се опитвах да се отделя от Мекаре. Никога не успях да го направя. А сега помисли върху това. Представи си, че тялото на Акаша беше замръзнало или тялото на Мекаре. Цялото племе можеше да се откъсне, но аз щях да бъда заключен в нея, без да мога да се надигна, докато носителят не бъде размразен и сърцето не започне да бие отново.“
– Значи това е всичко, което е било необходимо – да се откъсне племето от носителя?
„Може би“, каза той. „Но кой знае?“
Назад към част 35 Напред към част 37
