ДЖАНИН ФРОСТ – Бягство на гробните момичета ЧАСТ 15

Епилог

Три дни по-късно се разхождах из гората, граничеща с къщата ни в най-югозападната част на Канада. Боровите иглички хрущяха под краката ми, съобщавайки за присъствието ми много преди Кейти да ме види през гъстите дървета, но този път исках тя да ме чуе да се приближавам. Бях приключил с шпионирането и.
– Здравей – казах, когато стигнах до поляната, където беше тя.
Раменете на Кейти се свиха съвсем леко и тя погледна отсечените дървета около себе си, преди да срещне очите ми. Те не бяха паднали по естествен път, което щеше да е очевидно, дори и да не знаех какво е правила тук.
– Здравей.
Звучеше несигурно, което не и приличаше. Обикновено Кейти имаше самообладание на човек, който е три пъти по-възрастен от нея, което беше още едно напомняне за това как детството и е било отнето.
Побутнах с крак една от падналите фиданки.
– Чист пробив докрай. С един удар се получи, а?
– Знаеш ли? – Прошепна Кейти, като побледня с един нюанс.
– Да, скъпа – казах тихо. – Знам. Не ти се сърдя. Просто искам да знам защо го криеше от мен.
Тя не каза нищо в продължение на няколко мига. Изчаках, като учех чертите на лицето си да не показват нищо друго освен любов и приемане. Трябваше да знае, че може да ми каже всичко, без значение какво е то, защото нищо, никога нямаше да ме накара да спра да я обичам.
– Не исках да ме виждаш по този начин – промълви накрая тя, докато гледаше краката си, а не мен.
– Какъв начин? – Попитах колкото се може по-нежно.
– По начина, по който изглеждах, когато убивах хора.
Сега тя вдигна поглед към мен, а тъмносивите и очи съдържаха повече болка, отколкото би трябвало да има всеки детски поглед.
– Никога не съм мислила за тях, но сега ги виждам в сънищата си и не е като преди, защото сега ми пука.
Гласът и се повиши при последната дума и ако преди речта и беше внимателно премерена, сега тя забърза казаното, сякаш не можеше да го изкара достатъчно бързо.
– Преди виждах в тях само мишени. Мръсни заради всичката кръв, но просто мишени. Така че, когато молеха, това беше само шум, а когато умираха, се радвах, защото това означаваше, че съм издържала теста, а тогава те бяха само мишени и тестове за мен. Но сега знам, че са били хора, които са искали да живеят, и си спомням какво казваха, когато ме молеха, и знам какво им взех, когато умряха, защото сега и аз обичам хората и искам да върна това, което направих, но не мога.
Очите ми пламнаха, а гърлото ми сякаш беше забито в горещ въглен, но отказах да плача. Не ставаше дума за мен. Ставаше дума за Кейти и трябваше да я оставя да изкара всичко това, защото тук имаше много повече, отколкото осъзнавах.
– Ти не си виновна за смъртта им – казах аз, гласът ми беше малко дрезгав от емоциите, които сдържах. – Виновни са хората, които са те превърнали в оръжие. Ти не си знаела нищо по-добро, защото си била само дете. Те са знаели по-добре и въпреки това са те използвали, така че те са истинските убийци. Не ти.
Кейти прокара ръка през очите си, улавяйки една-единствена сълза, която беше паднала. После кимна рязко.
– През повечето дни разбирам това. Но после ги виждам в сънищата си и всичко се връща назад. Тренировките са единственото нещо, което ги кара да изчезнат, затова продължавам да идвам тук, за да тренирам.
Бедното ми момиченце! Как е страдало, и още по-лошо, страдало е само, въпреки че през цялото време съм била до него.
– Как тренировките ги отстраняват? – Попитах, потискайки желанието си да я прегърна и да и кажа, че всичко ще се оправи. Трябваше да я оставя да говори. Достатъчно дълго бе носила това в себе си.
– Защото знаят, че го правя за тях – каза тя и показа с жест купчината отсечени дървета. – Не мога да върна назад това, което съм направила, но ще се уверя, че съм достатъчно силна и бърза, за да попреча на други хора да нараняват такива като тях в бъдеще. Така че, вместо да бъда оръжието, което убива хората, нуждаещи се от помощ, аз ще бъда човекът, който ги спасява. Като теб.
Като… мен?
Това беше всичко; щях да се разплача грозно. Щеше да има реки от сополи. Може би никога няма да се възстановя от това. Но първо…
– Просто бъди такава, каквато си. – Гласът ми беше дрезгав, защото буцата в гърлото ми сякаш се беше взривила. – Не такава, какъвто си мислиш, че трябва да бъдеш. Това, което си, е достатъчно, Кейти. Винаги ще бъде достатъчно. И вече не е нужно да криеш тренировките си от мен. Не е нужно да криеш нито една част от себе си, никога. Обичам всички ви и винаги ще ви обичам. Всъщност, ако искаш – промених позата си, докато не заех класическа бойна стойка, – дори ще тренирам с теб. Ако ще правиш това, нека го направим малко по-забавно.
Очите на Кейти бяха засияли, чувайки първата част от казаното от мен, но при предложението ми за тренировка погледът и се замъгли от скептицизъм.
– Благодаря ти – каза тя, като сега звучеше почти комично учтиво. – Но не знам дали това ще е добра идея. Аз съм много опитен боец. Не искам да те нараня.
Почти избухнах в смях в допълнение към това, че все още исках да се разплача до състояние на сопол. О, тя имаше много да учи. Първото беше, че винаги ще я обичам и ще бъда до нея, независимо от всичко. Второто беше, че майка и може и да не може да готви, да шие или да води разговор, без да пусне поне една е-бомба, но може да се бие, докато кравите се приберат.
Или, поне тази вечер, можех да се бия, докато Боунс не приключи с вечерята след около час.
– Хайде, скъпа – казах аз, заобикаляйки я, докато чупех кокалчетата на пръстите си и въртях глава около раменете си, за да се отпусна. – Това е, което майка ти прави най-добре.

Това е Краят!

Назад към част 14

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Един коментар към “ДЖАНИН ФРОСТ – Бягство на гробните момичета ЧАСТ 15”

  1. Ееее свърши?Перфектни сте.С ега ще чакаме принца на ноща.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *