Джанин Фрост – Вечната целувка на мрака – книга 2 -част 10

Глава 9

– Грейслинг!
Главата на Кира трепна, за да види Франк, който носеше обичайната си намръщена физиономия, докато се провираше през бюрата, които ги разделяха. Разбира се, шефът ѝ я беше изпуснал, докато я нямаше, но не по любовен начин.
– Свършихте ли с тези доклади?
– Почти – отговори Кира. Купчината на бюрото ѝ беше намаляла с три четвърти, откакто се беше върнала на работа преди четири дни – и това не включваше новите неща, които Франк пускаше на бюрото ѝ и които тя приключваше ежедневно.
– Добре. Клиентите не могат да бъдат пренебрегвани само защото си болна – каза Франк и пусна още един дебел колкото сантиметър куп документи на бюрото на Кира. – Трябва да ги върна до края на деня.
Икономиката е в рецесия, трудно се намират работни места – мислено си скандираше Кира, докато се принуждаваше да се усмихва. Ако пазарът на труда беше по-добър, тя щеше да се изкуши да каже на Франк да се наведе, за да може да му върне тези доклади още сега.
– Ще го направя – беше това, което Кира каза.
Франк почука с пръст по купчината ѝ с документи.
– Ако всичко бъде наваксано до уикенда, ще те наредя на опашката за следващия отчет за изчезнали лица, който получим. Знам как искаш да имаш такава.
Беше четвъртък следобед. Кира щеше да работи до полунощ тази вечер и утре, за да постигне това, но Франк беше прав. Тя наистина искаше по-сериозни задачи от залавянето на изневеряващи съпрузи, наблюдението на работниците или връчването на съдебни призовки. В съзнанието на Кира прозвуча девизът на стария ѝ наставник: Спаси един живот. Е, Мак – помисли си Кира, като си спомни усмивката на Тина, когато я изписваха от болницата предния ден – мисля, че го направих. Може би, ако и възложат случай на изчезнал човек, Кира ще успее да спаси два живота.
– Ще свърша всичко – каза тя на Франк.
Той ѝ подари своята версия на приятелска усмивка, в която все още се долавяше меркантилност.
– Ол Маки ми каза, че няма да съжалявам, ако те наема.
И той ми каза, че си копеле – мислено добави Кира. Маки не беше сгрешил за бившия си партньор, но Франк от време на време проявяваше намек за доброта под обичайния си робовладелчески манталитет. Не беше нужно да позволява на Кира да използва служебната кола при командировки. Можеше просто да наеме някой друг, който да разполага с автомобил. Кира знаеше, че повече от компенсира ползването на колата с неплатен извънреден труд, но все пак. Франк заслужаваше да кимне за това.
Колежката ѝ Лили се наведе над пространството между бюрата им, след като Франк излезе от стаята.
– За пръв път от повече от три години си взимаш болнични и той трябва да се увери, че съжаляваш за това. – Устата на Лили се сви надолу. – Ако има Бог, Франк ще бъде поразен от хемороиди. Болката в задника си ги заслужава.
Кира ѝ се усмихна.
– Всичко е наред. Малко повече течен стимул ще ми помогне да свърша всичко.
Лили се намръщи, а бръчките на челото ѝ се задълбочиха.
– Кафето не трябва да е заместител на съня. Имаш тъмни кръгове под очите си, момиче. Трябва да се погрижиш за това, иначе отново ще се разболееш.
– Добре съм – каза Кира. Тя не можеше да каже на милата възрастна дама, че кръговете под очите ѝ не са от възстановяването от грипа, а защото мислите за вампира я държат будна. Въпреки че бяха минали няколко дни, откакто я пусна, Кира сякаш не можеше да изхвърли Менчерес от ума си.
Това не би трябвало да я изненадва чак толкова много. За шестте дни, през които беше с Менчерес, той ѝ показа, че наред с човечеството съществуват и два други вида, спаси живота ѝ, спаси живота на сестра ѝ, очарова я, изкуши я, ухапа я и противно на интересите на своя вид я освободи. Защо тя да не мисли за него? Всеки път, когато виждаше или говореше със сестра си, Кира си спомняше за Менчерес, да не говорим за всеки път, когато минаваше покрай този склад, докато пътуваше от метрото до апартамента си. Влиянието му върху живота ѝ беше огромно и сега, когато го нямаше, Кира изпитваше остро чувство на загуба.
Все още не можеше да повярва, че той наистина я е оставил да си отиде. Първите няколко дни очакваше Менчерес да се появи от нищото и да и каже, че трябва да се върне. Някаква малка, изкривена част от нея може би дори искаше да го направи, въпреки че здравият ѝ разум знаеше, че това е сериозно нездравословно. Ситуация, в която един човек има пълна власт над другия, не просто не е правилна, тя е болна. Същественото беше, че тя беше пленница на Менчерес. Може би добре третиран пленник и дори с основателна причина, но все пак. Затворник и надзирател не беше подходящото обстоятелство за романтично общуване, дори случайно.
Макар че Менчерес не изглеждаше да се интересува от каквото и да е взаимодействие с нея, романтично или не. Той я пусна, единственото нещо, което откриваше възможността Кира да изследва влечението, което изпитваше към него, вампир или не, но след това даде всички признаци, че няма да се върне. Ако искаше да я види отново, щеше да го каже. Нямаше да ѝ даде цялата тази кръв, достатъчна, за да няма причина да се свърже с него отново – не че имаше някакви средства да се свърже с него. Тя не знаеше къде точно я е държал Менчерес през тази седмица, а той не беше оставил телефонния си номер, преди да излети в нощта. Примири се, помисли си мрачно Кира. Забравена си.
От друга страна, той вероятно беше твърде стар за нея със стотици години и наистина, човек и вампир? Това никога не се е получавало. Погледни всички филми за Дракула. Или Бъфи.
– Слушаш ли ме изобщо? – Попита забавният глас на Лили.
Кира изтръгна мислите си от тъмнопримамливия вампир обратно към колежката си.
– Съжалявам, но… мисълта ми се отклони – каза тя примирено.
– Казах ти, че имаш нужда от сън – каза Лили. – Но тъй като знам, че няма да ме послушаш, нека поне ти донеса малко кафе. Така ще можеш да изкараш остатъка от деня, без да кимаш пред Франк.
– Благодаря, ти си ангел – каза Кира с благодарна усмивка. Все пак ѝ предстоеше дълъг ден, а мисълта за Менчерес нямаше да накара купчината документи на бюрото ѝ да намалее.
Кафето обаче щеше да помогне купчината да стане по-малка. Много и много кафе.
Осем часа по-късно Кира слезе от метрото и от умора отметна косата си зад ухото. Тя се беше освободила от ниския си кок по време на разходката от офиса и до станцията на L и не си беше направила труда да я пристегне обратно. Поне не беше достатъчно дълга, за да закрива погледа ѝ, докато се изкачваше по стъпалата към горната улица. Всъщност с косата си, която се спускаше на сантиметри от раменете му, Менчерес имаше по-дълга коса от нея…
Престани да мислиш за него – смъмри се Кира. Тя зави по първата от трите улици, които водеха към апартамента ѝ, и ускори темпото си. Едно от нещата беше да бъде благодарна на странния обрат на съдбата, който бе накарал пътя ѝ да се пресече с Менчерес, защото макар че едва не бе умряла, тя също така бе придобила способността да държи болестта на сестра си настрана. Но не размишляваше за състоянието на сестра си, когато продължаваше да мисли за него.
Спомняше си как черните му очи могат да блестят с чувство за хумор, колко грациозно и ловко се движи, колко апетитно изглеждаше гол и как и се искаше да беше прекарала повече време в изучаването му, когато беше затворена в дома му. Манчерес беше единственият човек, на когото се беше доверила за инстинктите си и за това колко силно ги възприема. За нейна изненада той не бе намерил това за ни най-малко смешно или необичайно. Вместо това я беше посъветвал да се съсредоточи върху тях. Да се вслушва в тях. Очевидно вътрешният ѝ компас не се бе сторил никак странен на човек, който можеше да лети и да манипулира нещата с ума си.
Макар че ако сега се вслушваше в инстинктите си, те щяха да продължават да повтарят същото, което я тормозеше през последните няколко дни – че е загубила нещо важно, когато Менчерес е изчезнал в нощта. Имаше ли нещо повече, което можеше да направи, за да му попречи да си тръгне? Като например да каже на Менчерес, че иска да го види отново, вместо просто да го попита дали си тръгва завинаги, без да изрази предпочитанията си по този въпрос?
Кира беше толкова заета с мислите си, че минаха няколко секунди, преди да забележи тъмната форма в сенките до входа на сградата си. Тя стегна ръка върху ремъка на раницата си и продължи да върви, като се преструваше, че не го забелязва, въпреки че всеки мускул се напрягаше. Когато беше почти до входната врата на сградата си, една ръка се стрелна към нея. Адреналинът на Кира се покачи, когато тя се скри и замахна със силен ритник в глезена на мъжа, като в следващия момент удари тежката си раница в него. Завършването на полицейската академия, последвано от курсове по самозащита, правеше действията ѝ по-скоро рефлексни, отколкото планирани.
– Ауч! – Изръмжа бъдещият ѝ нападател, зашеметявайки се и подскачайки на един крак. – Кира, какво, по дяволите?
Тя се спря точно навреме, преди да забие крака си в слабините му.
– Рик?
Мъжът се изправи, уличната светлина над главата му разкри лицето на полубрат ѝ.
– Да, това съм аз. По дяволите, ти ме нарани!
Сърцето ѝ все още се блъскаше от мисълта, че той е потенциален грабител, с когото трябва да се пребори, което направи гласа ѝ остър.
– Вече е след полунощ, а ти се спотайваш наоколо, облечен в проклетата качулка, и изскачаш срещу мен. Имаш късмет, че все още не съм си взела нов пистолет, иначе можеше да те застрелям!
– Просто се опитвах да привлека вниманието ти. – Той звучеше по-скоро раздразнително, отколкото извинително. – Почти мина покрай мен.
Това приличаше толкова много на Рик; не мислеше, преди да направи някоя глупост. Кира въздъхна. Не се чувстваше в състояние да поучава малкия си брат точно сега.
– Какво правиш тук толкова късно?
Погледът му се стрелна по улицата.
– В продължение на дни опитвах да ти пиша на мобилния, но ти не отговаряше. Не можах да си спомня работния ти номер, затова реших да дойда и просто да те изчакам, докато се прибереш. Не мислех, че това ще ти отнеме толкова време.
Разбира се, мобилният ѝ телефон не отговаряше. Менчерес не ѝ го беше върнал, когато я остави на покрива само с кръвта си и ключовете от апартамента ѝ, а тя още не беше получила нов. Предположи, че все още има и раницата ѝ, тъй като оттам щеше да вземе ключовете ѝ. Освен ако не е изхвърлил всичко веднага след като я е разтоварил онази нощ.
– Влизай – промълви Кира. Толкова за плановете ѝ да си вземе душ и да заспи веднага щом се прибере.
Рик се усмихна, а тръпчинките му го караха да изглежда по-млад от двадесет и петте си години. Въпреки че знаеше, че е по-добре, Кира почувства, че раздразнението ѝ намалява. Може би Рик просто се беше притеснил за нея, когато не можеше да се свърже с нея, и затова беше тук.
Глупости – прошепна вътрешният ѝ глас.
Кира се надяваше, че това говори умореният ѝ цинизъм, а не инстинктът ѝ. Щеше да е хубаво да си мисли, че Рик е тук без скрити мотиви.
– Гладен ли си? – Попита тя, докато той я следваше във вътрешността на сградата. – Имам няколко замразени пици, които можеш да затоплиш.
– Хм, не мисля, че ще остана толкова дълго – застрахова се Рик и погледна настрани.
Надеждите ѝ спаднаха. Казвах ти – прошепна вътрешният глас.
Кира не влезе в асансьора, въпреки че вратите се отвориха. Тя пусна раницата си и погледна брат си с уморен, твърд поглед.
– Казах ти, Рик, че няма да продължавам да правя това.
– Трябват ми само няколко долара – каза той и сега срещна погледа ѝ. Зелените му очи, по-тъмни от нейните, се разшириха по онзи умолителен начин, който беше усъвършенствал. – Беше много трудно да си намеря работа и…
– Може би, ако можеш да минеш през проверка за наркотици, ще ти е по-лесно да си намериш работа – хладно каза Кира.
Рик махна с ръка.
– Престанах, кълна се. Просто пуша малко трева от време на време, това е всичко. Виж, Джоуи каза, че ще ме изхвърли, ако до утре не му дам сто долара. На сутринта имам насрочено интервю и изглежда наистина добре, но ако ме наемат, пак няма да получа заплата, преди Джоуи да ме изхвърли.
– Глупости – каза Кира, повтаряйки вътрешния си глас. – Вече е след полунощ, няма как да отидеш на интервю утре сутринта. Дори и да имаш уговорено такова, накрая просто ще го проспиш. Не можеш да продължаваш да идваш при мен за пари. Вече ти казах, че не разполагам с много от тях и…
– А това, което имаш, го даваш на Тина за сметките ѝ – прекъсна я Рик с горчивина. – Нямаше да се замислиш да дадеш чек, ако това искаше тя.
Кира усети как гневът се надига, прикривайки умората ѝ.
– Не смей. Болестта на Тина ѝ пречи да работи нормална работа, а не мързел като теб, и тя едва не умря миналата седмица. Не че ти щеше да знаеш, защото вече почти не поддържаш връзка с нея.
Рик отпусна глава, като имаше благородството да изглежда засрамен.
– Съжалявам – промълви той. – По-добре ли и е? Все още ли е в болницата?
Благодарение на Менчерес Тина беше дори по-добре, отколкото тя знаеше. На глас Кира каза:
– Тя вече си е у дома. Трябва да ѝ се обадиш. Тя би искала да се чуе с теб.
– Да, да, ще ѝ се обадя утре – каза Рик веднага. – Знаеш, че не съм толкова близък с нея, колкото с теб, но все още ме е грижа за Тина, дори и да не е моя кръв.
Родството им наистина усложняваше нещата. Родителите на Кира бяха бивши деца на цветята, които се занимаваха със свободна любов, дори след като се ожениха. Кира и Тина имаха една и съща майка, но различни бащи. Кира и Рик имаха един и същ баща, но различни майки. Технически Рик и Тина не бяха кръвни роднини, но въпреки това Тина винаги беше смятала Рик за свой брат и въпреки че не бяха израснали в една къща, както тя и Кира.
– Кълна се, че това е последният път, в който те моля за каквото и да било – продължи Рик, като отново я гледаше с кучешки очи. – И ще ти се отплатя, обещавам.
Ако Кира имаше по един долар за всеки път, когато чуеше това, може би щеше да може да си купи кола. Но в случай че Рик наистина се беше отказал от навика си и се опитваше да промени живота си…
– Това е последният път – каза му тя и извади чековата си книжка. – Наистина.
Рик се усмихна по начин, който ѝ напомни за времето, когато бяха деца и тя се радваше, че ще има братче. Той почти беше премахнал укора от раздялата на родителите ѝ и от това, че баща ѝ се премести в друг щат, когато се влюби в друга.
– Ти си най-добрата, сестричке.
Кира изписа от чека сто долара и го даде на Рик. Той веднага го прибра в джоба си, след което разбърка краката си, докато гледаше настрани.
– Да не би случайно да имаш двайсет, за да мога да хвана такси обратно до мястото, където живея? Малко е късно да го извървя пеша. Знаеш този квартал. Освен това ме боли глезенът. Ти го ритна доста силно.
Кира стисна зъби. Ако не беше видяла къде живее Рик, щеше категорично да откаже това второ дарение, но това беше страшен квартал.
Тя подаде двайсет долара, които изчезнаха в джоба на Рик толкова бързо, колкото и чекът.
– Обичам те, сестричке – каза той и я целуна бързо. След това излезе от сградата, подсвирквайки си.
Кира се запъти към асансьора, пренебрегвайки вътрешния си глас, който ѝ казваше, че брат ѝ я е измамил за пореден път.

Менчерес тихо се качи на покрива срещу сградата на Кира и седна на хладния бетонен под. Колко близо е бил до убийството на брата на Кира, никой от двамата нямаше да разбере. Може би сега ще престанеш с тази лудост да я преследваш нощ след нощ – закани се той.
Когато видя, че мъжът протяга ръка към Кира, докато тя се приближава към сградата си, той вече беше скочил от покрива с намерението да разкъса гърлото на този, който я заплашваше, когато нападателят я назова по име. И Кира, и брат ѝ не бяха забелязали тъмната форма, която се носеше към тях отгоре, нито как тя рязко се отклони наляво, когато Кира също се обърна към момчето по име. Ако някой от двамата бе мълчал само още няколко секунди…
Макар че смъртта на момчето нямаше да е голяма загуба, ако се съди по това, което Менчерес дочу от разговора им. Миризмата на момчето потвърди, че то е излъгало за интервюто, излъгало е, че не е употребявало наркотици, и е излъгало за таксито, както доказа, като тръгна пеша по улицата, вместо да извика транспорт. Ако Менчерес не беше чул злосторника да я нарича „сестра“, щеше да убие момчето по принцип, след като е измамило Кира с парите ѝ. По нейно собствено признание – а и от наблюденията на Менчерес – Кира не разполагала с достатъчно средства, за да издържа себе си, нечестния си брат и болната си сестра. Да види как се възползват от добротата ѝ, го накара да се разгневи. Имаш късмет, че споделяш нейната кръв – помисли си Менчерес по адрес на глупавия младеж, който все още се разхождаше по улицата. Иначе тази вечер щях да споделя твоята с канавките.
В следващата минута прозорецът в апартамента на Кира засия с мека светлина. Менчерес се отпусна. Тя вече беше на сигурно място вътре. Той я зърна, когато мина покрай прозореца на път за спалнята си. Дори да заспи веднага, на Кира ѝ оставаха по-малко от седем часа, докато отново седне на бюрото си. Дългите ѝ работни дни го притесняваха. Тази седмица дори една вечер не се беше прибрала вкъщи преди десет часа, а тази вечер беше останала навън дори по-късно. Не беше редно да се труди толкова дълго в работата си.
Трябва да спреш с това – провикна се здравият му разум. Ето го тук, кацнал като гаргойл на покрива, загледан в жената, която молеше да се освободи от него. Имаше подходяща съвременна дума за действията му: „преследване“. Той дори не си направи труда да се преструва, че през последните няколко нощи е бил само в сянката на Кира, за да се увери, че тя е спазила думата си да не разкрива какво е научила за вампирите. Знаеше, че е тук по една причина – искаше да я види отново, дори и да не я предупреди за присъствието си.
Въпреки че Кира вече не беше под покрива му, тя все още успяваше да доминира мислите му в опасна степен. Дори сега се чудеше какво ли ще направи тя, ако се появи на вратата ѝ. Дали щеше да го приеме в дома си? И ако го направи, ще бъде ли достатъчно силен, за да си тръгне? Или пък близостта ѝ, съблазнителният ѝ аромат и плавната мелодия на гласа ѝ щяха да са достатъчни, за да го накарат да изостави всичките си внимателни планове в полза на възможността да бъде с нея?
По-добре да не разбере. Кира го караше да иска да живее, да се бори с Раджедеф до горчивия, кървав край, независимо от последствията, а той не можеше да си позволи подобно мислене. Народът му не можеше да си го позволи. Те бяха страдали достатъчно, когато за последен път бе позволил на емоциите си към една жена да повлияят на действията му.
Менчерес се принуди да се обърне, макар мекото сияние на прозореца да доказваше, че Кира все още е будна. Трябваше да прекрати тази лудост. От това, което бе видял през последните няколко дни, Кира се бе върнала към живота си, работейки усилено и грижейки се за сестра си, подобно на начина, по който той прекарваше времето си в задължения, свързани с народа му. Но дори и да изглеждаше самотен – още едно общо нещо между тях, – това все пак беше нейният живот, а той не включваше него.
Отдаде се на прегръдката на вятъра, докато летеше надалеч. Това щеше да е последната нощ, в която я следваше. Трябваше да бъде, но той щеше да направи едно малко, допълнително нещо, преди да изчисти Кира от живота си напълно.

Назад към част 9                                                                     Напред към част 11

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!