Глава 1
Погледнах часовника си. Десет минути до полунощ. Вампирът щеше да се върне скоро и въпреки часовете на внимателна подготовка, не бях готова за него.
Главата на призрака изскочи през стената, а останалата част от тялото му бе скрита от дървената преграда. Той огледа стаята и на филмовото му лице се появи бръчка.
– Няма да успееш да се справиш.
Издърпах жицата през дупката, която бях пробила в гредите на тавана, като внимавах да не преместя прекалено много тежестта си, иначе щях да падна от стълбата, на която балансирах. Фабиан беше прав, но аз не бях готова да призная поражението си.
– Когато се изкачи, спри го.
– Как да го направя? – Попита той.
Добър въпрос. За разлика от хората, вампирите можеха да виждат призраци, но по правило се стремяха да ги игнорират. Макар че този вампир проявяваше повече уважение към хората с телесни увреждания, той все пак не би спрял да разговаря дълго с някой от тях, преди да влезе в дома си.
– Не можеш ли да импровизираш? Знаеш ли, да издадеш някакви силни звуци или да накараш външните стени да кървят?
Духът ме стрелна с поглед, който казваше, че остроумието ми не е оценено.
– Гледаш прекалено много филми, Кат.
След това Фабиан изчезна от погледа ми, но не и преди да го чуя да мърмори за несправедливи стереотипи.
Завърших да усуквам кабелите по тавана. Ако всичко вървеше добре, веднага щом вампирът влезеше през тази врата, щях да използвам дистанционния си предавател, за да разтоваря изненада върху главата му. Сега трябва да монтирам последните приспособления, които бях планирала.
Безпогрешният звук на приближаваща кола почти ме стресна и паднах от стълбата. По дяволите, вампирът се беше върнал! Нямаше време да подготвям други устройства. Едва имах достатъчно време да се скрия.
Скочих от стълбата и я пренесох възможно най-безшумно до гардероба. Последното нещо, от което се нуждаех, беше куп метални трясъци, които да съобщят, че се случва нещо необичайно. След това скрих сребърните ножове, които бях оставила на пода. Нямаше да е добре вампирът да ги види веднага.
Тъкмо се примъкнах зад един от столовете в хола, когато чух затварянето на вратата на колата, а след това и гласа на Фабиан.
– Няма да повярваш какво намерих край имота ти – обяви призракът. – Пещера с праисторически рисунки в нея!
Извъртях очи. Това ли беше най-добрата тактика, която Фабиан можеше да измисли? Това беше вампир, когото се опитваше да задържи. А не палеонтолог.
– Добре, че си – отвърна един английски глас, който звучеше напълно незаинтересовано. Стъпки с ботуши се приближиха до вратата, но после спряха, преди да продължат. Засмуках дъх, който вече не ми беше нужен. На алеята нямаше коли, но дали вампирът усещаше, че няколко души се крият изневиделица и чакат да се нахвърлят върху него, щом прекрачи прага?
– Фабиан – каза след това този културен глас. – Сигурен ли си, че няма нещо друго, което искаш да ми кажеш?
Тонът на вампира бе оцветен в нотка на заплаха. Почти си представих как приятелят ми се разколебава, но отговорът му беше мигновен.
– Не. Нищо друго.
– Добре – каза вампирът след пауза. Дръжката се завъртя. – Твоят екзорсизъм, ако лъжеш.
Останах скрита зад стола, в едната си ръка стисках сребърния нож, а в другата – дистанционния предавател. Когато звукът от ботуши удари дървения под в къщата, натиснах бутона и едновременно с това скочих.
– Изненада!
Конфети се изсипаха от тавана върху главата на вампира. С движение, подобно на камшик, хвърлих ножа си и прекъснах лентата, която държеше затворена торбата с балони над него. Те се понесоха надолу по-бавно и докато първият се удари в пода, вампирите, които се бяха скрили в другите стаи, бяха излезли.
– Честит рожден ден – извикаха те в един глас.
– Не всеки ден някой навършва двеста четиридесет и пет години – добавих аз, ритайки балоните настрани, докато си проправях път към вампира на вратата.
По чертите му се разля бавна усмивка, която ги промени от прекрасни в спиращи сърцето. Разбира се, сърцето ми беше спряло да бие – в по-голямата си част – преди повече от година, така че това беше нормалното ми състояние.
– Това е, за което си толкова потайна напоследък? – Промърмори Боунс, като ме придърпа в прегръдките си, щом се приближих.
Отмахнах една тъмна къдрица от ухото му.
– Те не са тук само за рождения ти ден, а остават и за празниците. Поне веднъж ще имаме нормална, старомодна Коледа. О, и не изгонвай Фабиан; накарах го да се опита да те задържи. Ако беше дошъл десет минути по-късно, щях да съм сложила и панделки.
Смехът му предшестваше допира на устни до бузата ми; хладно, дразнещо докосване, което ме накара да се наведе по-близо в инстинктивна нужда от още.
– Съвсем добре. Сигурен съм, че ще намеря приложение за тях.
Познавайки съпруга си, той щеше да намери няколко приложения за тях и поне едно от тях щеше да ме накара да се изчервя.
Отдалечих се, за да оставя Боунс да бъде обгърнат от добрите пожелания на нашите гости. Освен Фабиан и неговата също толкова прозрачна приятелка, която се носеше над стаята, тук беше и най-добрият приятел на Боунс – Пик. Както и Иън, вампирът, преобразил Боунс;
Менчерес, младата му вампирска версия на дядо, приятелката му Кира и най-добрата ми приятелка Денис. Тя беше единствената в стаята с пулс, което я правеше да изглежда човек за всеки, който не знаеше по-добре каква е. Списъкът с гостите ни беше малък, защото да поканя всички, които Боунс познаваше, на разширен рожден ден/празник, щеше да ми се наложи да наема футболен стадион. Затова присъстваха само най-близките приятели на Боунс.
Е, всички с изключение на един.
– Някой да е чувал нещо за Анет? – Прошепнах на Денис, когато тя напусна страната на Боунс и се върна при мен.
Тя поклати глава.
– Спейд я потърси преди двайсетина минути, но тя не отговаряше на мобилния си телефон.
– Чудя се какво я задържа.
Анет може и да не е любимият ми човек, като се има предвид предишната ѝ, вековна връзка „приятел с облаги“ с Боунс, но тя щеше да е последна в списъка на хората, от които бих очаквала да пропуснат партито за рождения му ден. Връзките ѝ с Боунс датират още от времето, когато и двамата са били хора, и в интерес на истината Анет изглежда беше приела, че позицията ѝ в живота му вече е твърдо в категорията „приятели без облаги“.
– Тя долетя от Лондон, за да бъде тук – отбеляза Денис.
– Изглежда странно, че е решила, че трийсетминутното пътуване с кола е прекалено.
– Какво става? – Попита Боунс като се приближи.
Махнах с ръка, без да искам да развалям празничното настроение.
– Нищо. Анет просто закъснява.
– Някакъв мъж и звънна точно преди да напуснем хотела. Каза, че ще ни настигне – каза Пик и застана зад Денис. При големия му ръст главата ѝ едва се изравняваше с раменете му, но никой от двамата не изглеждаше притеснен. Черната коса се разпиля по лицето му, докато той се навеждаше, за да я целуне по врата.
– Защо само аз нямам с кого да се целувам? – Промълви Иън, като ме погледна обвинително. – Знаех си, че трябва да си доведа приятелка.
– Ти не трябваше да доведеш приятелка, защото момичето, което би избрал, би искало да оживи нещата с групова оргия преди да разрежем тортата – отбелязах аз.
Усмивката му беше безсрамна.
– Точно така.
Извъртях очи.
– Смири се с това, че поне веднъж не си в центъра на курвенското внимание, Иън. Това ще ти се отрази добре.
– Не, няма да е така – каза той и се стресна като от ужас. – Мисля да отида в хотела и да видя какво е предприела Анет.
Денис се ухили.
– Начин да се задоволиш с това, което е на разположение.
С труд преглътнах смеха си. Мнението на Денис за Иън – и за Анет – беше дори по-лошо от моето, но това не го правеше погрешно. Все пак от уважение към това, че и двамата са приятели на Боунс, сдържах кикота си.
Иън далеч не се обиди, а само повдигна вежди.
– Просто следвам американската поговорка за обръщането на палачинката с главата надолу.
Менчерес, който винаги е бил тактичен, избра този момент, за да се изкаже.
– Може би трябва да обърнем внимание на подаръците.
Боунс потупа Иън по гърба.
– Не се бави много, приятелю.
– Ще се опитам да се огранича до един час – отвърна Иън с открито лице.
– Свиня – не можех да не промълвя. Ей, бях се опитала да се огранича! Ако вампирите все още можеха да се разболяват, щях да му пожелая гноен случай на херпес, но предполагам, че е добре, че способността на Иън да носи или предава венерически болести е умряла заедно с човечеството му.
Иън си тръгна, като през цялото време се подсмихваше на себе си.
Ръката на Боунс се плъзна по раменете ми, като пръстите му погалиха плътта ми по пътя. Бях си облякла рокля без гръб, защото знаех, че той няма да може да устои на тази гола кожа, и бях права. Топлината се разля по емоциите ми в собствената си ласка, когато Боунс свали щитовете си, за да имам достъп до чувствата му. Връзката, която съществуваше между нас, не беше изкована само в любовта. Тя беше и дълбоката, кръвна и вечна връзка между вампира и неговия баща. Боунс ме беше превърнал от полувампир в пълноценен и оттогава можех да се докосна до емоциите му, сякаш бяха продължение на моите собствени. Промяната ми имаше някои сериозни недостатъци, но бих го направила отново, само за да имам това ниво на близост между нас.
Разбира се, това не беше единственото предимство на немъртвите. Способността да се лекуваш мигновено, да летиш и да хипнотизираш хората също не беше никак лоша.
– Знаеш ли колко прекрасно изглеждаш? – Попита той, а гласът му се задълбочи в гърлото. В тъмнокафявите му очи се появиха оттенъци на светещо зелено, визуален знак за неговата признателност.
Наведох се, за да прошепна отговора си.
– Покажи ми по-късно, когато всички си тръгнат.
Смехът му беше нисък и обещаващ.
– Ще го направя, коте.
Влязохме в съседната стая, където ни очакваше купчина подаръци. Вампирите бяха наричани много неща, но „скъперник“ обикновено не беше сред тях. Боунс едва бе успял да отвори подаръците си, преди мобилният му телефон да звънне. Той погледна номера и се засмя.
– Иън, не ми казвай, че ти и Анет сте твърде заети, за да се върнете – каза той вместо поздрав.
Свръхестественият слух означаваше, че долавям всяка дума от откъслечния отговор на Иън.
– Трябва да дойдеш тук. Сега.
