ДЖАНИН ФРОСТ – Дом за празници ЧАСТ 2

Глава 2

Боунс и аз бяхме единствените, които влязоха в курорта. Останалата част от групата ни остана на паркинга, за да следи дали събитията няма да се развият от лошо към по-лошо със засада. Повечето хора в хотела спяха по това време на нощта, за което бях благодарна. Нямаше натрапчиви разговори, които да се натрапват съзнанието ми благодарение на нежеланата ми способност да подслушвам мислите на хората. Само по-мекото бръмчене от сънищата, което беше толкова лесно да се заглуши, колкото и обикновения фонов шум.
Щом последвах Боунс в апартамента на Апалачите, който Анет беше наела, спокойната атмосфера се развали. Малинови ивици се появиха по стените, дървените подове, а в по-тежки количества и по матрака. По миризмата личеше, че това е кръвта на Анет, а не на някой друг. Очаквах в стаята да има следи от ожесточена борба, но нито една мебел не изглеждаше не на място.
Иън стоеше в далечния ъгъл на стаята, а обикновено присмехулната му физиономия се бе изписала в сурови линии на гняв.
– Там – каза той, като тръсна глава към затворената врата на банята.
Боунс стигна до нея с три дълги крачки, но аз се поколебах. Иън не ни беше казал дали Анет е жива, само каза да дойдем веднага. Ако тялото на Анет чакаше от другата страна на вратата, може би трябваше да дам на Боунс една минута насаме. Тя беше първият вампир, когото беше създал; смъртта ѝ щеше да го засегне силно. Но дори когато се приготвих да го утеша, чух женски, укорителен глас.
– Наистина, Криспин, не трябваше да идваш. Пропускаш собственото си парти.
Веждите ми се вдигнаха нагоре. Освен че наричаха Боунс с човешкото му име, което правеха само шепа хора, тези британски тонове от висша класа идентифицираха говорещия като Анет. Толкова за това, че тя е мъртва. По дяволите, тя дори не звучеше стресната, сякаш кръвта ѝ не украсяваше стаята в достатъчно количество, за да заприлича на вътрешността на кланица.
– Аз пропускам собственото си парти? Нима си изгубила разсъдъка си? – Попита я Боунс, повтаряйки собствените ми мисли.
Вратата се отвори и се появи Анет. Носеше само халат, а ягодоворусата и коса беше мокра от скорошен душ, както предположих. Това беше един от редките случаи, в които я виждах без перфектно гримирано лице и прическа, и това я правеше да изглежда по-уязвима. По-малко приличаше на немъртвата бомба, която се опита да ме изплаши при първата ни среща, а повече на жена, която изглеждаше на ръба на сълзите въпреки неизменната си усмивка.
– В какво състояние е тази стая – каза тя и се разсмя смутено.
– Анет. – Хвана я за раменете Боунс и я принуди да го погледне. – Кой те нарани?
Ръцете ѝ трепнаха върху ръцете му, сякаш искаше да го отблъсне, но не смееше.
– Не знам. Никога преди не съм го виждала.
Боунс изучаваше стаята, без съмнение долавяйки нюанси, които дори моят трениран в битките поглед беше пропуснал. Двеста години като немъртъв наемен убиец го правеха страхотен, когато ставаше дума за забелязване на уличаващи детайли. Анет мълчеше, а слабите бръчки по лицето ѝ се задълбочаваха от намръщената ѝ физиономия.
– Лъжеш – каза накрая Боунс. – Няма насилствено влизане по вратите, няма следи от изкъртване, значи си го пуснала вътре. После не си се борила, когато те е порязал, не си събудила другите гости с викове за помощ и не си ми се обадила, въпреки че по мобилния ти телефон има кървави отпечатъци. Иън, видя ли кой беше?
– Не, но мисля, че го изплаших – отвърна Иън. – Прозорецът беше отворен и чух как нещо твърде бързо, за да е човек, се втурна от балкона, но останах с нея, вместо да го преследвам.
Това ме изненада. Иън обичаше малко неща повече от преследване и борба. Анет трябва да е един от малкото хора, за които го е грижа, за да прояви отговорност, като я защити и повика подкрепление, вместо да се отдаде на убийствена игра на криеница.
Макар че лечителските способности на немъртвите означаваха, че сега по нея няма нито една драскотина, известно време след като останалите са тръгнали, за да дойдат в дома ни, поне един вампир се беше появил и беше измъчвал Анет до смърт. Това, което нямаше никакъв смисъл, беше защо тя не ни казва кой е, ако Боунс беше прав и тя знаеше. Освен миризмата на кръв, в стаята се носеше и тежък аромат, остра комбинация от химикали, която разяждаше носа ми, когато си поемах дъх. Нямаше смисъл да се опитвам да определя нападателя и по миризмата. Анет остана безмълвна. Тонът на Боунс се втвърди.
– Нападение срещу член на моя род е същото като нападение срещу мен, така че вече не те моля за помощ като твой приятел. Заповядвам ти като твой баща да ми кажеш кой е направил това.
С тези последни три думи Боунс разгърна аурата си и тежестта на силата му изпълни стаята. Това не беше изтръпващата ласка на усещанията, които бях почувствала от него по-рано, а смразяващи вълни от нарастващо налягане и пукащи течения, сякаш се намирах в центъра на ледена буря. Всеки немъртъв в радиус от стотина метра щеше да усети силата на аурата на Боунс, но най-вече онези, които бяха свързани с него чрез кръв, както бяхме аз и Анет. Тя трепна, сякаш той я беше ударил, а погледът ѝ с цвят на шампанско се рееше между Боунс и пода.
– Криспин, аз… Не мога – каза тя накрая и наведе глава. – Казах ти, че не знам.
Гневът пулсираше на осезаеми вълни от Боунс, показвайки, че той не ѝ вярва. Бях разкъсана. Като изключим един инцидент с мен, когато се запознахме за първи път, Анет беше толкова лоялна към Боунс, колкото е дълъг денят. Тя също все още беше влюбена в него и вероятно винаги щеше да бъде. Така че защо щеше да му се противопоставя заради някой, който я беше измъчвал? Това не можех да разбера.
Освен ако не е смятала, че с действията си защитава Боунс? По тази причина се бях хвърлила пред няколко метафорични влака. Ако Боунс е прав и Анет наистина е познавала нападателя си, може би е смятала, че този, който я е нарязал на парчета, е твърде силен, за да може Боунс да му отвърне.
– Да я заведем в къщата – казах аз и сложих ръка на ръката му, за да успокоя част от тази яростна енергия. – Там можем да измислим следващия си ход.
Боунс погледна Анет с поглед, който обещаваше, че не е приключил с тази дискусия, но махна с ръка към вратата.
– Добре, Коте. След теб.

Назад към част 1                                                                    Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *