ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 52

Глава 52

Възмездие.
За Хенеси това означаваше да се срещне на същото място, където Боунс му беше устроил засада и където Хенеси беше оставил тялото на Франческа. За Боунс това означаваше онова, което щеше да се случи по-късно.
– Ами ако просто те убият на място? – Прошепна Кат, докато наближаваха този участък от магистралата, говорейки за пръв път, откакто бяха преминали през линиите си за тази вечер.
Нервите и бяха разбираеми. Най-стресиращият момент в битката обикновено беше точно преди нея. Когато започнеше битката, нямаше да има време за нервност. Само за действие.
– Не и Хенеси – каза Боунс. – Той ще иска да я проточи със седмици. Той не прави бързи, милостиви убийства, особено на човек, който му е причинил толкова много неприятности. Не, той ще иска да ме пречупи и да ме чуе да моля. Ще има време.
Кат изглеждаше така, сякаш щеше да повърне, и стисна ръката му.
– Боунс… Не мога да те загубя! – Погледът и крещеше, докато страхът вкисваше аромата и.
Той покри ръката и със своята.
– Всичко ще бъде наред, любима.
Четири джипа бяха от двете страни на пътя напред. Боунс подкара и спря между тях. В един момент няколко вампира обградиха колата им, като не идваха от джиповете, а от дърветата от двете страни на магистралата.
Умно – хладнокръвно си помисли Боунс. Но аз не съм дошъл тук, за да бягам, така че засадата ти е напразна.
Боунс се наведе през облегалката за ръце към Кат.
– Нека усетят страха ти – прошепна той. – Това ще ги приспи. Не бъди силна, докато не се наложи.
Глупаците нямаше да разберат, че тя не се страхува за себе си. Дори нямаше да ги интересува, че носи всичките си оръжия. Щяха да видят само човек и по този начин напълно да я отхвърлят.
Един вампир се приближи до прозореца на Боунс. Той имаше червеникавокафява коса, лунички и типичната млечна кожа на джинджифил. Гангстерската му форма все още съдържаше наченки на незавършено юношеско израстване, но Боунс го беше срещнала преди десетилетие или две, така че той само изглеждаше като тийнейджър. Съдейки по аурата му, беше на около шейсет години.
– Здравей, Винсънт – каза Боунс, като свали прозореца си. Веднага щом го направи, той долови аромата на Винсент. Той беше един от другите вампири в къщата на бабата и дядото на Кат. Боунс знаеше, че е разпознал този мирис, дори собственикът му да беше забравен.
– Дойде все пак – измърмори Винсънт, преди да се усмихне. – И ме наричай Суич.
Боунс обузда реакцията си, но устата на Кат се сви.
– Ти си Суич? Ти? Приличаш на бойскаут!
– Аз съм нали? – Съгласи се с гениален тон Суич. – Работи чудесно за работата ми. Никой не ме подозира в нищо. – После върна вниманието си към Боунс. – Изненадан съм, че си я довел.
– Тя настояваше – каза Боунс, сякаш разочарован от това. – Искаше да се увери, че майка и все още е жива. Не можах да я разубедя.
Усмивката на Суич стана неприятна.
– Хубаво семейство имаш, Катрин. Съжалявам за дядо ти. Знам, че е невъзпитано да ядеш и да бягаш, но не ми стигаше времето.
Гневът напои аромата на Кат, но в погледа и не се появи и намек за зелено.
– Къде е майка ми? – Това беше всичко, което Кат каза.
Суич вдигна неясна ръка.
– При нас е.
Тъмнокос вампир с кафява кожа се приближи до Суич. За разлика от Суич, той имаше няколко оръжия у себе си и от предпазливия поглед, който хвърли на Боунс, личеше, че е готов да ги използва.
– Дроновете не засичат никой друг, нито пък часовите ни. Изглежда са дошли сами.
– Е, тогава да вървим – каза Суич с весел глас. – Вярвам, че няма да изостанете?
В усмивката на Боунс проблеснаха зъби.
– Не се притеснявай за мен.
Суич щракна пренебрежително с пръсти, след което се отдалечи и се качи в един от джиповете.
– Страхувам се – каза Кат, както беше репетирала.
Суич и останалите щяха да слушат всяка дума. Тя дори произведе трептене в гласа си, но погледът и беше лазерен, докато се фокусираше върху другите превозни средства, а ароматът на гнева и изпълваше колата ни като пушек.
Боунс отговори с предварително определените си реплики.
– Щом стигнем там, остани в колата и не излизай. Когато майка ти се качи, веднага си тръгвай.
– Добре.
Кат започна да плаче. Малките хълцащи звуци, които добавяше, бяха майсторско докосване. Боунс чу как Суич подсмърча с насмешка.
Караха в продължение на близо час, разбира се, далеч от града. Не беше шок, че Хенеси избра безлюден район. През изминалите няколко мили Боунс виждаше само изсъхнали през зимата царевични ниви. След това съзря къща в края на чакълест път, който беше заобиколен от едната страна от изсъхнали царевични ниви, а от другата – от високи, тънки дървета, чиито клони се протягаха нагоре като скелетни ръце. Ако минеха покрай отворена работилница, пълна с окървавени моторни триони, това щеше да е мрачно съвършенство.
Четирите джипа се отдръпнаха, оставяйки дългата алея отворена. Боунс подкара и паркира на нея, с лице към къщата. Едновременно с това другите автомобили спряха зад него и от двете му страни. Кат срещна погледа му, очите и бяха широко отворени, но погледът и беше стабилен.
Боунс едва бе спрял, когато Суич дръпна вратата му, която се бе отключила автоматично, когато той постави колата на паркинг.
– Краят на пътя – каза Суич с усмивка. – Хенеси каза, че ще изпратим майка и, след като влезеш.
– Не мисля така, приятелю – отвърна Боунс. Заведи я там, където мога да я видя, и тогава ще дойда. Откажи – тонът му се втвърди, – и ние с теб ще танцуваме тук и сега.
Усмивката на Суич отслабна.
– Можеш да чуеш сърцебиенето и там. Това е достатъчно доказателство, че е жива.
Боунс изхърка насмешливо.
– Аз чувам седем удара на сърце там и кой може да каже, че някой от тях е неин? Какъв е смисълът да я криеш от мен? Това сделка ли е, или не?
Суич измърмори под носа си „копеле“, но махна на един от вампирите, който влезе в къщата. Миг по-късно пердетата на предния прозорец се дръпнаха и един силно татуиран вампир придърпа Джъстина към стъклото.
Кат изтръпна и това не беше репетиция. Боунс беше по-клиничен, докато погледът му обхождаше Джъстина. От главата и се стичаше кръв, но раните и изглеждаха незначителни, беше напълно облечена и изглеждаше ужасена, но не и сломена. Хенеси сигурно беше прекалено зает да крои планове за мъченията и смъртта на Боунс, за да се съсредоточи върху нея.
– Твоето доказателство – каза Суич. – Удовлетворено?
Боунс излезе от колата. Половин дузина вампири моментално го заобиколиха. Всички бяха въоръжени, всички имаха забележителни нива на мощност и всички имаха изражение на лицето „пробвай ме“.
Боунс само се усмихна. Задръжте тази мисъл, приятели.
Кат се вмъкна на шофьорската седалка и заключи вратите.
– Чакай тук, ще изведем майка ти – каза Суич на Кат, докато другите вампири вкарваха Боунс в къщата.
– Вижте кой се присъедини към партито – изръмжа Хенеси, щом вратата се затвори зад Боунс и охраната му.
Погледът на Боунс обходи вътрешната стая. Дървени подове, гладки мазилки по стените и почти никакви мебели, което беше необходимо, тъй като тук вече се намираха над две дузини вампири. Това беше два пъти повече от броя, който очакваше, и всичко това за него, тъй като Хенеси нямаше представа, че Кат е заплаха. Боунс щеше да бъде поласкан, ако това не затрудняваше измъкването на майката на Кат жива.
Вместо да отведе Джъстина при Кат, татуираният вампир завлече майка и по-навътре в стаята. За миг очите на Джъстина срещнаха тези на Боунс, докато минаваше покрай него. В погледа и ясно се четяха гняв, омраза и скръб, което не беше изненада. Боунс беше вампир, а Хенеси току-що и беше дал още хиляди причини да мрази вампирите. Но Джъстина изглеждаше и объркана, докато поглеждаше към Боунс, а след това към прозореца, където фаровете на Кат се процеждаха през завесите.
– Да, дойдох заради нея – тихо каза Боунс.
Шокът задуши изражението на Джъстина и тогава тя се хвърли към Боунс, опитвайки се да го удари с вързаните си ръце. – Лъжливо чудовище!
Хенеси и останалите се разсмяха. Боунс само поклати глава. Обиждаше го и се опитваше да го нападне, въпреки че беше вързана и безпомощна. Дали това не беше отново дежа вю? Може би Кат беше получила част от невероятната си смелост от майка си.
Татуираният вампир избута Джъстина в далечния ъгъл на стаята. Тя се спъна и падна, тъй като краката и също бяха вързани, но сега Джъстина беше ниско до земята и извън пътя. Перфектно.
– Внимавай какво си пожелаваш, Боунс – каза Хенеси, възхитено самодоволен. – Години наред се опитваше да разбереш кой е в операцията ми, така че се огледай. С изключение на един, всички сме тук.
Боунс разпозна няколко лица сред вампирите, макар че тримата хора му бяха непознати. Боунс чу още три удара на сърцето в задната част на къщата, но тихите ридания, които идваха заедно с тях, показваха пленници, а не още конспиратори.
Сред хората в тази стая нямаше кметове на Охайо, видни съдии, шерифи или дори конгресмени. Къде беше „по-висшестоящият“ партньор на Хенеси? Той ли беше липсващият „с изключение на един“?
Що се отнася до вампирите, всички те бяха въоръжени със сребърни ножове, с изключение на трима, които държаха дебели вериги с още по-дебели белезници в краищата им. Хенеси дръпна глава към Боунс и тримата вампири го заобиколиха.
Титан със сребърни шипове – отбеляза Боунс, когато първата от тези вериги се впи в него. Хенеси не беше пестил средства.
Хенеси видимо се отпусна, когато Боунс не се съпротивляваше, когато първият комплект белезници бе нахлузен около китката му. Хенеси също се беше облякъл за случая, носеше сив костюм с въглен, който имаше фин блясък, с който можеха да се похвалят само много скъпите материи. Черната му коса беше идеално сресана, а тънките му мустаци и брада изглеждаха прясно подстригани. Кафявите му очи бяха със зелени отблясъци, докато се взираше в Боунс.
– Щях да пусна момичето ти и само да те убия, но вярвам в „око за око“ и ти трябва да си платиш за това, че настрои Франческа срещу мен. Тя беше единствената жена, която някога съм обичал.
Лед изпълни Боунс, докато той наполовина очакваше да види дъха си, когато говори.
– Ти не си обичал Франческа. Обичаше само да я контролираш. Това е голяма разлика.
Хенеси се втурна към Боунс, като спря едва когато Суич се затича и го дръпна за ръката.
– Шефе, момичето!
– …само на няколко мили от Бетел Роуд – казваше Кат със спокоен глас. – По-рано днес пронизах детективите Мансфийлд и Блек през китките със сребърни ножове. Елате и ме вземете.
– Кучката се е обадила в полицията? – Каза невярващо Хенеси.
– Не си очаквал това да се случи, нали? – Подигра му се Боунс.
Гневът помрачи лицето на Хенеси.
– Хванете я!
Суич изтича през вратата. Кат вече палеше двигателя си. Очите на Хенеси се разшириха.
– Тя не може да иска да…
Разбиващият се през предните прозорци автомобил го прекъсна.

Назад към част 51                                                                    Напред към част 53

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *