ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 6

Глава 6

Боунс отпусна първите няколко движения, въпреки че те разкриваха повече от тялото му на хладния въздух в пещерата. Но когато тя дръпна и последното одеяло от него, той престана да бъде джентълмен.
– Ако искаш да вземеш всички завивки, можеш да спиш на пода!
Очите на Кат се отвориха, после се разшириха, когато го видя до себе си в леглото. Ужас задуши чертите ѝ и тя подскочи с такава тревога, че си удари главата в ниския таван на стаята.
– Аууууу – изстена тя, докато погледът и се стрелкаше наоколо, търсейки начин да избяга. Когато разбра, че малката стая е запечатана, тя се отдръпна в ъгъла. След това погледна надолу към себе си, а облекчението обзе изражението и, когато видя, че все още е напълно облечена.
Той потисна насмешката си. Мислеше, че я е нападнал, докато е била в безсъзнание? Имаше да учи толкова много неща.
– Защо не съм в болница? – Попита тя по-скоро с тревога, отколкото с облекчение.
Боунс седна, като се движеше бавно, за да не я изплаши.
– Излекувах те.
Тя пребледня и пръстите и полетяха към гърлото. Сякаш можеше да се събуди като вампир и да не го осъзнае веднага.
– Как? – Поиска тя. – Как го направи?
Той се облегна назад.
– Кръв, разбира се.
Тя пребледня още повече, ако това беше възможно. После гласът и се извиси до писък.
– Кажи ми какво ми направи!
Той скри желанието си да я утеши зад присвиване на очи.
Тя следеше всяко негово движение, а тялото и се навиваше да се бори, докато сърдечният и ритъм се утрояваше. За да покаже, че няма интерес да я наранява, той натисна възглавницата си и я приближи.
– Дадох ти няколко капки от кръвта си – каза той с неутрален тон. – Помислих, че няма да имаш нужда от много, след като си полукръвна. Сигурно се лекуваш бързо по естествен път, но пък се удари лошо. Разбира се, ти сама си си виновна, че предложи този глупав бой – добави той, за да я подразни.
Можеше да понесе гнева и, но страхът и го удари на места, срещу които все още нямаше защита. Бяха твърде нови.
– А сега, ако нямаш нищо против, вече е светло и съм изморен. Дори не успях да се нахраня от всичко това – каза той като допълнителна амуниция за гнева и.
Тя сякаш почти не чу последната част.
– Вампирската кръв лекува? – Попита тя с шокиран тон.
Той затвори очи.
– Ти не знаеше ли? Боже, но ти си невежа за собствения си вид.
– Твоят вид не е моят вид – каза тя веднага.
Нито пък човечеството беше такъв. В крайна сметка щеше да и се наложи да се съобрази с това. Но той само отвърна:
– Каквото кажеш, котенце.
Тя замълча за миг. Той устоя на желанието да отвори очи, защото ако го направи, можеше да се загледа в разрошената и от съня малинова коса. Или очите и, тъмни като наближаваща буря. Или елегантната извивка на гърлото и, мекото набъбване на гърдите ѝ и кръглата задница, която неволно бе притиснала към него по-рано…
– Дали твърде много кръв ще ме промени?
Въпросът прекъсна мислите му. Добре, че беше така, защото иначе можеше да опъне чаршафите върху бедрата си.
– Колко е твърде много? – Продължи тя.
Той отвори едното си око. Това беше всичко, което посмя, като се има предвид докъде го бяха довели предишните му мисли.
– Виж, училището вече свърши – отвърна той с груб тон. – Опитвам се да спя. А ти ще си мълчиш. По-късно, когато се събудя, ще обсъдим всички тези хубави неща и още нещо. А дотогава остави човек да си почине.
Тя се надигна с подсмърчане.
– Покажи ми пътя навън, а ти можеш да спиш, колкото си искаш.
Той се ухили.
– Разбира се. – Да ти донеса ли и твоите оръжия и да затворя очи, докато ти правиш дупки в сърцето ми?
Тя погледна настрани.
Той потисна още едно подсмърчане. Беше си помислила точно това. Време беше да и даде нещо друго за мислене.
– Малко вероятно – каза той и тонът му се втвърди. – Ти си вътре, докато не те пусна. Не си прави труда да се опитваш да избягаш, никога няма да успееш. А сега те съветвам да ме оставиш да си почина, защото ако ме държиш буден още дълго, ще искам закуска.
За да прецизира мнението си, той затвори очи, но все пак чу как тя си пое ужасено дъх.
– Няма да спя с теб.
Все още не, котенце, но ако се получи, скоро ще го направиш.
Той дръпна одеялото и го хвърли в общата и посока. Погледът през миглите му показа, че тя го е оставила да я удари в лицето.
По дяволите, жената трябваше да се научи да се пази.
– Тогава спи на пода. Ти така или иначе си трудна за покриване.
През следващия половин час той я слушаше как се движи наоколо, сякаш търсеше по-меко място. Тя не намираше такова. Подът на пещерата беше от твърд варовик, а не от кал. Дали щеше да преглътне гордостта си – и омразата си – дотолкова, че да сподели с него матрака с кралски размери?
Не го направи. В крайна сметка се настани на едно място и дишането и стана равномерно и дълбоко. После хъркането изпълни стаята.
Устните на Боунс потрепнаха. Някак си, въпреки че избягваше това чувство почти двеста и петдесет години, сега беше с главата надолу по една припряна, убийствена полукръвна, която мразеше вида му и хъркаше. Ако това не беше възмездие за многобройните му грехове, не знаеше какво е.
Чакай да каже на Чарлз. Най-добрият му приятел щеше да се напикае от смях.
Но преди да каже на когото и да било, трябваше да и покаже, че вампирите са много повече от това, в което тя вярваше. Да, това означаваше да преобърне живота си, но чувствата, които тя предизвикваше, не му даваха друг избор. Нищо чудно, че авторите на песни са писали за такива неща. Шокиращо, но и Боунс искаше да го каже на всички, включително на хъркащата червенокоска, която щеше да отиде право за коловете си, ако подозираше какво изпитва той към нея.
Не, той нямаше да и каже нищо от това. Вместо това щеше да бъде строг наставник, докато я обучаваше да оцелява срещу шансове, които биха я убили със сегашните и недостатъчно развити способности. Останалото щеше да почака, докато тя го погледне и види мъж, а не чудовище… и погледне себе си и види жена, а не грях, за който трябва да изкупи вината си.
Междувременно той щеше да се запознае отново с нещо, което му беше много непознато – безбрачието.
Той хвърли крив поглед към дясната си ръка. Ние с теб скоро ще станем много по-близки, приятелю.
С оглед на това колко време вероятно щеше да отнеме на Котето да се сгрее с него, той можеше и да стане първият вампир, на когото някога са се появили мазоли.
Шест часа по-късно Боунс стоеше над нея. Тя не помръдна. Няма усещане, че е наблюдавана – добави той към списъка си с неща, които ще трябва да подобри. После се наведе и разтърси рамото и.
– Стани и се разсъни, имаме работа за вършене.
Тя се претърколи със стон, после го погледна обвинително, когато ставите и заскърцаха, когато седна.
Той само се усмихна.
– Заслужи си го за това, че се опита да ме убиеш. Последният, който го направи, завърши с нещо повече от схванат врат. Имаш голям късмет, че си полезна, иначе досега нямаше да си нищо повече от руменина в бузите ми.
– Да, това съм аз – промълви тя. – Късметлийка.
Боунс и размаха пръст.
– Не бъди мрачна. Предстои ти да получиш първокласно образование по носферату. Повярвай ми, не са много хората, които могат да те научат на тези неща. И пак, ти не си истински човек.
Тя помръдна.
– Престани да казваш това. Аз съм повече човек, отколкото… нещо.
Тя сякаш забравяше за факта, че всеки път, когато обиждаше вампирите, обиждаше и себе си.
– Да, ама скоро ще разберем колко точно – беше всичко, което той каза. – Отдалечи се от стената.
Тя изглеждаше доволна от извинението да се отдалечи от него, доколкото позволяваше малката стая. Той очакваше това, но се изненада, че все още го бодеше. После се укори за глупостта си. Нима тя трябваше да забрави всичко, което е видяла и на което е била научена, само защото той не я беше убил в съня и? Беше права да не му се доверява, докато не и даде друга причина.
Време беше да започне да и дава такива.
Боунс вдигна каменния камък и го отмести настрани.
– Ела – каза той.
Тя не помръдна.
– Не се бави.
Тя излезе от стаята, а после огледа преддверието, в което се бяха сражавали, с някаква смутена тревога.
– Не предполагам… има ли баня тук?
Боунс спря по средата на крачката. Точно така. Трябваше да предвиди, че тя ще има тази нужда…
– Един от нас все още има функциониращи бъбреци – добави тя с неприязнен поглед в негова посока.
Поредното „мъртво чудовище“, нали? Много добре, той щеше да се отнесе към нея със същата грубост.
– Мислиш, че това е проклет хотел ли? Какво, следващият път биде ли ще искаш?
Тя се изчерви, а после измърмори:
– Освен ако не обичаш да е мръсно, предлагам да ми покажеш алтернатива, и то бързо.
Той въздъхна, сякаш беше раздразнен.
– Следвай ме. Следвай ме. Не се препъвай и не си навяхвай нищо, ще е гадно да те нося. Да видим какво ще измислим. Проклетата жена – добави той. Ако беше ядосана, вече нямаше да се смущава от нормалните си телесни функции.
Тя промърмори под носа си, докато го следваше. Той не долови всичко, но думите „кол“ и „сърце“ бяха ясни. Той скри усмивката си. Сега вече изобщо не се смущаваше, нали?
– Ето – каза той, след като я поведе към подземната река, която пресичаше пещерата. – Тази вода тече надолу по течението. Можеш да се качиш на тези скали и да си свършиш работата.
Тя се затича натам, а устните и се изкривиха в усмивка, която беше твърде триумфална, за да може да се очаква само облекчение на пикочния мехур.
– Между другото, ако си мислиш, че просто ще скочиш и ще изплуваш оттук, това е лоша идея – обади се той. – Тази вода е около четири градуса и се вие на повече от две мили, преди да излезе от тези пещери. Не е хубаво да си в състояние на хипотермия и да се изгубиш в тъмното. Освен това щеше да нарушиш споразумението ни, така че когато те намеря, ще бъда наистина, наистина недоволен.
Раменете и се сковаха, но тя имаше благоразумието да не отрече нищо от това. Прогрес.
– Ще се видим след малко – каза той, като се отдалечи достатъчно, за да и даде илюзията за уединение.
– Предполагам, че за тоалетна хартия не може да става дума? – Обади се тя няколко минути по-късно.
Той изхърка развеселено.
– Ще го запиша в списъка за пазаруване, котенце.
– Престани да ме наричаш така. Казвам се Кат.
Не и за мен, помисли си той, когато я чу да се приближава. Когато усети топлината и във въздуха и миризмата на кремообразния аромат на ванилия и череши, който се лепна за нея, той затвори очи. Тя порази сетивата му с удара на ковашки чук, като направи нуждата му да я докосне почти болезнена.
Той се насили да се отдръпне, изненадан от това колко трудно беше това. Никога досега не му беше липсвал самоконтрол. Разбира се, външният му вид гарантираше, че жените рядко не отвръщат на вниманието му, така че предполагаше, че няма практика в тази форма на дисциплина.
– Между другото, как се казваш? – Попита тя, а в тона и се прокрадваше нишка на колебание. – Никога не си ми го казвал.
Досега не беше искала да знае. За нея той не беше нищо повече от цел, която да бъде елиминирана.
– Ако ще работим заедно, поне трябва да знам как да те наричам – продължи тя, сякаш рационализирайки пред себе си защо го е попитала това. – Освен ако просто не предпочиташ да отговаряш на ругатни, разбира се – завърши тя в явен опит да се дистанцира още повече от въпроса.
Твърде късно, помисли си той, а на устните му заигра усмивка, докато се обръщаше. Улових те да се отнасяш с мен – макар и за кратко – като с човек, а не като с чудовище.
– Казвам се Боунс.

Назад към част 5                                                                 Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *