ДЖАНИН ФРОСТ – Другата половина на гроба #1.1 – ЧАСТ 60

ЕПИЛОГ

Четири години и половина по-късно.

Боунс стоеше до двама други младоженци до висока, покрита с цветя брачна арка. Цветни листенца ограждаха и пътеката, която разделяше двете секции със столове от двете страни на балната зала. Ранди, младоженецът, чакаше в центъра на арката и се усмихна, когато оркестърът започна да свири „Канон в ре“ на Пахелбел, давайки знак за началото на сватбената церемония.
Първата шаферка започна да върви към осеяния с цветя олтар. Гостите шушукаха с благодарност, докато тя минаваше покрай тях. Шаферката се усмихна с увереността на човек, свикнал да и се възхищават, и смелият и поглед се спря върху Боунс, докато тя леко поклащаше бедрата си.
Боунс не отвърна на усмивката. Беше тук само заради един човек, независимо от приятелството му с младоженеца. А тя също скоро щеше да се разходи до олтара.
Разбира се, ако Боунс погледнеше списъка с гостите, името на Катрин Крауфийлд нямаше да фигурира никъде в него. Предполагаше се, че тя е починала преди повече от четири години, след като се е опитала да избяга от прехвърляне на затворници. Така правителството беше прикрило катастрофата с няколко автомобила на магистралата, когато Боунс я беше спасил. Правителството дори беше изтрило и всички уличаващи записи от мобилните телефони на инцидента, което спести на Тед известно време.
Но една госпожа Кристин Ръсел беше тук, като шаферка на годеницата на Ранди, Денис. Повече от четири години я търсеше, а Боунс беше открил Кат не благодарение на изчерпателните си усилия, нито дори на информацията, която безполезният и бивш партньор му беше предоставил без желание. Не, Боунс я беше намерил, защото преди шест месеца беше завързал приятелство с човек на име Ранди.
Ранди имаше рядък, естествен имунитет срещу вампирския контрол над съзнанието. Боунс откри, че когато Ранди не можеше да бъде хипнотизиран, за да забрави, че Боунс не е дишал през целия час, в който Ранди седеше до него в един бар. Ранди също така не се страхуваше да открие, че вампирите съществуват. Вместо това Ранди беше любопитен, а Боунс беше… самотен. Това беше истинската причина, поради която Боунс беше позволил приятелството му с Ранди да се разрасне. Кой знаеше, че съдбата е имала други планове за него?
Втората шаферка, дребна жена с черна коса, тръгна към олтара. Боунс почти не я погледна. Като шаферка Кат щеше да дойде след нея.
След миг най-накрая отново щеше да погледне в очите и. Те винаги бяха толкова изразителни, сякаш телеграфираха какво е в сърцето и. Последния път, когато го беше направил, беше видял любов и мъка в погледа на Кат. Какво щеше да види сега? Това, че използваше фамилията му като псевдоним, го караше да се надява, че все още я е грижа за него, но… можеше да е избрала тази фамилия преди години и оттогава да е престанала да се интересува. В края на краищата тя никога не бе потърсила Боунс, а той бе запазил същия мобилен номер през цялото това време, плюс това и бе дал нов начин да се свърже с него само преди няколко месеца в Чикаго.
Дали Кат е продължила да се крие от него, защото все още се е интересувала твърде много? Или пък го правеше, защото вече изобщо не и пукаше?
Предстоеше му да разбере това, а той повече от заслужаваше отговора, независимо дали тя беше готова да му го даде, или не. Ето защо Кат нямаше представа, че той е тук, още по-малко, че е един от шаферите на Ранди. Боунс умишлено се беше появил със закъснение, за да не може Кат да го забележи, докато не тръгнеше към олтара. Тогава тя нямаше да има къде да избяга. Не и без да провали сватбата на най-добрата си приятелка, а ако Кат все още беше частица от човека, когото Боунс познаваше, тя никога нямаше да направи това на Денис.
Музиката се усили, когато Кат се появи в задната част на балната зала. Нито един мускул по него не помръдна, но вътрешно Боунс се подготви. Това все още не беше достатъчно. Щитовете му се пропукаха, позволявайки на част от свръхестествената му аура да се измъкне.
Боже, лицето и. Толкова красиво по начин, който нямаше нищо общо с умело нанесения грим. Вдигнатата и нагоре коса сега беше със същия платинено рус оттенък като неговата, когато се запознаха за първи път, а тялото и беше по-извито и изпълваше по правилния начин дантелената рокля на шаферката в цвят лавандула. Тогава го завладя ароматът ѝ и той вдиша смесицата от топла ванилия, примесена със сметана и череши. Искаше му се да продължи да го вдишва, докато не се замая от вдишването на твърде много кислород, а очите и…, огледаха двете страни на стаята с остри, премерени погледи, докато мускулите и се стягаха, а в аромата и се долавяше предпазливост. Кат беше усетила силата на аурата му, когато тя изтече, и тренираната от правителството ловец на вампири, каквато беше, сега търсеше източника и.
Боунс пусна бойния си лед, който покриваше всичко под дебела, ледена стена. Повече от четири години тя го бе карала да се чуди дали все още го обича, да не говорим дали изобщо е жива. Щеше да бъде проклет, ако и позволи да види колко силно все още я обича, когато нямаше представа дали тя изпитва същото.
Дори и да е така, той пак нямаше да и покаже какво изпитва. Все още не. Първо, щеше да и се наложи да признае, че никога не е трябвало да го напуска. Той не беше някаква жертва, заради която трябваше да се жертва. Той беше могъщ майстор-вампир и ако Кат не знаеше това преди, сега вече щеше да го знае, по дяволите.
Най-сетне тя погледна към сватбеното тържество отпред. Куршумите бяха по-меки от този неудържим сив метал на погледа и, когато затърси по другите шафери, преди да кацне върху Боунс. След това го обходи от обувките до раменете му, като несъмнено търсеше изпъкналостта на оръжието под черния му смокинг, преди най-накрая да срещне очите му…
Боунс разбра в мига, в който го позна. Хищническият поглед изчезна, заменен от такъв шок, че сърцето и прескочи един удар, а Кат се спъна и едва не падна. Тя се хвана с нечовешки рефлекси, движенията и бяха толкова плавни, че никой от гостите на сватбата дори не ги забеляза, а през цялото време се взираше в Боунс, сякаш само едно мигване щеше да го накара да изчезне.
Боунс отвърна на погледа и, а устата му леко се изкриви.
Здравей, котенце. Да, намерих те.

Край.

Назад към част 59

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *