Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 11

Глава 10

Прикрих очите си от яркия лъч на твърдата шапка на Крис, когато той се обърна в моята посока. Отблясъците бяха почти болезнени, но без тези светлинни потоци Крис и екипът му щяха да бъдат напълно слепи в пещерата. Ние с Боунс нямахме нужда от изкуствени помощни средства, за да виждаме, и във всеки случай и двамата познавахме това място като петте си пръста. В края на краищата, именно тук бе започнала връзката ни.
– Смятам, че тук трябва да има достатъчно варовик и течаща вода за вас, а петстотинте килограма кварц и моисанит ще бъдат доставени по-късно – заяви Боунс, като с погледа си обхвана скалистото подземно речно корито, на което се бяхме събрали. – Това ще бъде ли достатъчно?
Фенерът на Крис беше насочен към лицето на Боунс, но за разлика от мен той не мигна под острия му блясък.
– Достатъчно е, но под земята като тази, тесни помещения, без електричество… ще ми отнеме поне месец, за да построя капана. Разбира се, истинският проблем е какво ще стане, ако собственикът на тази пещера разбере какво правим.
– Не се притеснявайте. Аз съм собственикът и на места е окабелена за електричество – отвърна Боунс.
Отговорът на Крис се отрази в съзнанието ми. Тези хора стават все по-странни с всяка изминала минута.
– Чудесно – беше това, което той каза на глас. – Тогава след няколко седмици ще имаш…
– Две – прекъсна го Боунс с приятна усмивка. Протестният писък в главата на Крис заглъхна, когато Боунс добави: – Освен ако не се интересуваш от трийсетпроцентов бонус за всеки от вас?
Парите може и да не бяха основният му мотив да е тук, но Крис се интересуваше от този бонус, както и екипажът му. Повече от половината от тях се бяха върнали в централата си и проучваха данните от санаториума, но четиримата, които Крис смяташе за най-опитни, бяха тук. Лекси, Фред, Греъм и Нанси се побутваха един друг, като мислено и словесно изброяваха различни начини, по които биха могли да подобрят ефективността си.
– Мисля, че бихме могли да се справим с това – отвърна Крис, след като се посъветва с тях набързо.
– Чудесно. Несъмнено се досещате, че тази работа е строго поверителна, но ето ви напомняне. Никакви снимки, видеоклипове или карти на пещерата и никакво споменаване на това пред някой от вашите приятели. – В очите на Боунс блесна най-малката зелена светкавица. – Всъщност никога и пред никого не трябва да говорите за тази работа, след като приключите. Разбрахте ли?
Последва приглушен хор от утвърдителни гласове. Не се съмнявах, че освен че ще хипнотизира това обещание от тях, Боунс ще успее да изтрие и записите на транзакциите ни с N.I.P.D., след като приключат. Вероятно всички щяха да завършат с мисълта, че са спечелили парите си благодарение на служебни билети за бърз избор на лотария или нещо подобно.
За първи път не ми се стори, че Боунс прекалява. Тази пещера беше използвана като засада срещу мен в миналото, когато някои вампири бяха разбрали за нея. Бях ги убила, така че значението на пещерата – и нейното местонахождение – се бе изгубило в неизвестност. Сега бяхме принудени да я разкрием пред екипа на Крис, защото беше направена от варовик и имаше подземна река; две от четирите изисквания за капан за духове. Като добавим кварца и моисанита, които Боунс беше доставил чрез доверен вампирски куриер, имахме всички необходими съставки. Всяка стара пещера нямаше да е достатъчна. Трябваше да сме сигурни, че мястото, което – надяваме се – щеше да служи за вечен затвор на Крамер, е частно и сигурно. Не можеше да вкараме дух убиец в пещера, в която невинни спелеолози биха могли да освободят Крамер, ако преобърнат грешния камък.
– Добре, тогава. – Боунс изпука кокалчетата на пръстите си. – Да потърсим участък, който ще е най-подходящ за капана. Не мога да ви оставя да се скитате тук без нас. Ще се изгубите.
А с влагата в пещерата и вътрешната температура от пет градуса всеки, който се изгуби, скоро щеше да развие хипотермия. Тъй като щяха да работят тук в продължение на две седмици, щеше да се наложи да донесем нагреватели за екипа. Те ми бяха свършили работа, когато бях получовек и прекарах много нощи тук с Боунс.
– Сигурен ли си, че виждаш добре без светлина? – Попита със съмнение в тона си Крис.
Трябваше да прехапя устни, за да не се засмея. Зъбите на Боунс блестяха в перлен блясък, когато той се усмихна на Крис.
– Съвсем сигурен.

***

Вдигнах крака си от горещата сапунена вода и направих критична оценка на стъпалото си. След хубаво потапяне във ваната вече нямаше и следа от мръсотия под ноктите ми, добре. Да помогна на екипа да постави капана в плитка част на подземната река, така че да бъде заобиколен от всички страни с течаща вода, означаваше, че през последната седмица краката ми бяха прекарали часове във фино смляна тиня. Боунс се зае с тежката работа – буквално – с изнасянето на скалните отломки навътре и навън, за да се направи солидна платформа за капана. Крис и другите членове на N.I.P.D. вече не се питаха защо мога да стоя в ледена вода с часове, без да имам лоши последици, или защо Боунс можеше да издърпва големи камъни от местата им, без да има нито една спукана херния. Няколко зелени проблясъка от погледа ни се погрижиха за любопитството им по тези въпроси.
След като аз и Боунс помогнахме на групата да положи основите на капана, което беше най-трудната част, Крис каза, че сме изпреварили графика. Това беше музика за ушите ми. Колкото по-бързо приключим с нещата тук, толкова по-скоро ще можем да тестваме капана, за да видим дали работи. Фабиан беше споменал, че новите, големи количества кварц и моисанит карат влизането и излизането от пещерата да се усеща като пътуване през гъста паяжина, а те дори още не бяха разположени. Крис сигурно знаеше за какво говори.
Боунс се появи на вратата на банята, като остави погледа си да се плъзне по мен два пъти, преди да заговори. Бях открехнала завесата на душа, така че гледката му не беше прекъсната.
– Излизам за малко, любима.
Не го попитах за какво. Боунс можеше да е двойно по-голям от моя бюфет, но в кръвта ми нямаше достатъчно живот, за да го поддържа. Само човешката кръв имаше, а той не искаше да отслабва никого от екипа на Н.И.П.Д., като се храни от тях.
Освен това това би ми се сторило, ами, грубо.
– Ще се видим, когато се върнеш – казах аз и вдигнах крака си докрай, само за да се насладя на опияняващата промяна в аромата му, докато го сапунисвах, галейки кожата си малко повече от необходимото.
– Дразниш – промърмори той, гласът му беше по-тих, отколкото преди малко.
Уча се от най-добрите, помислих си, но мигнах, сякаш не знаех за какво говори.
– Не каза ли, че тръгваш?
Зеленото започна да замества махагоновото в погледа му, а ароматът му се обогати още повече. Почти безучастно той погали яката си, бледите му пръсти се движеха между плата и сочната извивка на шията му.
По кожата ми преминаха тръпки, въпреки че бях с няколко градуса по-топла от нормалното от това, че бях потопена във ваната. Линията, по която шията му се срещаше с широките му рамене, беше второто ми любимо място да го хапя. Боунс се премести, за да се облегне на рамката, сякаш се разполагаше по-удобно, но това предизвика вълнички по мускулите му, които дори тъмният пуловер, който носеше, не можеше да скрие. Единият крак, който небрежно се кръстосваше през другия, привлече вниманието ми надолу по тялото му, като забелязах как платът за кратко прилепваше към твърдото като скала бедро, преди да се разхлаби и да скрие очертаната форма под него.
Нуждата се разпали в мен, карайки гърдите ми да се втвърдят, а нишките на изискано усещане да се стегнат в слабините ми. И всичко това беше преди да забележа, че бедрата му са леко наклонени, което позволяваше да се види по-добре нарастващата издутина в предната част на панталоните му.
– Кажи ми, котенце. – Дълбокият, сладък глас ме докосна като физическа ласка. – Сега ли да тръгна, или да изчакам до по-късно?
Очите му светеха в чист изумруд, а половинчатата му усмивка ми даваше да разбера колко много му харесва тази игра. На мен също. Ако признаех, че не мога да чакам да се нахрани, той се присъединяваше към мен във ваната, но след това удължаваше прелюдията, докато не го помолех да ме вземе. И той го правеше, смеейки се на нетърпението ми, докато ме обладаваше с твърди, бавни удари. При тази мисъл още нервни окончания се напрегнаха в безмълвно искане.
Но ако му кажех да се нахрани първо, собствената му похот щеше да нарасне, след като той беше принуден да чака и да търси хубава вена, която да смуче тайно. Докато се върнеше, щеше да е почти безмилостен в страстта си – а Боунс в първично състояние наистина беше нещо, което трябва да се изпита.
При тази мисъл през тялото ми премина топлина, сякаш водата изведнъж се бе превърнала в пламък. Облизах устните си и прочистих гърлото си, но гласът ми все още излизаше като грапаво мъркане.
– Върви сега. – Така цялата тази прекрасна похот може да се натрупва, докато не изтръгне контрола ти.
Вълни от сила се отприщиха от аурата му, изпълниха въздуха, за да се приземят върху кожата ми като кадифени камшици. Устата му се отвори, а кътниците се прокараха по долната му устна, докато не пуснаха блестящи капки кръв. Погледът ми се спря там и всичко, което можех да направя, беше да не се втурна от ваната, за да хвана капките, преди да са се търкулнали от устните му.
– Сигурна ли си?
Безмилостна закачка! Да пиеш кръвта на Боунс, докато той е в мен, беше най-невероятното нещо в историята – и той го знаеше. Скърцащ звук ме предупреди, че съм хванала ръба на ваната толкова силно, че той е на път да се счупи под ръката ми.
– Върви. – Вече не мърках, а ръмжах. Боунс нямаше да е единственият, който щеше да гори от неподправено желание, докато се върне.
Зарекох се за еротично възмездие за вещата усмивка, която ми подари, преди да изчезне от рамката на вратата. Секунди по-късно вратата на хотелската ни стая се затвори зад него с тихо щракване. Облегнах се назад, изпускайки въздишка от чиста воля. Нямаше да го извикам да се върне, макар да знаех, че ще се задържи наблизо, за да види дали ще го правя. Щях да му покажа, че мога да го дразня със същата чувствена решителност, която той толкова често ми показваше.
А наградата ми за търпението сега щеше да бъде любовник, който щеше да доминира над тялото ми по-късно. Още по-силни трепети на очакване ме разтърсиха. Прекарах ръцете си по корема и надолу по бедрата, изкушавайки се да посегна по-надолу и да освободя малко от това кипящо напрежение, преди той да се върне, но реших да не го правя. Някои неща си заслужават чакането и Боунс определено беше едно от тях.
Бях изпуснала водата от ваната и бях заета да изплаквам балсама от косата си, когато котката ми нададе продължително квичене, достатъчно силно, за да се чуе през душа. В съседната стая Декстър лаеше рязко, завършвайки с пронизително хленчене. Напрегнах се. Хелсинг можеше да е избухлив без причина, но бях чувала кучето да лае по този начин само когато…
Нещо се блъсна в тила ми с достатъчна сила, за да блъсне лицето ми в стената пред мен. Завъртях се, мигайки, за да изкарам от очите си малките парченца плочки благодарение на новата дупка в стената с размерите на глава, но въпреки че не виждах, знаех кой ме е нападнал. Крамер. Как духът беше успял да се промъкне до мен, без да се задейства някоя от вътрешните ми предупредителни камбани?
– Хекс – изсъска силно акцентираният глас на инквизитора.
Изтръгнах желязната пръчка за душ от стената, замахвайки с нея като с меч към източника на този глас, преди да осъзная безсмислието на жеста.
– О, ако имахте плът, щях да ви избия задника! – Заклех се, като захвърлих пръчката настрани.
Зрението ми се проясни достатъчно, за да видя облечената в туника фигура на около шест метра от мен. Откритото казанче и парчетата разрушена керамика в краката ми показваха, че Крамер е използвал капака на тоалетната чиния, за да удари задната част на главата ми. Ебаси, че се беше измъкнал тихо като мишка, нали? Подготвих се да избегна всякакви други предмети от банята, с които щеше да се опита да ме удари следващия път, но след един отвратителен момент видях, че вниманието на Крамер е насочено към върха на широко разкрачената ми стойка на боец.
Хавлиената кърпа беше на една ръка разстояние, но аз се преборих с желанието си да я грабна, защото, първо, не исках да му доставя удовлетворение да се държа засрамено, и второ, хладнокръвната ми практичност признаваше, че разсейването е оръжие.
За щастие, това не беше единственото оръжие, което имах.
Пъхнах ръката си в дупката, която лицето ми беше образувало в стената, като я разкървавих по ръбовете на изтърканите плочки.
– Засичайте го и не му позволявайте да си тръгне – изръмжах, като исках да извикам Остатъците с цялата си енергия.
Очите на Крамер се разшириха точно преди той бързо да започне да избледнява. Но освен хладния полъх на въздуха, който усетих, покривайки кожата ми с ситни тръпки от главата до петите, нищо друго не се случи.
– Казах да го задържите! – Повторих, като срязах ръката си толкова силно, че плочките се смачкаха под силата ми.
Нищо. Единственото нещо, което изпълваше стаята, беше нарастващата ми тревога. Какъв беше проблемът? Кръвта се стичаше по пръстите ми, кожата ми сякаш пълзеше с ледени мравки, а аз исках Остатъците да са тук като дявол, но моите дяволски смъртоносни, гневни на гроба приятели не се виждаха никъде.
Крамер сигурно е чул или усетил, че не съм в състояние да повикам помощ, защото се материализира в такава яснота, че можех да видя белите косми по брадичката му и различните места, където туниката му беше разкъсана от възрастта. Но въпреки че порязах ръката си неколкократно и се концентрирах достатъчно силно, за да накарам челюстта си да скърца, той все още беше единственото явление в банята.

Назад към част 10                                                                 Напред към част 12

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *