Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 23

Глава 22

На 14 октомври, докато всички бяхме в семейната стая и гледахме филм, за да разчупим монотонността на поредното безплодно чакане, новият ми мобилен телефон най-накрая завибрира с текст. Почти скочих от дивана, за да го прочета, като се молех да не е грешен номер, след което изпуснах въздух.
– Елизабет изпрати адрес! Хайде да се движим.
Боунс вече беше на крака, Пик и Денис го последваха, но Иън ме погледна изпитателно.
– Нямаш предвид всички нас, нали? Филмът още не е свършил.
– Ти си го гледал и преди – отвърнах невярващо.
Той сви рамене.
– Да гледам как Снейп се подиграва на Хари е любимата ми част.
– Нека остане – заяви Боунс. – Той може да бди над Тайлър, докато ни няма. Можеш да се размърдаш, за да го направиш, ако се наложи, нали, приятелю?
Устата на Иън се сви от тежката ирония в гласа на Боунс.
– Вероятно.
– Аз няма да дойда? – Звучеше разочаровано Тайлър, но мислите му сочеха друго. Иън, да бди над мен? Най-накрая тази ситуация се оправя!
Извъртях очи.
– Да, Тайлър, оставаш тук с Иън. Опитай се да не позволяваш на това да те разстройва прекалено много.
Няма да го направя, помисли си той, но каза:
– Ще се справя – толкова меко, че Боунс изпусна кикот.
Отидох до хладилника и взех няколко пакетчета градински чай, като ги раздадох на Пик, Денис и Боунс. Чувствах се странно да се зареждам с растения, вместо със сребро, преди потенциално опасна ситуация.
Майка ми се приближи и протегна ръка с предизвикателен блясък в очите.
– Не очакваш и аз да остана, нали?
– Хм…- Застраховах се.
Всъщност си помислих, че Тайлър ще се справи по-добре с майка ми тук, за да го защити, ако случайно се появи Крамер. По дяволите, ако духът нападнеше по време на кулминационната сцена със Снейп, Хари и Дъмбълдор, Иън можеше дори да не спре да гледа филма, за да излекува всички смъртни наранявания, които медиумът получи.
– Тайлър би се чувствал в по-голяма безопасност с вас двамата – започнах аз.
– По дяволите, бих – прекъсна ме Тайлър, като се загледа. В ума ми прозвуча „Кок-Блокер!
Ако все още бях човек, бузите ми щяха да пламнат. През живота си съм била наричана с много имена, но никога досега с това.
– Добре – изсъсках, надявайки се, че възбудата на Тайлър няма да го погуби.- Мамо, ти ще дойдеш. Ето ти малко градински чай.
Тя го прие почти изненадващо, сякаш очакваше да споря. Исках да го направя, но между душевните закани на Тайлър и факта, че не исках да оставя майка си само с Иън, който да я защити, ако Крамер се появи, ме накара да замълча.
След това раздадох запалки, докато всеки имаше по няколко. След това отидох да взема последната защита срещу евентуално призрачно нападение: Хелсинг, който ме погледна злобно, когато го вкарах в клетката му.
Градинският чай, запалките и разяреният котарак може и да не изглеждат като най-конвенционалния арсенал за борба с духове, но досега се бяха оказали най-ефективни.
Елизабет и Фабиан влетяха в колата ни още преди Боунс да я паркира.
– Трябва да побързате, той току-що си тръгна!- Каза тя, като акцентът ѝ се усили още повече от вълнението ѝ.
– Кой апартамент? – Попитах.
Тя посочи към левия ъгъл на сградата.
– Един от най-горните.
Веждите на Боунс се вдигнаха.
– Ти не знаеш номера?
– Трудно е да получиш такива подробности, докато се опитваш да останеш незабелязан – отвърна Фабиан, като се мобилизира в защита на Елизабет.
– Колко може да са? – Попитах Боунс с философско свиване на рамене.
Той слезе от колата.
– Изглежда, че ще разберем. Чарлз – каза той, когато Пик спря до нас, – остани тук и подръж малко градински чай. С късмет ще се върнем веднага. Фабиан, Елизабет, следете за Крамер, в случай че той се върне, докато сме тук.
– Ами аз? – Попита майка ми от задната седалка.
– Оставаш в колата – казах ѝ, докато излизах, като вдигах със себе си и коша за домашните любимци. – Без да те обиждам, мамо, но уменията ти за общуване с хора са гадни.
Тя изсумтя възмутено. Боунс ми хвърли благодарна усмивка, която тя не можеше да види.
– Продължавай да почиваш, Джъстина. Може да ни се наложи да ни прибереш набързо – каза той, като тонът му беше много равен.
Това обяснение я успокои, докато не го обмисли, което не се случи, докато вече не бяхме изкачили втория етаж на стълбите на жилищната сграда.
– Ти можеш да бягаш по-бързо от това! – Чух я да крещи от другия край на паркинга.
Отговорът на Спейд беше погълнат от звуците на обитателите в сградата, но долових намек за смеха му, което означаваше, че го е изрекъл без задръжки.
– Тя трябва да е вдигнала пара – отбелязах аз с усмивка.
Усмивката на Боунс беше безсрамна.
– Колко жалко.
Изкачихме последния етаж от стълбите до третия етаж. Няколко апартамента бяха струпани в общата зона, която Елизабет беше посочила. Тъй като беше точно по време на вечеря, звучеше, че всички те също са заети. Нямаше как да се ограничим по този начин.
– Е, как искаш да направим това? – Попитах. – Да се преструваме на членове на кварталната стража, които съобщават за поредица от вандалски прояви на автомобили, или на разплащателна агенция за лотарии с голям чек? – Така поне щяха да ни хлопнат по-малко врати в лицето. Може би.
– Дай ми малко време – промърмори Боунс. – Той затвори очи и аурата му пламна, като изпълни въздуха с невидими течения. След няколко секунди той посочи двете врати в далечния ъгъл, без да отваря очи.
– Тя е в една от тези стаи.
– И знаеш това, защото вече можеш някак си да използваш Силата? – Попитах, като се опитах да огранича съмнителността в тона си.
Той отвори очи, потупвайки се отстрани на главата си.
– Като слушам. Вероятно блокираш мислите на всички навън, но аз се фокусирам върху тях. Зад една от тези врати се намира много травмирана жена и се обзалагам, че това е, защото Крамер току-що си е тръгнал.
Това получих за това, че се съмнявах в него. Боунс беше прав, че бях вдигнала умствените си щитове високо и здраво срещу потока от мисли, идващи от апартаментите, но по този начин бях пренебрегнал важен инструмент за намиране на целта ни.
– Добре, че си тук. Това е твърде практично, за да ми хрумне – добавих язвително.
Той задържа ръката ми, когато се канех да почукам на вратата с надпис „Б“.
– Не се самообвинявай. Постъпвах по същия начин, когато за първи път придобих тази сила, но я имам много по-дълго, така че реакцията ми към нея се е променила. Все още не си свикнала с нея, но ще свикнеш, тогава достъпът до нея ще бъде втора природа и за теб.
Може би, но в началото това дори не беше моя сила. Ако престанех да пия от него, тази способност за четене на мисли, както и всяка друга заимствана сила, скоро щеше да изчезне. За кратко през мен премина мрачна нишка. В много отношения бях самозванец, значителната ми сила и умения бяха просто плод на свръхестествена хранителна прищявка. Без способността да изсмуквам сили чрез хранене вероятно нямаше да бъда по-добре от майка си. Би ли се справил истинският Червен жътвар?
После изтласках тези мисли настрана и потропах на вратата. Можех да преживея кризата на личната си идентичност по-късно, когато не ставаше въпрос за нечий друг живот. Ако някой заслужаваше съжаление, то това беше жената, която бяхме дошли да приберем, а от приглушеното ридание от другата страна на вратата изглеждаше, че съм на път да я срещна.
– Кой е? – Обади се един напрегнат глас. Не мога да се справя с никого в момента, последва го по петите, различимо дори през психическата ми бариера.
– Току-що се преместихме – казах, като се опитах да звуча приятелски.- Намерих този котарак да се скита наоколо и се чудех дали ще разпознаете кой е собственикът му.
Изглеждаше по-правдоподобно от другите ми идеи, като се има предвид, че стоях тук с котешка котия. Вратата се отвори с пукнатини, веригата за сигурност все още беше задействана. Предпазливост, добре за нея, но никаква мъртва ключалка или верига не можеше да предпази от това, което я преследваше. Забелязах сплъстена руса коса, която обрамчваше обляното в сълзи лице, преди да вдигна преносителя и да ѝ покажа котето си.
– Чакай малко – промълви тя. Затварянето на вратата съвпадна с плъзгането на веригата, която се сваляше. Този път тя я отвори по-пълно, поглеждайки към Хелсинг.
– Не съм го виждала тук преди – започна тя.
От очите на Боунс пламна изумруд, ярък като светофар. Колкото и бързо да се отдръпваше, тя попадна в дълбините им и мълчаливо отстъпи назад, когато Боунс и каза да ни пусне вътре.
Затворих вратата зад нас, като се намръщих, когато видях разрушенията в апартамента ѝ. Диванът ѝ беше преобърнат, лампите и масите – разбити, кухненските шкафове – наполовина изтръгнати от пантите си, а по пода бяха разхвърляни множество парчета счупени съдове. Или това беше работа на Крамер, или тя имаше сериозни проблеми с темперамента си.
– Кой направи това? – Попита Боунс, като все още държеше погледа ѝ.
В изражението ѝ се появи мъка.
– Не му знам името. Дори не мога да го видя, освен ако той не поиска.
Това беше достатъчно потвърждение за мен, но Боунс ѝ зададе още един въпрос.
– Откога идва при теб?
– Повече от три седмици – прошепна тя.
Размених мрачен поглед с Боунс. Това беше по-рано, отколкото бяхме очаквали. Ако Крамер беше започнал да тероризира набелязаните си жертви в края на септември, логично беше вече да е избрал съучастника си. В крайна сметка за Крамер щеше да е от полза само ако мръсният му помощник беше запознат с мястото, откъдето щеше да отвлича жените. И ако Крамер прикриваше следите си достатъчно добре, че на Елизабет ѝ бяха нужни повече от пет седмици, за да открие първата от трите жени, дали щеше да успее да намери другите две само за седемнадесет дни?
– Не се страхувай, но трябва да дойдеш с нас – казах ѝ аз.
Една-единствена сълза се плъзна по бузата ѝ, но тя не протестира, когато започнах да я водя към вратата. Боунс ме спря с жест към това, което предполагах, че е нейната спалня.
– Остави я да събере няколко неща и се увери, че е взела най-ценното за нея. Те ще ѝ помогнат да се чувства по-комфортно по-късно. Аз ще донеса да се запали малко градински чай за всеки случай.
Остави на Боунс да знае как да накара едно момиче да се почувства по-добре, дори при най-стресиращите обстоятелства.
– Хайде, ще опаковаме нещата много бързо – казах ѝ, като се уверих, че го казвам с включени светлини в погледа си. – Не забравяй да вземеш всичко, което има най-голяма сантиментална стойност за теб.
– Не мога – каза тя и по бузата ѝ се стичаше още една сълза.
– Разбира се, че можеш – промърморих окуражително. После, след като отново погледнах килима, я вдигнах. В противен случай босите ѝ крака щяха да бъдат натрошени от всички счупени стъкла. От медния аромат, който се носеше от нея, тя имаше няколко порязвания по краката си от това, че ни пусна вътре. Защо не се беше обула, преди да отвори вратата?
След като влязохме в спалнята ѝ, която беше разхвърляна като останалата част от апартамента, получих отговора си.
– Гадняр – прошепнах с нов прилив на омраза.
От вида на гардероба ѝ Крамер беше унищожил всичките ѝ дрехи. Костюми, рокли, блузи, панталони… не можеше да ги различиш от купчините накъсани материи. Чекмеджетата на скрина бяха преобърнати, от тях се разпиляха още по-безразборни парчета плат. Той дори беше разцепил обувките ѝ.
– Не ми е останало нищо, което да има значение за мен. Той разби всичко – каза тя, като думите бяха по-сърцераздирателни заради примирението в тона ѝ.
Гневът накара ръцете ми да треперят. Откакто беше умрял, Крамер вече нямаше способността да изтръгва жените от домовете им, отвеждайки ги в безмилостен затвор. Затова, за да компенсира това, той превръща домовете им в техни затвори. Тази жена – а аз все още не знаех името ѝ – дори нямаше да може да излезе от апартамента си, ако не носеше тази роба като облекло.
– Не се притеснявай, ще те заведем на сигурно място – обещах ѝ, като я вдигнах отново.
Бях разтворил вратата на спалнята, когато Хелсинг издаде продължително ръмжене.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *