Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 26

Глава 25

Измърморих извинение на Франсин и Лиза, че съм нахлула в стаята им, и побягнах обратно надолу по стълбите почти толкова бързо, колкото ги бях изкачила.
– Чарлз, изчакай вътре с жените – промърмори Боунс, подминавайки Пик, за да излезе навън. Аз направих същото, като на излизане пуснах градинския си чай в най-близката купа.
Дон се носеше над едни храсти, потривайки ръцете си, сякаш се опитваше да изтрие нещо от тях.
– Можеш ли да махнеш това нещо от мен?- Каза той на Боунс, който все още държеше две шепи градински чай.- Той гори. Дори не можах да вляза в къщата заради него.
– Как стигна дотук?- Попитах недоверчиво. Бяхме уговорили един вампир да се настани в дома ни в Блу Ридж, в случай че Дон спре да ни търси, но това беше само за да може да ни се обади и да предаде всички съобщения, които Дон имаше. Доколкото ми е известно, вампирът не знаеше, че сме в Айова, камо ли да останем в Сиукс Сити.
– Как мислиш, че съм попаднал тук? Като си прегледах пощата?- Каза намръщено Дон.- Сега не е моментът за твоите характерни остроумия, Кат…
– Отговори на проклетия въпрос – прекъсна го Боунс, като все още не пускаше чая, но и не се приближаваше до Дон.
Дон изпусна нещо, което прозвуча като възмутена въздишка. – Като се съсредоточих, преди да скоча на един от онези безумни енергийни пътища, за които говореше Фабиан. Между другото, не беше толкова лесно, колкото той каза, че ще бъде. Няма да повярваш на кои места се озовах, преди да те намеря…
– Кога Фабиан каза това?- Поиска Боунс. Аз просто се взирах в чичо си и имах чувството, че тялото ми се пълни с лед.
Дон стрелна Боунс с раздразнен поглед.
– Ще спреш ли да ме прекъсваш? И ти знаеш кога Фабиан е казал това. Ти беше там.
– Намерил си ме, без някой да ти каже къде съм?
Но силите ми, взети назаем от Мари, бяха изчезнали! Това беше доказано, когато не успях да възкреся Остатъците, а други духове не бяха намерили случайно пътя към мен, да не говорим за неспособността ми да контролирам повече действията на призрака.
– Да, Кат – отвърна Дон, а в тона му се долавяше острота. – Ти ми каза, че мога да го направя, след като умрях за първи път, помниш ли? А сега си шокирана, че се е получило?
Да, бях. Всъщност шокирана без думи. Боунс се обърна и влезе вътре без повече думи. След като се озова там, го чух да мърмори нещо ниско на Спейд, но не успях да разбера точните изречения. Спейд си тръгна, за да се върне в градската си къща веднага след това.
Чичо ми не се интересуваше от това, което правеха другите вампири. Той се взираше в мен, като дърпаше несъществуваща вежда.
– Периодът на фалшивото разкаяние на Мадиган приключи и той въведе множество нови мерки за сигурност срещу познайте какво? Призраци. Той е дублирал всичко, което сте направили в пещерата и в старата ви къща, като е задушил комплекса с марихуана, чесън и запален градински чай, да не говорим за инфрачервените камери и записващите устройства. Той ми попречи да го проследя, камо ли да говоря с Тейт…
– Можеш ли да почувстваш нещо специално в мен точно сега? – Прекъснах го, като все още не можех да се начудя на последиците от това, че ме е открил сам.
– Прекалено ли е да завърша изречение, без някой да ме прекъсне? – Избухна Дон.
Пристъпих към него, като шокът ми отстъпи място на ужаса. – Това е важно, така че отговори на въпроса!
Чичо ми издаде още един от онези раздразнени звуци, но след това прокара ръката си за кратко през ръката ми.
– Ти. … вибрираш. Не знам как иначе да го нарека. Другите хора не правят това, независимо дали са хора, вампири или гули. – После Дон се намръщи и отново прокара ръка през мен. – Но сега е по-меко. Беше много по-силно последния път, когато те видях.
– Искри, но не гори – прошепнах аз, разбирайки най-сетне.
Той се намръщи.
– Я пак?
– Точно както преди, когато ръцете ми искряха, но бях загубил достатъчно от пирокинетичната сила от кръвта на Влад, за да превърна тези искри в големи потоци пламък. – Завъртях се и започнах да крача към вратата, спрях, когато осъзнах, че Дон не може да ме последва, и се върнах обратно. – Другите места, на които попадна, когато се опитваше да ме намериш, едно от тях беше Ню Орлиънс?
Мръщенето му се задълбочи.
– Да. Отидох направо в една голяма, приличаща на антична къща, но не можах да вляза вътре, защото около нея имаше бариера, каквато има и това място.
Защитата на Мари срещу нежелани призрачни посетители – мислено допълних аз. Дон не знаеше, че току-що е направил прелет над призрачната кралица на Ню Орлиънс, привлечен от първоизточника на силата, от която сега в мен бяха останали само следи.
Но тези следи, макар да не бяха достатъчни, за да призовавам Остатъци или да подчинявам духове на волята си, очевидно бяха достатъчни, за да може един решителен фантом да ме открие, за което свидетелстваше появата на Дон. И ако той беше успял да проследи тази останала, макар и слаба нишка на сила, то тогава и друг призрак щеше да иска да знае къде съм, като се има предвид, че бях избягала с две от набелязаните от него жертви.
– Опитал си се да влезеш в къщата, а после си отлетял обратно, защото чаят те е изгорил? – Попитах, като оглеждах ярко осветения заден двор.
Дон кимна почти войнствено.
– Да.
И двете животни бяха реагирали на опит на призрак да влезе в къщата, но сега, когато чичо ми беше на петдесет метра в двора, Хелсинг и Декстър бяха тихи. Приближих се до входната врата, осъзнавайки, че има вероятност Дон да не е единственият призрак в периметъра.
Елизабет и Фабиан бяха казали истината, помислих си мрачно. И двата пъти Крамер не ги беше проследил. Не, инквизиторът ни е намерил в къщата на Спейд по същия начин, по който сигурно ни е намерил в онзи хотел в Охайо – като е следвал свръхестествената следа, която водеше от Мари Лаво обратно към мен. Бедният Фабиан вероятно дори не е разбрал, че тази връзка все още е активна, защото не му се е налагало да ме търси. Двамата с Елизабет през цялото време са знаели къде съм.
Силата, която се плъзна по гърба ми, беше Боунс, който се появи във вратата зад мен. Погледнах го, мълчаливо забелязвайки двете големи шепи димящ градински чай, които той ми подаде. Тайлър стоеше наблизо, с Декстър стиснат в хватката му, а котката ми в преносител до краката му. Боунс или беше подслушал разговора ми с Дон, или беше разбрал сам.
– Всички трябва да се махнат оттук – казах аз.
Устата на Боунс се допря до ухото ми, докато се навеждаше, за да прошепне отговора си.
– Скоро ще си тръгнат, котенце.
Добре. Трябваше да са далеч от мен, защото иначе щях да заведа мъчителя им право при тях, ако вече не го бях направила.
– Ще се върна веднага – промърморих, след което тръгнах към Дон, като внимавах за всеки шум или трептене на движение около мен. Той беше само на двайсетина метра от входната врата, но това разстояние сякаш се удължаваше с всяка моя стъпка.
– Трябва да си тръгнеш сега – казах, след като бях достатъчно близо, за да го докосна.- Намери ме отново утре. – След това прошепнах къде, като се опитах да запазя гласа си достатъчно тих, за да ме чуе само той.
– Какво става? – Попита Дон, щом приключих.
– Слушай племенницата си и си тръгвай – заяви грубо Боунс.
Дон отвори уста, сякаш щеше да спори, но:
– Ето ни, Криспин! – Казано от Иън го разсея. Русокосият вампир се разхождаше по тротоара, сякаш не му пукаше за нищо на света. Майка ми го последва, а пижамата ѝ подсказваше, че току-що се е събудила. Пик и Денис се движеха отзад, като и двамата гледаха двора със същите предпазливи погледи като мен. Изкушавах се да избягам обратно в къщата, но изчаках, не исках да предизвиквам подозрения, ако някой друг, освен тях, ме наблюдаваше.
Боунс се отдръпна от вратата и ги остави да влязат. По-малко от десет секунди по-късно Франсин, майка ми и Иън излязоха. Майка ми беше обгърнала Франсин с ръце, сякаш я прегръщаше отзад. Иън ни се усмихна, след което сграбчи майка ми с двете си ръце и се издигна право в небето с прилив на носферату скорост.
– Къде отиват? – Едва напусна устните на Дон, преди храстите от другата страна на двора да се взривят от движение, сякаш голяма невидима сила ги беше разбила.
Вече нямаше нужда да се прави на хладнокръвна! Тръгнах към къщата, като облак дим се изля от входната врата, за да ме обгърне, преди да стигна до нея. Беше толкова гъст, че се издигаше в двора. Чичо ми отскочи назад, сякаш се беше опарил, когато част от него го докосна.
– Казвах ти да си ходиш, старче – промърмори Боунс. След това ме вкара вътре, а каквото и да кажеше Дон, то се губеше във воя на немски, който се разнасяше из двора.
Тайлър беше в семейната стая, с купчина горящ градински чай върху плочките и вентилатор, който насочваше дима като оръдие „Гатлинг“ към вратата. Когато Боунс затръшна входната врата, Тайлър изключи вентилатора, като се закашля малко от сивкавата мъгла, която започна да се натрупва в стаята.
Нещо като ударно бумтене прозвуча точно преди прозорците да се взривят. Бях притиснала Тайлър по гръб, а тялото ми го предпазваше, преди стъклата да са приключили да падат. На горния етаж Лиза изкрещя, бързо последвана от нещо, което звучеше като нещо тежко, удрящо се в стените на градската къща.
– Чарлз – предупреди Боунс, като натъпка възглавници пред взривените прозорци. Бях разкъсана, исках да му помогна да овладее дима в стаята и се страхувах, че ако се отдалеча от Тайлър, Крамер ще се втурне и ще го убие.
– Дръжте се здраво сега – чух да мърмори Спейд, след което в къщата отекна още един взрив. Лиза отново изкрещя, но този път звука се разми, стана по-слаба, сякаш идваше от много по-голямо разстояние.
Лети, Спейд, лети! Помислих си, знаейки, че той също ще отнесе Дениз на безопасно място.
Откъм къщата се чуваха още по-яростни немски думи, ударите се засилваха, докато стените не затрепериха. Слушането му ме направи дивашки щастлива, защото доказваше, че Крамер не може да ги последва по въздух. Ако можеше, нямаше да е навън и да се опитва да хукне да взривява къщата.
– Боунс, трябва да изведеш и Тайлър и Декстър оттук – прошепнах аз. Той можеше да лети много по-бързо, отколкото аз, да не говорим, че при мен все още действаше цялото нещо с предавателя „Тук съм!“.
– Няма да си тръгна – изсъска Тайлър.- Но слез от… шибания ми бъбрек.
Отместих коляното си от долната част на гърба му. Не исках да го забивам в страната му, но преди бързах да го прикрия.
– Трябва да си тръгнеш. Той ще ме намери, където и да отида, поне през следващия месец – изсъсках в отговор, спомняйки си колко време беше необходимо, за да спрат да искрят ръцете ми. – Искаш да те убие?
– Не. Ето защо няма да си тръгна – отговори Тайлър по-категорично, но толкова тихо, че ако не бях върху него, може би нямаше да го доловя с шума навън. – Ако искаш да го хванеш в капан, ще имаш нужда от мен, а аз имам нужда от теб, за да го хвана в капан – завърши той. Глупачка, проблесна в ума му, но не завърши изречението си с последната част на глас.
Въпреки че в стените биеха духове и Декстър лаеше достатъчно силно, за да ме заболят тъпанчетата, докато се криех под близката маса, не можех да се въздържа от изхъркването си от смях. Глупачка? Тайлър беше този, който отказваше да отиде на безопасно място. Говорим за прословутото гърне и чайник.
Боунс се приближи, стъклото хрущеше под краката му при всяка стъпка.
– Съседите се обаждат на ченгетата. Остани с него. Аз ще събера каквото ни трябва, после трябва да тръгваме.
Бяхме наели цялата тройка градски къщи, за да сме сигурни, че към нашата няма пристроени апартаменти, но дори това не беше достатъчно за скрито място при шума, който Крамер правеше хвърляйки предмети на около.
– Изглежда, че все пак си тръгваш – отбелязах на Тайлър.
Той измърмори.
– Мразя да летя с вас, казвал ли съм ти го?
Хвърлих бърз поглед навън, където звучеше така, сякаш Крамер вече разравяше моравата в яростта си.
– Съжалявам. С много от вампирските трикове трябва да се свикне.

Назад към част 25                                                                 Напред към част 27

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *