Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 5

Глава 4

Ако в стаята беше паднала карфица, тя щеше да наруши внезапната тишина със същия ефект като бомба. Имах добра представа какво има предвид Елизабет под „той се съживява“, но тъй като беше твърде пресилено, за да си го представя, трябваше да се уверя.
– Искаш да кажеш, че след като убиецът задник е умрял, Крамер се е превърнал в призрак, който може да се разхожда в твърда плът на всеки Хелоуин?
Веждите на Елизабет се смръщиха от объркване при думата „задник“, но тя отговори на останалата част от питането ми без колебание.
– Доколкото ми е известно, едва през последните няколко десетилетия Крамер е бил в състояние да се проявява в плът за цяла вечер.
– Защо само на Хелоуин? – Разбира се, това беше времето, в което много хора празнуваха идеята за духове, призраци, вампири или други същества, но повечето от тях не вярваха, че такива същества съществуват.
– Това е времето, когато бариерата между световете е най-тънка – отвърна Боунс. – Празнуването на Самхейн води началото си много преди хората да направят от него празник на бонбоните и костюмите.
Устата на Елизабет се сви.
– Иронията, че Крамер се засилва от вечер, посветена на това, което някога е смятал за еретично поклонение, е изгубена за него. Той все още вярва, че действа на страната на Бога, сякаш Всемогъщият не е дал ясно да се разбере, че не иска да има нищо общо с Крамер.
– А какво прави на Хелоуин? – Бих заложила всяка капка кръв в тялото си, че Крамер не го прекарва в обикаляне за сладки.
– Извлича „признания“ за магьосничество от три жени, които е принудил човешки съучастник да отвлече, и след това ги изгаря живи – отвърна Елизабет, а през чертите ѝ премива спазъм от болка.
Това беше официално. Сега исках да убия призрак – идея, която бях отхвърлила като малко вероятна само преди двайсет минути. Проблемът беше, че убиването на вампири и гули беше моя специалност. Не и хора, които вече са мъртви, мъртви.
– Колко време преди това той си намира съучастник, за да залови тези жени? – Попита Боунс.
– Не съм сигурна – отвърна Елизабет. Тя погледна настрани, сякаш се срамуваше. – Може би една седмица? Следя Крамер, доколкото мога, през тези векове, опитвайки се да открия начин да го ликвидирам, но той е коварен. През повечето време ми се изплъзва.
Да, цялата тази способност да изчезва щеше да го направи адски труден за следене, дори за друг дух. Да го проследиш би било все едно да се опиташ да сложиш белезници на вятъра.
Което повдигна друг въпрос.
– Каза, че много други духове те смятат за изверг, защото си се опитала да убиете един от своя вид, който очевидно трябва да е Крамер. Как, ами как се опита да го направиш? – В главата ми проблесна мислен образ на две прозрачни фигури, които се опитват да се удушат взаимно.
– През вековете установих контакт с няколко медиума, като ги убедих в злото на Крамер с надеждата, че някой от тях може да го прогони. Те опитаха по много различни начини, но всеки опит се проваляше. След като се разчу за това, което бях направила, много от хората от моя вид ме отбягваха… с изключение на такива като Фабиан.
Усмивката, която Елизабет му подари, докато довършваше това изречение, беше изпълнена с такава острота, че имах чувството, че се натрапвам, само като гледам. Може би интересът му към нея не беше само едностранен.
– Крамер е убиец. Защо и другите духове да не искат смъртта му? – Попита Боунс, като се придържаше към практичните въпроси.
– Помисли си – отвърна Фабиан, откъсвайки поглед от лицето на Елизабет. – Повечето хора не могат да ни видят, вампирите и духовете ни пренебрегват, а всеки бог, на когото сме се кланяли, ни е отхвърлил. Всичко, което имаме, е един друг. Повечето биха могли да съчувстват на причините на Елизабет, но да се опиташ да убиеш някой от нас се смята за отвратително, независимо от причината.
– Но не и за теб – казах аз, горда с него, че е един от бунтовниците срещу тази изкривена призрачна версия на дипломатическия имунитет.
Фабиан наведе глава.
– Може би други като мен се придържат към изгубената си човечност повече от останалите.
Не, помислих си аз. Силно принципни хора като теб постъпват правилно, независимо дали са от плът или от мъгла.
– Крамер убива само от десетилетия, а ти се опитваш да го унищожиш от стотици години?
Тонът на Боунс беше мек, но погледът му се беше стеснил.
– О, той убиваше много преди да придобие способността да изгаря хора отново – каза категорично Елизабет. – Той измъчваше онези, които имаха способността да го виждат, докарвайки ги до лудост или смърт. След това, щом успееше да се прояви, той избираше най-уязвимите: деца, възрастни хора или болни, като ги докарваше до същото горчиво решение. И никой не им вярваше. Точно както никой не повярва на мен, когато бях обявена за вещица и осъдена на изгаряне.
Тръпки преминаха по гръбнака ми от мрачния резонанс в гласа на призрака. Ако Елизабет беше наблюдавала същия този брутален модел през всичките тези години, без да може да направи нищо, за да го спре, се учудвах, че все още е здрава. Невинаги можех да хвана лошите, но едно от нещата, на които се уповавах, беше надеждата, че един ден те ще си получат заслуженото, независимо дали в този, или в следващия живот. И все пак Крамер бе успял да избегне наказание от всяка страна на гроба. Макар че си имах достатъчно работа с нежеланите ми сили от Мари, със стремежа на чичо ми да премине отвъд и с подозренията за новия оперативен консултант, несправедливостта на това, че Крамер е свободен да измъчва и убива още невинни хора, беше твърде голяма за мен.
И все пак не само гневът беше причината за решението ми. Беше начинът, по който Фабиан се взираше в Елизабет. После обърна поглед към мен и молбата в този единствен поглед потвърди решението ми.
– Ще ти помогна – казах на Елизабет, като вдигнах ръка в очакване на протеста на Боунс. В миналото Фабиан ми беше помагал много пъти, но единственият начин, по който бях в състояние да покажа признателността си, беше обикновена благодарност. Е, ето че сега имах възможност да покажа на Фабиан, че ми е толкова скъп, колкото и всички останали мои приятели, дори и да беше единственият от тях без плът. Да помогна на Елизабет беше не само правилно, но и важно за Фабиан. Наистина, какъв друг избор имах?
Хладни пръсти се свиха около ръката ми и я стиснаха веднъж. Отвърнах поглед от Фабиан, за да срещна стабилния поглед на Боунс.
– Не си единствената, която се чувства задължена към него – каза тихо Боунс. После устата му се сви, докато се фокусира върху Фабиан. – Макар че можеше да поставиш по-лесна задача пред нас.
– Ще направя всичко, от което се нуждаеш, за да ти помогна – обеща Фабиан, а изражението му просветна с такава надежда, че сърцето ми се сви. Може би щях да се чувствам уверена в способностите ни да се справим със съучастника на Крамер, ако навреме откриехме кой е най-новият телохранител, но дори не знаех дали е възможно да се убие призрак. Боунс вече беше заплашвал с екзорсизъм няколко от тях, но според Елизабет това вероятно нямаше да проработи. Виждайки очевидната вяра на Фабиан, се страхувах по повече причини, отколкото от идеята убиецът да излезе на свобода. Страхувах се, че ще го подведа след всичко, което беше направил за мен.
– Знаем, че ще го направиш, приятелю. Вече си го доказал – отвърна Боунс.
– Благодаря ти – каза Елизабет, гласът ѝ беше много мек. В очите ѝ блестеше нещо, за което бих се заклела, че е сълзи за всеки друг човек. – Дойдох тук с малко надежда. Вашият вид обикновено не се занимава с моя, независимо от обстоятелствата.
– Да? – Усмивката ми беше крива. – Просто ме наричайте равностоен ритник на задници, защото Крамер и помощникът му заслужават да бъдат отстранени, независимо от какъв вид са.
– Може би ще е най-добре, ако останеш в стаята на Фабиан, докато определим първия си начин на действие – предложи Боунс, като погледна косо Фабиан, преди да върне вниманието си към Елизабет. – По-безопасно е, ако енергията се излъчва от стая в къщата, от която другите призраци са свикнали да идва.
– Разбира се – отвърна Елизабет и изглади дългата си пола, докато се носеше в изправено положение. – Ще бъда много дискретна.
– Фабиан също може да те запознае с правилата на къщата. Ще поговорим повече, след като съпругата ми и аз си починем за деня.
Двата призрака приеха намека и изчезнаха с още мърморещи благодарности. Изчаках, докато усетя, че енергията в стаята се разсейва, преди да се обърна към Боунс.
– Ах ти хитър сватовник.
В усмивката му имаше повече от нотка на злост.
– Ако не бях дал предимство на момчето, той вероятно щеше да прекара следващия век в набиране на смелост да и направи комплимент.
– Безсрамник – подразних го аз, като се постарах да запазя тихия си глас, тъй като не знаех докъде са стигнали Фабиан и Елизабет.
Смехът на Боунс се разнесе над мен, мрачен и обещаващ.
– Наистина, както възнамерявам да докажа, щом се озовем в леглото.
Може и да бях уморена, с твърде много неща в главата и в живота си, но само идиот можеше да отмине подобна покана.
– Надбягване – прошепнах аз и се втурнах нагоре по стълбите.

Назад към част 4                                                                  Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *