Джанин Фрост – Един гроб завинаги ЧАСТ 8

Глава 7

Скочих и се опитах да хвана Тайлър, само че нещо ме блъсна назад, сякаш ме бяха ударили с ковашки чук. Зашеметена, ми трябваше секунда, за да регистрирам, че съм притисната към стената от бюрото, че тъмният облак е от другата му страна.
Призракът беше успял да използва бюрото като оръжие срещу мен. Ако все още не беше забито в стомаха ми, дори нямаше да повярвам.
Боунс хвърли бюрото настрани, преди да успея, като го хвърли толкова силно, че то се разцепи по средата, когато се удари в другата стена. Декстър излая и скочи наоколо, опитвайки се да захапе облака с цвят на въглен, който се оформяше във формата на висок мъж. Тайлър издаде ужасен гъргорещ звук, стискайки гърлото си. Между пръстите му изтече кръв.
– Боунс, оправи го. Аз ще се справя с този задник.
Лаенето на Декстър заглуши звуците, които Тайлър издаваше, докато Боунс разряза дланта си с зъби, след което я удари по устата на Тайлър, като същевременно изтръгна планшета.
Парчетата от бюрото изведнъж се превърнаха в ракети, които обсипаха трима ни. Боунс се завъртя, за да поеме удара им, предпазвайки Тайлър, а аз скочих, за да прикрия кучето. Един болезнен писък ми даде да разбера, че поне един от тях е заковал Декстър, преди да стигна до него. Бълбукането на Тайлър се превърна в изтръгваща кашлица.
– Пич, направи колосална новашка грешка – изръмжах, грабвайки парче от разрушеното бюро. След това се изправих, като все още блокирах кучето от всякакви други предмети, които призракът можеше да хвърли върху него. Той се беше материализирал достатъчно, за да видя бялата коса, която се виеше около грозното, набръчкано лице. Призракът не беше млад, когато е умрял, но раменете под тъмната му туника не бяха изкривени от възрастта. Бяха сковани от високомерие, а зелените очи, които се впиваха в моите, не съдържаха нищо друго освен презрение.
– Хуре – промълви призракът, преди да пъхне ръката си във врата ми и да я стисне, сякаш искаше да ме удуши. Усетих по-силно от обичайното усещане за иглички, но не помръднах. Ако този глупак си мислеше да ме плаши с подобен евтин салонен трик, чакай да види първата ми абракадабра.
– Хайнрих Крамер? – Попитах почти като мисъл. Нямаше значение, ако не беше той, той щеше да съжалява за стореното, но исках да знам чий задник щеше да срита.
– Обръщай се към мен като към инквизитора – отвърна призракът с тежък акцент. Той поне говореше английски; аз не знаех и дума на немски.
Усмихнах се неприятно.
– Знаеш ли за онова магьосничество, което се преструваше, че се опитваш да изкорениш, когато беше жив? То тече във вените ми. – След това разрязах китката си с изтъркания ръб на парче бюро, а кръвта капеше на бавни струйки, преди раната да заздравее.
Ако исках да призова на своя страна легион от обикновени призраци, щях да пролея сълзи, но кръвта, съчетана с вътрешния ми рев „Елате и го хванете, момчета!“, беше пролята, за да призова друг вид призраци, и всичко това благодарение на способностите ми, взети назаем от най-известната вуду кралица на Ню Орлиънс. Студена, кипяща сила премина през тялото ми, наелектризира нервите ми и изпълни стаята с изобилие от свръхестествена енергия. Призракът също го усещаше, можех да кажа. На лицето му се появи намръщена физиономия. Декстър изскимтя и куцукайки излезе от стаята.
В следващия миг от пода изскочиха сенки, които се нахвърлиха върху призрака с целия глад, който гробът криеше в себе си. Не опитът ѝ със заклинания или отвари караше вампири и призраци да се страхуват от Мари Лаво. Това беше способността ѝ да призовава Остатъци и да ги подчинява на волята си, точно както правех сега. Остатъците като един започнаха да разкъсват тялото на призрака, предизвиквайки вой от страна на Крамер, който им хареса като бонбон. Остатъците се хранеха с болка и звучеше така, сякаш инквизиторът поднасяше банкет. Не знаех дали могат да убият призрака, Крамер нямаше плът, която евентуално да взривят, но бях готова да ги оставя да направят всичко възможно, за да разбера.
Желанието ми обаче беше краткотрайно. Точно толкова внезапно, колкото се появи Крамер, той изчезна, оставяйки Остатъците да провират своите прозрачни, смъртоносни форми през нищо по-съществено от въздуха.
– Върни се тук! – Изкрещях.
Нищо не помръдна, освен десетките Остатъци, които се обърнаха към мен с мъгляви изражения, които сякаш задаваха един и същ въпрос.
Какво сега?
Проклета да съм, ако знаех.
– Идете да го хванете! – Опитах, но те само се поклащаха като тръстика при силен вятър, докато телата им оставаха закотвени в разрушената стая.
Чудесно. Изтръпнах, борейки се с комбинацията от глад и студ, която винаги предизвикваше отглеждането на Остатъците. Моето най-смъртоносно, тайно оръжие не можеше да последва Крамер, а аз бях пропуснала да му заповядам да остане на място, преди да ги пусна върху него.
– Чакайте – казах на Остатъците. Може би Крамер щеше да се върне за още една атака. Съмнявах се в това, но можех да се надявам, че ще бъде толкова глупав.
– Как се справя? – Попитах Боунс, ритайки парчета от бюрото от пътя си, за да стигна до отсрещния ъгъл на стаята.
Боунс се изправи и се отмести встрани, разкривайки Тайлър, свит на кълбо на пода. Той стискаше врата си, но между пръстите му вече не се стичаше кръв, а дишането му беше накъсано, но безпрепятствено.
– Ще се оправи – отвърна Боунс. – Просто е малко травмиран.
– Аз бях мъртъв. – Гласът на Тайлър беше не повече от хриптене. – Видях ярка светлина, усетих, че се нося нанякъде…
– Не си направил нищо подобно – прекъсна го Боунс. – Сърцето ти не е спряло нито веднъж, въпреки че ларинксът ти е бил смазан и си се задушавал в собствената си кръв.
– О, Боже – изстена Тайлър.
– Може би не трябва да се опитваш да го успокояваш – казах сухо, борейки се с тръпката по друга причина. Остатъците дръпнаха емоциите ми, студът и гладът на гроба проникнаха в защитните ми сили.
Боунс хвърли поглед към Остатъците, а устата му се сви. Беше изпитал от първа ръка какво могат да направят, когато Мари ги пусна върху него, за да ме изнудва да пия кръвта ѝ. Да се каже, че това не ги беше възхитило, беше меко казано, но те не можеха да си помогнат. Бяха като свръхестествени ракети, които се устремяваха към всяка цел, към която се насочеха – или към тази, която беше най-близо.
– Жалко, че не са свършили работа.
Вдигнах рамо с извинително поклащане.
– Не е по тяхна вина. Аз избързах с оръжието.
Той ме погледна твърдо.
– Всички подценихме това, което Крамер можеше да направи, но няма да допуснем тази грешка отново. Поне сега имаме потвърждение на твърденията на Елизабет.
О, да. Бих казала, че близкото до смъртта преживяване на Тайлър, останките от този офис, раненото му куче и това, че бях ппритисната от бюро, са много категорични форми на потвърждение.
Въздъхнах, като изчистих няколко дървени парчета от ризата на Боунс.
– Колко време искаш да чакаме тук, за да видим дали ще се върне?
– Да чакам тук? – Това разтревожи Тайлър и той се изправи. – Не, по дяволите, няма да чакам тук. Тръгвам си и няма да се върна, докато не се погрижите за това нещо. Мама не е отгледала проклет глупак.
– Той не се интересува от теб, Тайлър, така че няма причина да се върне, след като си тръгнем…
– Виждаш ли тази дъска за спиритически сеанси? – Прекъсна ме той, като посочи парчетата, разхвърляни сред руините на бюрото. – Не успях да я изключа, преди да я счупи. Това означава, че порталът все още е отворен, така че няма как да работя тук, докато един призрак, който очевидно е ядосан, че съм го призовал, има билет право към вратата ми. Ще накарам асистента си да ръководи нещата за известно време. Призракът няма проблеми с него.
– Добре, искаш ли да те закараме до вкъщи? – Изглеждаше прекалено разтроен, за да му се доверя да шофира.
– Това също не е безопасно. Вече съм отварял портали там. Този призрак може да се промъкне през някой от тях – а в апартамента ми няма вампири, които да ме излекуват, ако той се опита да ме убие отново.
– И така, къде искаш да отидеш? В дома на приятел? – Гладът и дълбоката вътрешна хладина изостриха тона ми. Единствено това, че съм вампир, не ми позволи да скърцам със зъби. Нямах търпение да прекъсна връзката си с Остатъците, като ги изпратя обратно, за да мога отново да се почувствам нормално.
Тайлър ме погледна, а после и Боунс. И се усмихна.
– В никакъв случай – казах аз, без да имам нужда да чета мислите му, за да разбера какво е искал да каже. – Няма начин.
– Забрави, приятелю – отвърна строго Боунс. – Вече имаме достатъчно нежелани гости, без да добавяме още един.
Усмивката на Тайлър изчезна и той се свлече на пода, сякаш нашите упреци бяха изчерпали силите му.
– Съжалявам, но не можеш да останеш при нас – казах аз, като направих гласа си много по-мил, защото Тайлър не беше направил нищо, което да оправдае моята хапливост.
– Той ще ме намери и ще ме убие – повтори Тайлър.
Преместих се неудобно. Може би беше твърде опасно да го оставя сам. Освен това, въпреки че се беше занимавал с духове много преди да ни срещне, ние бяхме причината един от тях почти да го вкара в гроба преди малко.
С ъгъла на окото си видях как Декстър куца, хленчейки, макар че и той размахваше настръхналата си опашка. Тайлър го издърпа в скута си, като се озърна, когато кучето нададе остър вой, тъй като раненият му крак беше разтърсен.
Това беше всичко, което можех да понеса. Обърнах се към Боунс, който вече клатеше глава с дистанцирано уморено изражение.
– Това ще е само докато се погрижим за Крамер, а той каза, че познава хора, които може би ще успеят да убият един призрак… – Започнах.
Скръбното изражение на Тайлър изчезна като с магическа пръчка. Той скочи, все още държейки кучето.
– Чакай тук. Ще ми отнеме само минута, за да взема моите и на Декстър неща.

Назад към част 7                                                                 Напред към частт 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *