ДЖАНИН ФРОСТ – Извадки от гроба 7,6 – Част 15

***

Вървях през гробището, без да се нуждая от ярката лунна светлина, която да намали мрака за мен. Около мен имаше рушащи се надгробни камъни с избледнели надписи, гравирани върху тях. В средата на гробището се извисяваше голяма вечнозелена растителност. Няколко метра по-нататък едно дърво с белези се простираше над скалата като привидение, наведено над ръба на вечността.
Огледах се наоколо с преднамерена непринуденост, усещайки, че вече не съм сама. Полъхът на заредения въздух сякаш погали гърба ми, оповестявайки приближаването на вампира. Приближи се – помислих си, като затегнах хватката на ножа в джоба си.
Вампирът се приближи зад мен безшумно като сянка. Изчаках, докато почти усетих докосването на ръката му по кожата си, и се завъртях, вдигнал нож, за да ударя. После видях лицето му… и оръжието ми падна на земята.
– Боунс.
Косата му изглеждаше почти бяла на лунната светлина, а дълбоките му кафяви очи се втренчиха в моите.
– Ти ме остави – прошепна той, но обвинението в гласа му можеше да бъде и крясък.
Отклоних поглед.
– Аз… трябваше да го направя.
Той се засмя, ниско и горчиво.
– Дали?
Протегнах ръка към него, а когато се отдръпна, ме прониза болка.
– Законът ме преследваше, други вампири преследваха и двама ни, а след това версията на ФБР на Отряда за призраци откри, че не съм напълно човек. Ти щеше да бъдеш в твърде голяма опасност, опитвайки се да скриеш мен и майка ми. Не можех да те оставя да умреш, Боунс.
– Не ми даде избор – отвърна той, а очите му блеснаха в зелено. – Остави ми само една кървава бележка. Как можа да го направиш? Каза, че ме обичаш.
– Обичам те – казах съкрушено.
Боунс ме хвана за раменете и ме придърпа към себе си.
– Казах ти, че ще те намеря, ако избягаш от мен, Котенце. Направих го и ти никога повече няма да бягаш от мен, разбираш ли? Кажи го.
Взирах се в него, с разбито сърце.
– Не мога.
Той започна да избледнява. Хванах се за него, но в ръцете ми сякаш се превърна в дим. Отчаяно се опитах да го задържа, но колкото повече го стисках, толкова повече се дематериализираше.
– Боунс – изкрещях, внезапно готова да кажа всичко, да направя всичко, за да го задържа при себе си. – Няма да си тръгна отново, обещавам. Обичам те, моля те, върни се…!
Земята се надигна, за да ме удари, и аз се събудих на пода в спалнята си. Нямаше гробище, нямаше лунна светлина, нямаше Боунс. Само аз, измъчваща се от поредния си сън за него.
– По дяволите – прошепнах аз, а сърцето ми се разтуптя. Сигурно съм паднала от леглото по време на съня си, преследвайки някого, когото никога не бих могла да имам. След като ме нямаше повече от година, би трябвало да владея по-добре емоциите си, но не беше така. Не, Боунс все още ми липсваше със същата раздираща болка, която изпитвах в деня, в който го напуснах.
На едно нещо можеше да се разчита, че ще помогне. Изкъпах се, после се облякох и тръгнах за работа. Военният комплекс, който Дон наскоро обнови, се намираше на около трийсет минути от дома ми. Когато тръгвах на там, обикновено се намирах в обедните часове. Заради вампирската ми кръв сутрините не бяха моята стихия, а освен това спокойно можеше да се каже, че повечето от работните ми дейности се извършваха през нощта.
След задължителното ми спиране на трите – преброих ги – три контролно-пропускателни пункта, водещи към комплекса, стигнах до сградата. Повечето нива бяха под земята, което допълваше образа на „нищо странно не се случва тук, хора!“, който Дон искаше да създаде.
Той ме чакаше в офиса си. Обичайно се отбивах първо там, преглеждах докладите от дейността от предишната вечер и след това се връщах към обучението на екипа си. Освен ако нямаше друга поредица от подозрителни убийства, които да обсъждам, разбира се. Тогава трябваше да летя до мястото на ужасното събитие, за да разбера дали става дума за гнева на човечеството срещу човечеството… или за нещо друго.
Когато влязох, сивата глава на Дон беше наведена над лаптопа му. Той не си направи труда да вдигне поглед, когато седнах на стола срещу него.
– Хуан все още е в медицинското, Кат – каза той за поздрав. – Лекарите казват, че ще бъде в безсъзнание още един ден.
Отново ме връхлетя чувство за вина заради неоправданата ми реакция към името, с което бях позволила да ме нарича само един човек.
– Той щеше да се върне в тренировъчната зала още днес, ако бяхте нарушили глупавите си правила. Между моята кръв и кръвта от вампирския труп от онази нощ, Хуан можеше да е като нов – отвърнах аз.
Очите на Дон бяха с почти същия сив оттенък като косата му.
– Няма да позволя на мъжете да станат невнимателни, защото си мислят, че вампирската кръв ги прави непобедими. И няма да позволя да се пристрастят към другите ефекти, които тя би имала върху тях.
Дон смяташе, че вампирите са зло, просто и ясно. Ако не беше моята полезност за операцията му, бях почти сигурна, че Дон щеше да се радва да ме види мъртва. Едно по-малко зло за обществото и всичко останало, като се има предвид смесеното ми потекло.
Повдигнах рамене.
– Ваше решение, шефе, но тогава не ме обвинявайте, че се страхувате да използвате наличните ресурси.
– Как е майка ти? – Попита Дон, като смени темата.
Зареях поглед към него. Мамка му, той си падаше по ниските удари.
– Добре, благодаря. Казва, че си и липсвал на последното парти на немъртвите.
Слаба усмивка докосна устните му. Дон знаеше, че майка ми е още по-предубедена към вампирите от него.
– Имаме един възможен случай, който искам да прегледаш – каза Дон, връщайки темата към работата. – Тук има няколко файла на хартиен носител, вестникарски микрофилми и дискети, които да прегледате. – Той бутна един дебел манилски плик през бюрото си към мен. – Ще искам утре да ми докладваш дали смяташ, че има нещо свръхестествено.
– За какво бързаш? Ако ме караш да преглеждам стари вестникарски филми и дискети вместо пресни тела, защо нямам повече време да направя правилна оценка?
Дон ме дари с тънка усмивка. –
Просто подготви доклада, когато дойдете утре.
Изправих се. Жалко за него, че не уточни в колко часа утре, защото усещах, че ще дойда късно.
– Каквото кажеш, шефе.

***

След един изморителен ден, в който прекарах екипа си през инсценирани учения и ръкопашен бой, напуснах комплекса в десет часа. Стори ми се, че не съм яла нищо, така че вместо да тръгна направо към вкъщи, се отбих в едно заведение за бързо хранене. Навън беше хладно, но въпреки това реших да си хапна хамбургера и пържените картофи, седнала на пейка в парка, вместо в колата. Много рядко се случваше да съм навън през нощта, освен ако не ловувам нещо. Още по-рядко се случваше да съм навън, без някой от екипа ми да ме шпионира.
Дон не знаеше, че чувам екипите, които ми поставя, и слабото щракване в телефона ми, което разкриваше допълнителното окабеляване. Той знаеше много за нечовешките ми способности, но аз бях скрила някои неща. Като например колко далеч всъщност се простира обхватът на слуха ми. Не бях планирала нищо коварно въпреки подозренията на Дон, но някои неща е най-добре да останат неразкрити. През последните няколко месеца Дон се беше успокоил донякъде, за което трябва да му се признае. Сега ме преследваше само няколко пъти седмично, а не всеки ден.
Дъвчех солените картофки и за милионен път се зачудих какво ли прави Боунс в този момент. Каквото и да беше, надявах се да е добре. Може и да беше немъртъв, но това не го правеше невъзможен за убиване, а и с неговата професия много хора искаха да го съсипят. Моля те, Боже, пази го в безопасност, помислих си аз. Нека разбере защо съм направила това, което съм направила, и да не ме мрази за това. Или пък нека ме мрази, ако това ще го направи по-щастлив. Просто го оставете да бъде добре.
Задушаващ се писък вдигна главата ми. Насочих поглед в неговата посока, като се придвижих към звука. Там. Зад гъстата китка дървета на около стотина метра навътре в парка. Извадих един от сребърните ножове, които винаги държах в якето си, като го скрих в ръкава си.
– Ранен ли е някой? – Извиках. Може би този звук беше приглушеният вик на страстта по време на тайно сношение. Или нещо друго от човешко естество. Пропълзях по-близо.
На въпроса ми не последва никакъв отговор, освен хриптящ звук. Познавах този звук.
Когато се проврях през дърветата, вампирът дори не вдигна глава от врата на момичето. Две неща се регистрираха в мен в един момент. Той не се храни, за да си набави безвредна закуска – зъбите му са забити твърде дълбоко. И дори не си е направил труда да я заслепи.
Широките очи на момичето срещнаха моите, безмълвно умоляващи. Това не беше размяна на кръв по взаимно съгласие. Ако беше, щях да се обърна и да си тръгна, както бях правил много пъти досега. Това обаче беше различно. Беше опит за убийство.
– Ей, приятелю – казах аз. – Имам по-добър вкус. Ела да видиш.
Вампирът се засмя, но звукът се приглуши в шията на момичето. Той не се притесни – защо да се притеснява? Сърцето ми биеше, дишах и бях съвсем сама. Нито един немъртъв човек с ума си не би сметнал подобна комбинация за заплаха… и затова беше толкова перфектна маскировка.
Изумруденият му поглед се впи в моя, когато вдигна глава. Добре. Кътниците му вече не бяха в артерията и, където можеха да я разкъсат.
– Ще трябва да го направя.
Хвърлих се към него с размазваща скорост. Фанг Фейс дори нямаше време да погледне изненадано, преди сребърното ми острие да потъне в сърцето му. Едно, две, три завъртания и всички сили го напуснаха завинаги.
Знаех, че това ме превръща в убийствена вещица, но о, Боже, как ми хареса! Малко неща ме правеха щастлива в наши дни, но изравняването на резултата с убийци като него ме караше да вярвам, че все още има защо да живея. Не можех да бъда с Боунс, но можех да спася няколко души. Това ме караше да продължавам.
Момичето ме гледаше невярващо и се поклащаше на краката си. От двете дупки на врата и изтичаше червена струя с равномерни, ритмични помпи. Хвърлих бърз, пресметлив поглед на този поток, преди да се наведа и да хукна
отрязах ръката на вампира с един силен разрез.
Очите и се присвиха. Преди да направи някоя глупост, като например да избяга, докато артерията и е пробита, я хванах. След това притиснах отрязания край на ръката на вампира към дупките във врата и, а другата си ръка сложих на устата и, за да не може да изкрещи.
Сърцебиенето и беше силно стакато в ушите ми, докато тя се бореше. Стиснах няколко пъти добре несвързаната ръка, за да изкарам останалата кръв от нея, тъй като тя вече беше започнала да изсъхва. След миг свалих пънчето от врата и, за да разгледам раната.
Кръвотечението беше спряло, а двете дупки от зъби бяха изчезнали. Доволна, пуснах отрязаната ръка на мъртвия вампир.
– Работи като магия – промълвих аз. Глупавият Дон и неговите предразсъдъци. Нищо, ама нищо не лекуваше така, както вампирската кръв.
След това махнах ръката си от устата ѝ и я пуснах, като се канех да и изнеса своята репетирана реч за това как травмата може да накара хората да виждат неща, които всъщност не съществуват.
– Той беше вампир, нали? – Тя го попита съвсем естествено.
Погледнах я предпазливо, чудейки се дали това не е прелюдия към пълна истерия.
– Мис, вие сте объркана. Понякога, когато хората преживеят травматично преживяване, умът им може да си играе с тях…
– Сигурно сте го убили до смърт – прекъсна ме тя. – Искам да кажа, уау. Дължа ти поне една бира.
Погледнах я със същото недоверие, с което тя ме беше дарила преди това. Повечето хора, след като са прегризали врата им и след това са видели как нападателят им е прободен с нож, са доста превъзбудени. А не да побутват мъртвия вампир с крак и да мърмориш как той дори не и е купил питие, преди да си вземе своето.
Преместих се на краката си, разкъсвана. Протоколът изискваше да я задържа тук, да повикам екипа и да позволя на Дон да организира малък сеанс за промяна на паметта между нея и неговия екип от висококвалифицирани, винаги дежурни хипнотизатори. В края на краищата, не можехме да оставим хората да тичат наоколо и да крещят: „Носферату!“ И да събират селяните, нали?
– Трябва да се обадя – казах аз. – Изведи тялото, събери всички доказателства…- Какво не беше наред с мен? Защо признавах това?
Тя кимна, сякаш в това имаше смисъл, и после седна. Пулсът и вече беше стабилен, макар и малко по-слаб, отколкото би трябвало да бъде. Все пак, малко хапчета желязо и почивка и щеше да е като нова.
– Това твоята работа ли е или нещо подобно?
Защо не се държеше като всяка друга жертва, на която бях попадала, независимо дали е мъж или жена? Почти е била изядена от вампир! Трябваше да крещи, да плаче или да иска да говори с адвоката си. Обичайните неща.
– Била ли си сред вампири преди? – Попитах подозрително. Това би го обяснило.
Тя поклати глава.
– Не, това определено е първото за мен.
– Тогава защо си толкова спокойна? – Не можах да се сдържа да не изръмжа.
Тя ме погледна изнервено.
– Току-що се преместих тук от Ню Йорк, а старото ми гадже беше таксиметров шофьор там. Това отговаря ли на въпроса ти?
Хваната неподготвена, се засмях. Да, сега относителната и безгрижност по отношение на откриването на съществуването на немъртвите имаше смисъл.
– Аз съм Денис – каза тя. – Как се казваш?
Отговорих и с фалшивото име, под което се подвизавах.
– Кристин.
Тя се усмихна. Макар че беше малко колеблива, тя беше искрена.
– Кристин, много се радвам да се запознаем.

Назад към част 14                                                        Напред към част 16

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!