***
Пликът с цвят на ванилия се приземи пред Дон. Заех мястото си и подпрях крака си на ръба на бюрото му. Малко неща вбесяваха Дон толкова много, колкото това, което, разбира се, беше причината да го направя. Не е като да се притеснявах, че ще ме уволнят. Господи, това беше моя мечта.
– Имаш ли нещо против? – Попита кисело Дон.
Усмихнах се.
– Така ми е по-удобно, така че защо да го правя?
Той ме погледна язвително, но взе папката и не коментира повече местоположението на крака ми.
– Тъй като вече е почти шест вечерта, предполагам, че си извършила обстойна оценка на материалите тук?
Кимнах, като се поклатих на стола си само за да видя колко дълбока може да стане гримасата му.
– Имате си едно същество на свобода, добре. Седем видни съпрузи изчезват веднага след сватбите си, без да бъдат видени повече… освен ако не броим случайните части. По стечение на обстоятелствата всичките им съпруги изглеждат като една и съща жена, като изключим промяната на прическите и дрехите, но хей, не можеш да очакваш модата да стои на едно място в продължение на сто години, нали?
Дон се облегна назад с доволно изражение на подреденото си лице.
– Точно както си мислех. Тя е вампир и ловува тези мъже, след като се омъжи за тях.
– Не толкова бързо – казах аз. – Тя не е вампир. Тя е гул.
Дон дръпна веждата си. В края и почти не беше останал косъм.
– Сигурна ли си?
– Сигурна като смъртта – отговорих аз. – Повечето от тези снимки са по-стари – тя явно се е помъчила, когато качеството на снимките е станало по-добро, и повече е избягвала фотоапарата, но на по-новите се виждат повече подробности. Тя изглежда точно като човек. Няма никаква отчетлива кристална чистота на плътта и, така че освен ако тази мацка не използва фонтана на младостта за ежедневната си баня, тя трябва да е гул.
Дон преработи това. Гулите не бяха силната страна на нашата операция, главно защото не бяха моята силна страна. Боунс ме беше научил на всичко, което трябва да знам за вампирите, но за гулите? Там Боунс беше покрил само най-съществените основи, т.е. как да ги убивам. Обезглавяване. А те не се разделят лесно с главите си.
– Какъв проблем ще представлява това? – Най-накрая попита Дон.
Повдигнах рамене.
– Плюсът е, че гулите нямат никаква сила в погледа си, така че няма да е нужно да се притесняваме, че тя ще хипнотизира някого. Но всичко останало е от отрицателната страна. От една страна, тази мацка преследва мъже. Наложи се да ме маскираш с куп маски, но освен ако нямаш някой сериозно талантлив гардеробиер, няма да мога да фалшифицирам това. Второ, тя не просто обикаля баровете в търсене на лесна храна. Тя преследва богати мъже, които нямат много публична видимост и още по-малко членове на семейството си. Трето, тя не просто ги изяжда и бяга, а първо се омъжва за тях. Предполагам, че това е, за да се докопа до наследството им, но това хвърля истинска крива топка в плановете ни. Не можем просто да проверим всички публикувани обяви за годеж, за да я хванем, преди да изяде следващия си съпруг.
Дон дръпна по-силно веждата си. Устоях на желанието да му посоча ножицата, за да може да се справи с нея веднъж завинаги.
– Искаш да кажеш, че не може да се направи?
Задавах си същия въпрос, откакто осъзнах с какво си имаме работа. От една страна, както би казал Боунс, трябваше да водим битките, които можем да спечелим. Невъзможно беше да изправим пред правосъдието всеки убиец, независимо колко много би го заслужавал, така че понякога трябваше да си тръгнем. Живей, за да се биеш още един ден и всичко останало. От друга страна…
– Това би включвало дългосрочна операция, за каквато екипът ни не е достатъчно подготвен – казах аз след пауза. – Но да. Може да се направи.
Дон кимна, доволен.
– Тогава нека започнем.
***
Четиридесет и двамата членове на моя екип ме гледаха с различна степен на шок. Не че ги обвинявах за това. Не всеки ден питах кой иска доброволно да бъде момчешка играчка на един гул, превърнал се в играчка за дъвчене.
Дон стоеше зад мен, което беше рядкост. Обикновено ме оставяше сама да давам подробностите за мисията на екипа си – ако не се броят тайните сесии, на които той избираше чий е реда да ме шпионира. Но в този случай присъствието му беше израз на подкрепа за моя опасен, крайно невероятен план.
– Аз ще го направя – каза Тейт. Тъмносиният му поглед обходи мъжете. – Аз съм вторият заместник-командир, така че рискът е мой.
Мнението ми за Тейт беше изминало дълъг път през последните петнадесет месеца. Когато се запознахме за първи път, смятах Тейт за тесногръд, който не е имал грам вдъхновение, откакто е бил бебе, решаващо се на една-две цици. Сега знаех, че Тейт е човек, който би минал през огъня, за да спаси някой от хората си, ако те имат нужда от това. По дяволите, единствената причина, поради която Хуан ръководеше последната мисия, беше, че Тейт все още имаше някакъв вътрешен кръвоизлив от предишната, след като се опита да спаси новобранец. Тейт почти бе понесъл вътрешностите си на гърба си след един силен удар на немъртвите. Новобранецът все пак умря. След като разкъсат нечие гърло няма как да го спасиш. Но въпросът е, че Тейт беше опитал.
Да, Тейт беше безстрашен и издръжлив. Ето защо не можеше да бъде доброволец.
– Не – казах кратко. – Прав си, Тейт, ти си вторият по ранг, така че рискът наистина пада върху теб. Но това е рискът да водиш тези мъже, ако аз падна в безсъзнание. А не да бъдеш примамка за гул в тази мисия.
– Хуан би бил идеален за това… щом се събуди. -Ухили се един новобранец на име Дейв.
Имаше още смях, дори когато се гърчех от вина за състоянието на Хуан. Да, Хуан беше истински женкар, ако трябва да се изразя по-красиво. По-точно би било да го нарека сваляч.
Като се замисля, да бъде в нокдаун за няколко дни може да се отрази добре на Хуан. Но ако не се събуди до утре, обещах си, ще му дам литър от кръвта си, правилата на Дон да бъдат прокълнати.
Още трима от мъжете се включиха доброволно. Изчаках, но повече желаещи нямаше. Тогава хвърлих хладен, оценяващ поглед към тримата. Не, не Питър. Той е твърде предубеден към немъртвите; щеше да повърне в устата на гула още при първия опит да го целуне. Джеф, хм. Той е добър войник. Достатъчно отворен за тази работа, но… О, забрави. Той е толкова секси, колкото сандвич със зеленчуци!
Оставаше Едуард. Той беше по-нов новобранец, което ме накара да се колебая, но се представяше добре на терен, нямаше патологична омраза към немъртвите и беше достатъчно лесен за гледане.
– Ти, Едуард – беше всичко, което казах.
Той преглътна и кимна.
– Да, госпожо.
Сега трябва да превърна Едуард в неустоимо мъжко месо, което нито един преследващ наследство гул не би могъл да откаже…
Назад към част 15 Напред към част 17