Десета глава
Оригинално начало на:
„С единия крак в гроба“ книга 2
Бележка на автора: Вече споменах, че имам склонност да преписвам началните си части и затова по-късно много неща от тях се изрязват. „С един крак в гроба“ не беше изключение. Ако не друго, трябваше да съкратя много повече от това, отколкото от оригиналното начало на „На ръба на гроба“. В тези оригинални глави виждате много повече от взаимодействието на Кат с нейния екип. Тейт, Хуан, Дейв и Дон се бяха превърнали в нещо като нейно заместващо семейство, а освен това тя използваше спасяването на хора като начин за самолечение на болката, която все още изпитваше от напускането на Боунс. Въпреки това, колкото и да е пораснала Кат през годините, в които двамата с Боунс са били разделени (и опитните читатели ще забележат разликата в тези години от тази версията която е публикувана), тя все още не е надраснала вродената си склонност към безразсъдство.
– Джентълмени. – Гласът на Тейт се разнесе през дебелите стени, зад които чаках. Той наистина се вживяваше в речите си. – Всички вие представлявате върховете на своята област: в областта на оръжията, борбата, шпионажа или проникването. Вие идвате от различни клонове на армията, Бюрото, ЦРУ и дори от системата на наказателното правосъдие. Господа, вие сте най-силните, които съществуват. – Тейт направи пауза за по-драматичен ефект. Извъртях очи. – И всички вие ще се провалите.
Дори през солидния бетон и метал чух леко подхилкване от страна на мъжете при тази прокламация. Не би трябвало да мога да чуя нищо, но слухът ми беше далеч от нормалния. По дяволите, аз бях далеч от нормалното, както тези мъже щяха да разберат. Стига Тейт да побърза вече.
– От двайсетте, които влязат в тази стая, очакваме само няколко да се справят. Не сваляйте предпазните си средства. След като тези врати се затворят зад вас, те няма да се отворят отново, докато не приключи това упражнение. Не забравяйте, че участието е доброволно. Всеки от вас, който реши да се откаже, може да излезе напред. Това е последният ви шанс.
Още размествания, но никой не се уплаши. Обикновено никой не се отказваше, не и ако бяха стигнали дотук.
– Мъже – завърши Тейт, а радостта в гласа му почти ме накара да се усмихна. Това беше любимата му част. – Имате само една цел в това упражнение. Да победите врага!
Вратите се плъзнаха, за да разкрият голямо квадратно помещение, облицовано с подложки от горе до долу. Подобна изолация позволяваше по-дълги тренировъчни сесии, но някак си не ми се струваше, че е напълно оценена.
Настъпи шокирана тишина. Сега Тейт се усмихваше. Другите ми двама капитани, Хуан и Дейв, носеха подобни усмивки.
Един от потенциалните новобранци ги погледна объркано.
– Сър…? Тук няма нищо друго освен една жена, сър.
Е, дайте му една точка за това, че показа очевидното.
– Урок едно, войниче – каза Тейт твърдо. – Не вярвай и за миг, че понеже нещо изглежда безобидно, то е безобидно. Какво става с вас, мъже? Тя е врагът. Поразете врага!
– Елате и ме вземете, момчета – подканих аз, нетърпелива да започна.
Групата избухна в колективен рев, докато ме нападаше. Когато първите няколко се приближиха достатъчно, просто започнах да ги хвърлям във въздуха. Чуха се приглушени звуци от удряне на тела в тапицираните стени, последвани от изненадани викове. Хвърлях ги един след друг, докато всичките двадесет не изпитаха съмнителната радост от полета.
Мъжете, които се търкаляха на земята, ме гледаха с недоверие. Предполагам, че не са предполагали, че една двайсет и осем годишна мацка със средно телосложение може да ги хвърли през цялата стая.
– Кат – извика Дейв. – Научи тези мързеливци какъв е урок номер две.
За да демонстрирам, хванах най-близкия войник и веднага му счупих носа. Това стана толкова бързо, че той започна да кърви, преди още да разбере, че съм се преместила.
– Урок две е да поемаш всеки подъл удар.
Някой промърмори:
– Видяхте ли това? – Сякаш искаше потвърждение. Време е за третия урок.
– И урок три – приемай всеки слаб удар.
Силен ритник в слабините на един от мъжете го накара да изреве от болка. На всяко мъжко лице се появи съчувствено помръдване. Този, чиито топки бяха взривени, се търкулна на земята, свит около частите си.
– Но най-забавен е четвъртият урок. Винаги, винаги ритай някого, когато е на земята.
За да затвърдя тезата, изтеглих крака си назад и заковах същия беден новобранец, като усетих как три от ребрата му се счупиха при контакта.
– Да хванем кучката! – Изкрещя някой.
Само ако взимах по една стотинка за всеки път, когато чуех това.
Боят започна сериозно и продължи десет минути. В края на краищата камерите се въртяха. И преди ме бяха критикували, че съм прекалено бърза и не оставям достатъчно кадри. Шефът ми, Дон Уилямс, винаги се оплакваше от нещо.
Когато всичко свърши, всички потенциални новобранци бяха или в безсъзнание, или се мятаха на пода. Тримата ми капитани – Тейт, Дейв, Хуан – и аз ги прегледахме, за да изберем новите членове.
– Не, не този. Той се подмокри. Слава Богу, че тези постелки могат да се мият.
Побутнах следващия в лицето с пръст и получих кървав поглед в отговор, докато мъжът замахна с крак.
– Този – кимна Хуан и посочи войника в краката ми.
Кимването ми изпрати специален персонал да го прибере.
– Какво става с него? – Попита Дейв, когато стигнахме до един, който дори не помръдваше. Той беше хвърлен във въздуха седем пъти, преди да припадне на пода.
– Добър избор – казах аз. – Той просто продължаваше да се връща. – Още едно подръпване на главата ми и той също беше откаран.
– Шибан изрод – изсъска нисък глас.
Тръгнах в неговата посока. Останалите не го бяха чули, но ме последваха.
– Сигурен ли си, че искаш да казваш това? – Попитах, като забих петата си в разбития му гръден кош, принуждавайки го да си поеме въздух. Кафявите очи се взираха с ярост от лице, което приличаше на мулатско.
– Майната ти – изплю се мъжът.
Обърнах се към Тейт.
– О, той ми харесва – казах аз. – Той ще се справи.
Тейт изохка в знак на съгласие и Нечистокръвният тръгна, като през цялото време ме проклинаше.
– Има ли още някой? – Те се огледаха, докато аз си поклащах гърба, за да облекча едно изкривяване. – Добре, тогава. Трима. Е, това поне ще компенсира загубата.
Месецът не беше от най-добрите. Един от нашето подразделение беше умрял от ужасяваща смърт. Още двама отпаднаха веднага след това, неспособни да се справят с ужаса да станат свидетели на това.
– Надявам се, че ще издържат – добави Дейв.
Повдигнах рамене.
– Ще видим. Играем ръката, която ни е дадена. – О, ако само знаеха кой ме беше научил на повечето от съветите, които сега раздавах. – Отивам под душа. Имам кръв в косата си.
Кръвта беше само с няколко нюанса по-тъмна от самата ми коса, която беше чисто малиновочервена. Заедно с бледата си кожа и сивите си очи приличах точно на баща си, или поне така беше казала майка ми. Тя не искаше да ми направи комплимент.
Хуан и Дейв се сбогуваха, но Тейт вървеше с мен. На лицето му имаше далечна усмивка.
– За какво си мислиш?
– Просто си спомням деня, в който се запознахме. Всеки път, когато виждам лицата на новобранците, когато тези врати се отворят, това ми напомня. Когато Дон ми каза, че си нещо повече от човек, не му повярвах. Не и докато не ми счупи ръката и не ме заплаши, че ще ми пръснеш мозъка със собствения ми пистолет.
През мен премина пробождане на скръб, което внимателно прикрих. Имах ярки спомени и от този ден, но не и от него. Не, не за него.
– Ако си спомняш още, ще си спомниш, че ти се канеше да ме застреляш – изтъкнах аз. – Аз само се защитавах. А що се отнася до Дон, ами, добре. Счупих му колянните капачки от злоба.
– Не мога да повярвам, че са минали шест години – учуди се Тейт. – Дон си мислеше, че ще се обърнеш срещу нас и ще трябва да те убия в рамките на шест месеца.
– Ще имам това предвид, когато му купувам следващия коледен подарък. – Гласът ми беше сух, но това не беше новина за мен.
– Е, имаш известно време да задържиш тази обида. По-добре ще е да го зарежеш на рождения му ден през април.
Стигнахме до моята съблекалня. Заради пола ми моята беше отделна. Бях единствената жена в нашето подразделение. Веднъж Дон беше казал, че не иска да има вътрешни „конфликти на интереси“, но аз си помислих, че просто е сексистка свиня.
– Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, аз също не мислех много за теб, когато се запознахме за първи път. Кой знаеше, че ти ще бъдеш човекът, на когото разчитам най-много?
Тейт се усмихна.
– Кой знаеше, че ти ще бъдеш най-смелата, най-злата кучка, с която някога съм служил? Радвам се, че не ме застреля. Щеше да ми липсваш.
Усмихнах се в отговор.
– И аз се радвам, че не те застрелях, защото вероятно щях да съм мъртва, ако го бях направила.
Той се засмя на това.
– Не, нямаше да умреш. Аз съм достатъчно добър, за да се справям само с тези, които са твърде лесни за теб. Ти вършиш цялата тежка работа.
Поклатих глава, но не отговорих, докато влизах вътре. Той не ме разбираше. Ако не бяха той, Дейв и Хуан, щях да се откажа още преди години.
Не беше лесно да си генетична случайност. На всички онези, които казват, че няма неща, които се случват през нощта, казвам да се вгледат по-отблизо. Майка ми не вярваше и във вампири, докато една среща на сляпо не се превърна в ужасен, озъбен обрат. Този вампир не само я ухапа, но и я изнасили, а няколко месеца по-късно се появих и аз. Да кажа, че съм имала странно детство, е меко казано слабо. Дори не знаех защо съм различна, докато не навърших шестнайсет години и майка ми не ми каза цялата истина за баща ми. Единственото нещо, което не бях наследила от мъртвия стар татко, бяха острите зъби и нуждата от течна диета.
Дон ме намери на двайсет и две години, когато имах малки неприятности със закона. Нали знаете, обичайните младежки неща. Убих губернатора на Охайо и няколко души от персонала му, но, хей, те си го заслужаваха. След като ме арестуваха, моите забавни патологични доклади ме обвиниха, че не съм напълно човек. Дон ме привлече да ръководя неговия клон на „Вътрешна сигурност“, като ми даде квинтесенцията, на която не можех да откажа. Или смъртна заплаха, за да бъда по-точна. Аз приех работата. Какъв избор имах?
Назад към част 16 Напред към част 18