Седемнадесета глава
Оригинален финал на:
„С единия крак в гроба“ книга 2
Бележка на автора: В публикуваната версия на „С единия крак в гроба“ Боунс позволява на Джъстина да накара екипа на Кат да го залови, защото иска да проникне в комплекса на Дон. Джъстина си е мислела, че подготвя Боунс да бъде убит, но в действителност е играла право в ръцете на Кат и Боунс. С единия крак в гроба завършва, без читателите да видят как Джъстина е приела новината, че е била измамена, но в непубликувания вариант бях написала всичко това. Затова ето оригиналния край на „С единия крак в гроба“, който включва допълнителна глава, в която Боунс дава на Джъстина малко от наказанието, което тя заслужаваше.
– Мамо, има добри и лоши новини и ти не можеш да избираш реда им. – Отворих вратата на дървената барака, в която тя беше отседнала през последните няколко дни.
Тя вдигна очи от книгата, която четеше. Изражението и беше предпазливо, което беше разбираемо, а слаби петна от синини все още потъмняваха очите и.
– Катрин, аз… – започна тя.
– Остави. Накратко. Вече знам повече от теб за случилото се, а ето и добрата новина. Не съм ти ядосана, че се обади на Тейт или доведе момчетата. Нито за миг. Всъщност не бих очаквал по-малко от теб. А сега лошата новина…
Боунс излезе от вратата, където се беше скрил, с весела усмивка на лицето.
Тя изкрещя веднага щом го видя.
– Казаха ми, че си мъртъв! Изсъхнал. Защо не искаш просто да умреш и да я оставиш на мира? Охранители? Охранители! Тук има вампир! Някой да дойде бързо!
Появи се Тейт и ѝ поклати глава.
– Съжалявам, но той има разрешение да е тук. Колкото и да ми е неприятно да го кажа, сега той работи тук. В известен смисъл. За Кат.
Никога не бях виждала някой да изглежда толкова близо до инсулт, без всъщност да е получил такъв. Лицето и премина в пет нюанса на червено и лилаво, преди да се спре на мъртвешко бяло.
– Виждам, че е покварил и теб. Нима злото му няма край? Няма ли тук някой, който да не може да се повлияе от неговите трикове?!
Дон беше следващият който влезе.
– Не съм повлиян, Джъстина, и Тейт е прав. Аз съм единственият друг човек, който е мразил вампирите толкова, колкото и ти, но необходимостта прави странни съжителства. Докато Кат не го отпрати, той остава. Без значение дали ни харесва, или не.
След това от устните и изригнаха ругатни, достатъчни, за да накарат Дон да се размърда, а Боунс да се засмее, докато разтриваше раменете ми.
– Казах ти, Котенце, ти си точно като майка си. Без значение на кого приличаш физически. Стари приятелю, имаш ли нещо против…?
Комплект белезници размениха ръцете си и майка ми беше окована, преди да осъзнае, че изобщо е помръднала. След това дойде ред на запушалката, за да спре непристойните думи, които ставаха още по-пронизителни.
– Трябваше да го направя още от първия ден. – Той и се усмихна и я вдигна без усилие през рамо.
Аз услужливо пристегнах с белезници безумно разкрачените и крака.
Дон се изкашля.
– Вие двамата ще се справите ли с нея?
Погледнах го, докато се отправяхме от етажа към изхода.
– Ще се справим. Просто се нуждаем от малко семейно време, това е всичко.
– Ще дойдете ли утре? – Попита Тейт.
– Най-рано следобед. Това може да отнеме известно време.
***
Взехме кола назаем, тъй като мотоциклетът му нямаше да е достатъчен. Боунс шофираше, а майка ми се беше разположила удобно на задната седалка, вързана и със запушен устата. Бог да ни е на помощ, ако ни спрат за пътно нарушение. Тогава пак тези негови блестящи зелени очи щяха да го решат.
Къщата, до която ме закара, ми беше непозната, навътре от пътя и по-голяма от предишната му в Ричмънд. Поне тази може да е с всички кухненски столове непокътнати, помислих си аз. Може би имаше и бар. Един джин би направил чудеса в този момент.
– Изчакай малко, любима, просто трябва да успокоя Бъртранд. Това е мястото, където ще отседне за седмицата; току-що пристигна с кола.
– Да го успокоиш? Пари ли му дължиш? – Бях объркана.
Боунс се засмя и слезе от колата.
– Не, не е това. Ще видиш.
С тези интригуващи думи седнах и гледах как Боунс потропва на вратата. Една тъмна фигура я отвори. Двамата си размениха прегръдки, а Боунс положи ръце на раменете на другия мъж, докато говореше.
– Сега, приятелю, не е нужно да се притесняваш, защото сме я вързали, нали? Няма да я развържем, обещавам, а ти ще бъдеш в безопасност, защото аз съм тук. Не позволявай на Кат да те плаши заради сърцебиенето и. Тя е наполовина вампир и няма да те нарани. Хайде, приятелю, ще те запозная. Това е всичко.
А? Боунс ми махна с ръка и формата се размърда, когато се приближих. От пръв поглед беше мъж на около четиридесет години, макар и вампир. Имаше тъмна къдрава коса и бледосини очи, високи патрициански скули и беше на същия ръст като Боунс. Това, което го открояваше стряскащо, беше начинът, по който се сгуши от мен и обърна лицето си от страх.
– Покажи му очите си, Котенце, светни – подкани ме Боунс.
В изпълнение на това аз светнах с блясъка им към него. Видимо тревогата намаля, когато изумрудената яркост падна върху лицето му.
– Бертран, това е съпругата ми. Тя се казва Кат. Виждаш ли, тя не е съвсем човек. Не се страхувай.
Ледено-сините му очи се срещнаха с моите в трепереща нервност, дори когато той се принуди да се усмихне.
– За мен е чест да се запозная с вас.
Протегнах ръка. Щом ме докосна, той се отдръпна от ужас. – Кожата и е топла! О, Боунс, не знам дали мога да го направя!
– Нима някога съм те заблуждавал? Ще се справиш. Котенце, почакай тук с него, докато аз доведа майка ти. Няма да се бавя.
Бертран ме поведе към вътрешността на къщата, като спазваше голямо разстояние. Когато Боунс влезе с гърчещото се тяло на майка ми под мишница, Бертран всъщност се спъна в собствените си крака, за да се отдръпне.
Това беше за първи път. Вампирите бяха пословично грациозни в движенията си, но ето че този беше вкаменен до изключителна степен от човек. Разбира се, майка ми можеше да бъде истинско парче работа, но все пак. Бертран можеше да я пречупи на две, страхлив лъв или не.
Боунс настани майка ми в първата свободна стая. След това прие дългите въжета, които Бертран му протегна, и я завърза за един кадифен стол. Когато свърши, той приседна пред нея.
– Джъстина, двамата с теб трябва да разрешим една дилема. Ти ме презираш и, честно казано, не ми пука за теб. Това, което ни обединява, е любовта ни към дъщеря ти. Ето защо съм готов да пренебрегна продължаващите ти заговори да ме убиеш. Въпреки това не ми се иска да прекарам остатъка от живота си с жена ми, която тъгува, че майка и няма да я посещава по празниците.
Очите и се изцъклиха при думата съпруга, а иззад запушената и уста се измъкнаха неразбираеми, яростни ругатни. Боунс не обърна внимание на това.
– Ние с теб ще трябва да се съгласим да не се харесваме и да го преодолеем. Сега, знам, че смяташ вампирите за изметта на земята и си направо вбесена, че дъщеря ти е с такъв, но я погледни. – Махна с ръка и ме посочи. – Не си направила нищо в живота си, с което да се гордееш повече от това да я отгледаш. Забележителните неща обикновено имат висока цена, а тя е повече от забележителна, нали?
Той се наведе напред.
– Когато бях насилствено превърнат във вампир, си помислих, че Бог ме е изоставил. В продължение на няколко години размишлявах върху съдбата си, после реших, че след като не мога да я променя, ще се опитам да си прекарам добре като мъртъв. Не се получи. Истината е, че си мислех, че сърцето ми е умряло в деня, в който умря и човечността ми. И тогава срещнах дъщеря ти. Ще се гордееш да знаеш, че тя ме намрази от пръв поглед и запази това мнение седмици наред. Принудих я да прекарва времето си с мен, защото се беше случило нещо, в което не можех да повярвам. Бях се влюбил и нищо друго не ме устройваше, освен тя също да ме обича.
Пренебрежително сви рамене.
– Останалото го знаеш, но това не го знаеш. Всяка нощ, когато бяхме разделени, същият този Всемогъщ, който не беше чувал за мен повече от двеста години, изведнъж ме караше да звъня на телефона му от проклетата книга с молитви, молейки го да е жива. Когато я видях отново, разбрах, че Бог има план дори за нещастник като мен. Разказвам ти това, за да разбереш, че никога няма да се отървеш от мен. Ако закоравял дрипльо като мен може да бъде променен от любовта, убеден съм, че и ти можеш да бъдеш. Може би един ден ще осъзнаеш, че тя си заслужава цялата болка, през която си преминал. Може би някой ден дори ще и го кажеш.
Слъзните ми канали бяха претоварени през последните няколко седмици. Това не беше изключение и по бузите ми се стичаха постоянни струйки течност. Отидох при Боунс и го обгърнах с ръце, като целунах фино изваяната му буза, преди да се обърна към майка ми.
– Мамо, можеш да ме мразиш, да ме забравиш, да се отречеш от мен, каквото и да е, но аз никога повече няма да напусна Боунс. Ти винаги ще бъдеш моя майка и се надявам, че все още ще бъдеш в живота ми, но ако е ти или той… ще е той.
Боунс развърза ограничителя на устата и.
Тя преглътна няколко пъти и след дълъг момент на мълчание най-сетне проговори.
– Вода?
Е, поне не беше вулгарно. Това беше началото. Бертран отиде да донесе малко, без да го моля. Той обаче само ми я подаде и се запъти обратно към мястото, където стоеше преди.
Наклоних чашата за нея, докато тя не показа, че е свършила.
Тя стисна устни към Боунс и очите и се присвиха.
– Имаш красноречив начин на говорене, но нищо не можеш да кажеш, което да ме убеди, че един ден няма да се обърнеш срещу нея. Може би не днес, но това е в природата ти на вампир, колкото и да се опитваш да се скриеш от нея.
Въздъхнах пораженчески, но Боунс направи жест към Бертран. – Кажи на тази жена кой те е направил вампир.
– Свещениците – беше мигновеният отговор на Бертран.
Примигнах.
– Давай, кажи и защо – подкани го Боунс.
Бертран погледна почти срамежливо към майка ми.
– Бях обвинен в ерес от един съсед и изпратен пред свещениците за съд. Един от тях държеше в плен един вампир. Когато отказах да призная каквото и да било провинение, те я накараха да ме промени за наказание. Тогава той ме намери.
Зловещият начин, по който произнесе думата, привлече вниманието ми. Боунс се усмихна успокоително на Бертран, преди да насочи вниманието си отново към майка ми.
– „Той“ е Томас де Торквемада, главният свещеник на испанската инквизиция. Торквемада взел Бертран и прекарал с него много ужасни години. Неговите последователи продължават да измъчват Бертран и след смъртта на Торквемада. Аз се натъкнах на него през 1797 г., след като чух слухове за вампир, държан в плен от свещеници. В продължение на повече от триста години хората бяха причинили на Бертран повече мъки, терзания и отчаяние, отколкото вие или аз бихме могли да си представим.
Боунс се изправи и аз го последвах до вратата.
– Обзалагам се, че ще се съгласиш, че Бог не е виновен за ужасните действия на неколцина от последователите си, Джъстина. По същия начин и целият ми род не е виновен за ужасните действия на малцина. Свободната воля е дадена на всички нас, живи или немъртви. Но ако не си съгласна, можеш да разкажеш на Бертран всичко, което смяташ, че неговата раса е по-лоша от твоята. Знам, че и той има какво да каже за злините на човечеството.
Боунс ме хвана за ръка и си тръгнахме. Той ме поведе нагоре по близкото стълбище и след това в една спалня. Свалихме дрехите си един от друг, преди той да ритне вратата и да я затвори.
– Той няма да я нарани, ако тя го вбеси, нали? – Попитах между изгарящите целувки.
Боунс изхърка.
– Той няма да се приближи до нея, за да я нарани, Котенце. Не се притеснявай. – После се усмихна, докато устата му се плъзгаше по шията ми. – Той е единственият човек, когото съм срещал, който е толкова предубеден към дадена раса, колкото майка ти. Те ще се занимават с това цяла нощ.
Аз също се усмихнах и го придърпах по-близо.
– Ние също ще се занимаваме с това цяла нощ. Обещавам.
Назад към част 26 Напред към част 28