***
Мобилният ми телефон иззвъня седем часа по-късно. Все още се намирах в стаята за разбиване, както и всички от екипа. Е, тези, които не бяха в медицинската лаборатория, където ги тъпчеха с Брамс. Взех мобилния си телефон и отговорих задъхано.
– Толкова много ми липсваш, котенце – бяха първите думи на Боунс. – Мислех, че съм безкористен, като те оставих там, където си, но това е последният път, когато го правя.
Разочарованието в тона му ме накара да се усмихна. Боунс мразеше да лети, а беше затворен в самолета повече от четиринайсет часа. Поне бях успяла да облекча част от агресията си.
– Ако знаех, че заради това искаш да остана, щях да настоявам да тръгна. Можехме да подновим членството си в клуба „Mile High“. Щеше да се насладиш повече на полета си.
Хвърчащ смях стисна сърцето ми.
– Безкрайно повече. Нямам търпение да те видя отново. Кажи на Дон, че ще бъдеш недостъпна два дни, копелето, колко ще реве.
Нямах намерение да споря.
– Ще кажа на Дон, че нещо се е появило.
Смехът му беше мигновен.
– Права си. А сега ме остави да поговоря с Чарлз.
Предадох телефона на Спейд, който се беше запътил нанякъде.
– Криспин, току-що имах удоволствието да гледам как през последните няколко часа тъпче бедния си екип в мизерия. Тя е просто впечатляваща за наблюдение. Харесва ли ти уединението?
Отговорът, който получи в отговор, накара Спейд да изпадне във възторжено кикотене.
– О, наистина звучиш не на място. Между другото, дължа ти пари. Минаха три минути, преди твоя потенциален променящ се проект да е поднесъл ръката и към устните си. Останалите и хора може и да копнеят за бързото ти завръщане, но той не. Изглежда, че дори му харесва, когато го бие, вероятно защото това е единственият път, когато го докосва, нещастник.
– Клюкар – изръмжах аз.
Пик пренебрегна това.
– Не се притеснявай заради нея, Криспин, няма да я изпусна от поглед. Ще се видим скоро, приятелю.
– Звучи прекалено щастлив за моя вкус – коментира Боунс, когато ми върна телефона. – Не го прави толкова приятен, любима. Пренебрегни четката си за зъби или нещо подобно.
Това ме накара да се засмея и той издаде тих звук, когато го чу.
– Боже, излизам, преди да съм се качила на следващия полет, без да съм прибрала това, за което съм дошла. Ще ти звънна отново, преди да се кача на самолета, за да се върна. Обичам те, Котенце.
– Аз също те обичам.
Връзката прекъсна, но аз не пуснах телефона. Абсурдно, но исках да го държа, сякаш беше връзка с него. После поклатих глава и се върнах към войниците си.
– Почивката свърши, приятели. Кой е следващият?
Нямаше желаещи. Тъкмо се канех да избера най-умореното лице сред тях, когато се чу учтиво потупване по ръката ми.
– Ако позволиш? – Каза Пик с блясък в очите. – Дължиш ми реванш от години.
Засмях се на препратката му към това, което се беше случило при първата ни среща.
– Колко грубо искаш да играем? С ножове, мечове, тояги или с ръце?
– Всичко това – беше отговорът му.
Усмивката ми се разшири. Това беше начинът, по който и аз го харесвах.
– Отстъпете, момчета. Гледайте и се учете – призовах, без да откъсвам поглед от новия си противник. Пик свали обувките и ризата си, оставяйки само по панталон, за да бъдат движенията му по-малко ограничени. Тъй като аз бях в гъвкав спандекс, нямах това притеснение.
– Добре, сър. – Подхвърлих му тоягата и държах своята в готовност. – Да танцуваме ли?