ЛЕОН
Изритах вратата и изревах боен вик с пламтящ около ръцете ми огън като абсолютен луд. Но там нямаше никой.
– За бога, следващия път няма да го направя толкова страхотно, колкото този.
– Не е сега моментът, Лео. – Бутна ме Елис, въздушният ѝ щит беше силен около нас, докато се стрелкахме по пътеката и търсихме предатели Оскури, с които да се бием.
Огромната драконова форма на Данте беше осветена в небето, а светкавиците зигзагообразно се движеха около него в облаците и статичната енергия накара космите по ръцете ми да се надигнат. Майната му, беше готин. Петимата заедно щяхме да бъдем сериозно страхотни супергерои. Или пък суперзлодеи, в зависимост от това от коя страна ще го погледнеш. Магията се хвърляше върху него отново и отново, но между Гейбриъл, който го прикриваше, и Данте, който се носеше бързо през облаците, засега бяха в безопасност.
Тръгнахме по пътеките и през замръзналата трева по посока на „Вълците на Феликс“ и докато бързахме през група дървета, Елис ме дръпна да спра.
Прикрих се заедно с нея зад един голям ясен и примижах около него в тъмното, накъдето тя сочеше. Прехвърлих очите си към лъвската си форма и светът пред мен просветна, позволявайки ми да видя това, което тя виждаше.
– Майната му – изсъсках.
Група от Оскурите сглобяваше някакво блестящо оръдие на тревата. То блестеше с магия и сърцето ми се сви, когато го насочиха към небето. Десет от тях го заобикаляха, което ги правеше сериозно числено превъзходство, но не можехме просто да ги оставим да стрелят по Данте, каквото и да беше това нещо.
– Прикрий ме – изръмжах, като свалих анцуга си и скочих напред, преминавайки в огромната си форма на лъв.
Още с падането си на земята вече тичах, лапите ми бяха огромни, но не издаваха никакъв звук, докато се движех зад тях, челюстите ми бяха широко отворени, а жаждата ми за кръв се увеличаваше. Огромно бумтене разцепи въздуха и цялото оръдие се отдръпна назад, като от него избухна кълбо от заплетен метал, което се стрелна във въздуха към Данте. Не!
Изревах предупредително към небето, а Данте прибра крилата си и се спусна по спирала към земята, докато металната топка се разкъса в огромна мрежа. Една мълния взриви земята пред мен, докато Данте насочи яростта си към тези шибаняци. Но те бяха мои.
Скочих във въздуха и се спуснах върху трима от тях едновременно, като разкъсвах плътта с нокти и зъби, докато Елис защитаваше всеки магически удар, който се насочваше към мен. Посякох ги един след друг, виждайки червено, когато един от задниците побърза да презареди оръдието. За секунди се нахвърлих върху него, ноктите ми разкъсаха гръбнака му и го накараха да изкрещи за милост, преди зъбите ми да го заглушат. Замахнах с една от лапите си и повалих оръдието на земята, но за да го счупя, щеше да е нужно повече от това.
Болка се вряза в крака ми и аз се извърнах, откривайки голям кафяв вълк, който впиваше зъби в задния ми крак. Завъртях се рязко наляво, опитвайки се да го отблъсна, но Елис се сблъска с него, разкъсвайки гърлото му с проклетите си зъби като животно. Изревах за победата ѝ и се хвърлих върху следващата си жертва, после върху следващата, като улавях всеки от враговете ни като мишка между лапите си и разкъсвах крещящите им глави.
Последният от тях стана жертва на зъбите на Елис и тя се втурна към мен, като прокара ръка по фланга ми, за да провери дали съм добре. Кимнах, правейки жест с носа си към обърнатото оръдие, а тя обхвана с ръце устата си и извика към небето.
– Драго!
Той изръмжа в отговор, щом я чу, спускайки се надолу, а Елис скочи на гърба ми, удряйки ръце в гривата ми. Потеглих, знаейки какво точно ще се случи, докато се стрелках далеч от оръдието. Космите се надигнаха по цялата ми плът точно преди да прозвучи огромен трясък, при който оръдието бе разкъсано от мълнията на Данте.
Спринтирах, издирвайки още врагове, но когато стигнах до двора пред библиотеката „Ригел“, по кръвта ми премина хлад.
Елис се смъкна от гърба ми и аз се обърнах, оголвайки зъби, тъй като инстинктите ми подсказваха, че нещо не е наред.
От дълбините на сенките между дърветата, заобикалящи двора, изникнаха вълци, както във формата на феи, така и променени. Все повече и повече от тях се изсипваха от тъмнината, вперили очи в нас, като ръмжаха гладно.
Отворих челюсти и изръмжах толкова силно, че няколко от тях се размърдаха и отстъпиха назад, но повечето продължиха да идват, преследвайки ни, затваряйки кръга, докато нямаше къде да бягаме.
Данте ревеше над главите ни, но вече беше по-далеч и магията, която осветяваше небето, говореше, че двамата с Гейбриъл са изправени пред собствена война. Бяхме само аз и Елис срещу петдесет от тези задници. И страхът премина през тялото ми като инжекция с ледена вода в кръвта ми. Щях да убия за Елис и щях да умра също за нея. Но смъртта ми нямаше да означава нищо, ако беше равна на нейната.
Побутнах я силно, с което исках да я накарам да бяга. Тя можеше да пробие редиците им и да се измъкне оттук, ако използваше вампирските си дарби, но яростта в очите ѝ говореше, че няма да отиде никъде.
– Предпочитам да умра тук с теб, отколкото да избягам като страхливец – изръмжа тя твърдо, снижавайки се в бойна стойка.
Аз също се снижих, като сърцето ми биеше отчаяно, приемайки, че тя няма да стигне доникъде, и се заклех да се бия, докато не мога да се боря повече. За моето малко чудовище.
Като един се втурнахме към нападателите, а те се втурнаха към нас, като се заканваха и викаха, че ще ни убият.
Лапите ми вече бяха мокри от кръв и се готвех да боядисам останалата част от себе си в червено.
Назад към част 39 Напред към част 41