***
Когато най-сетне спрях на алеята на къщата си, ивици слънчева светлина се прокрадваха над хоризонта. Отне ми повече от два часа, за да намеря пътя до клуба, а след това още час и половина, за да се прибера у дома. Никога досега не съм се чувствала толкова изтощена. Звукът на пикапа сигурно е събудил семейството ми, защото един по един те излязоха от къщата. Баба ми и дядо ми бяха по нощници, но майка ми носеше същата рокля, която беше облякла вчера. Очевидно изобщо не си беше лягала. Облекчението на лицето и, когато ме видя, веднага се превърна в гняв и тя беше на прозореца на пикапа, преди още да успея да отворя вратата.
– Къде си била? Имаш ли представа колко е часът? Притеснявам се до смърт! Както и баба ти и дядо ти. Те се обадиха в полицията! Какво…?
Тя спря, когато съзря странните ми дрехи, докато излизах от колата и се запътих към къщата. Безмълвието и обаче продължи само миг.
– Чии са тези дрехи, Катрин? Отговори ми!
Отворих уста да обясня, когато дядо ми се приближи и ме хвана за раменете, като ме разтърси силно.
– Мислиш, че можеш да тичаш навсякъде и да правиш Бог знае какво? Няма да ми донесеш повече срам! Достатъчно тежко ми беше след това, което направи майка ти. Няма да стоя настрана и да те оставя да бъдеш същата, ти…
Той прекъсна тирадата си, когато хванах ръцете му и ги издърпах от себе си. В продължение на няколко мълчаливи мига се гледахме един друг, аз с гневна умора, а той с шок от силата на хватката ми. След това му обърнах гръб и отидох при майка ми, посягайки към панталоните си. Бях запазил един сувенир, само за нея.
– Протегни ръка. – Гласът ми беше суров, но очите ми не бяха такива.
Тя ме погледна, преди да протегне ръка. В нея поставих малък, твърд предмет.
– Това е мястото, където бях и какво правех. Достатъчно силна съм и знам какво е необходимо, така че това е, което ще правя оттук нататък, обещавам ти.
Тя дълго се взираше в единствения извит кътник в ръката си, а сълзите преливаха очите и. След това протегна ръка и докосна бузата ми с повече нежност, отколкото някога ми беше показвала. Накрая ме обгърна с ръце.
Сълзи се появиха и в моите очи. Най-накрая я накарах да се гордее с мен.
Дядо ми се приближи.
– Какво, по дяволите, се случва? Джъстина, още не съм приключил с това момиче.
– О, да, приключил си. – Тонът на майка ми беше толкова яростен, че дядо ми я погледна така, сякаш и беше пораснала втора глава. Тя потупа раменете ми, преди да заговори отново. – Остави я на мира, тя вършеше добро дело. Аз съм нейна майка, аз съм отговорна за нея и казвам, че това е добре.
С ръка все още около мен, майка ми ме поведе към къщата. Баба ми и дядо ми зяпаха след нас, но не направиха нищо, за да ни спрат. Майка ми никога досега не им беше говорила и не беше отменяла желанията им, така че те бяха още по-шокирани от мен. Знаех, че винаги ще помня как се е застъпила за мен, но нямах сили да се занимавам с това. Щом се прибрах в стаята си, паднах на леглото и изгубих съзнание.
По-късно същата вечер станах и вечерях, сякаш нищо не се беше случило, а баба ми и дядо ми никога повече не споменаха за това.
Подобно на майка ми преди мен, аз се сдобих със стипендия за Държавния университет в Охайо и използвах парите от работата в овощните градини, за да си купя книги. За разлика от нея, останалата част от парите, с които платих депозита за мизерния си апартамент извън кампуса, дойдоха от вампири. От мъртви вампири, тоест. От чиста хладна практичност бях започнала да прибирам парите им, след като ги убиех, като идеята ми хрумна, когато един от тях ме ограби, преди да се опита да ме ухапе. Мотото им беше „не харчи, не искай“ и бързо се превръщаше в мое. През трите години, изминали от първата ми жертва, бях убила още четири. Бях станала по-добра в това.
Като начало осъзнах, че оръжието ми трябва да е по-голямо. Първият вампир едва не ме уби, защото ми отне твърде много време да унищожа сърцето му с тънкия сребърен кинжал с кръст. Въпросът стана как да увелича размера на оръжието си, без да издам, че нося такова? Отговорът ми дойде от приготвянето на карамелени ябълки.
Най-близките съседи на баба ми и дядо ми имаха ябълкова градина. Редовно си разменяхме плодове с тях. Докато приготвях ябълките, като плъзгах плода върху дървената пръчка за по-лесно пренасяне, ме осени идеята. Скрий среброто. Това трябваше да направя. Да го скрия в нещо, от което един вампир не се страхува. Така се роди идеята за моя сребърен кол, покрит с дърво.
Естествено, това беше работа по поръчка. Взех всичките си спестявания и купих широко сребърно острие, дълго пет инча и заострено. Беше тежко, но смъртоносно остро. След това дойде ред на маскировката. Внимателно залепих дървени ленти върху него, като ги запазих твърди и гладки, очертани според формата на среброто. Когато приключих, имах съвсем обикновен на външен вид дървен кол с изненада вътре. Тъй като обикновеното старо дърво не убиваше вампири (разбрах това по трудния начин с втория си, завършвайки с изкълчено рамо, кървава устна, дълбока прободна рана и счупена китка), те не се страхуваха от него. Наистина, този, когото прободох в сърцето само с дърво, погледна гърдите си развеселен, преди да издърпа кола и да го забие в бедрото ми. Ако не беше сребърното ми кръстче с удобната приставка за кинжал, от мен нямаше да остане нищо друго освен лош послевкус в устата му. За мое щастие вампирът си помисли, че щом съм го нападнала с дърво, не знам какво наистина работи. Той така и не видя, че среброто идва.
Стратегията ми беше почти направо проста. Вече имаше някакъв модел. Отивах в някой от клубовете в радиус от три часа път с кола и оглеждах посетителите за немъртви. Те бяха лесни за забелязване за мен, защото кожата им беше толкова съвършена в сравнение с тази на всички останали, а енергията им разцепваше въздуха около тях. Фалшивото ми влюбване с широко отворени очи действаше всеки път, особено в комбинация с консумацията на алкохол, достатъчен да повали кон. Напитките не ми влияеха особено, само ме правеха по-спокойна, а не опиянена. Изглежда, че нямаха ефект и върху моите спътници вампири, така че предположих, че това е имунитет в замърсената кръв, която споделяхме.
Въпреки това ставаше твърде рисковано да продължавам да изхвърлям коли в езерото; със сигурност щяха да ме хванат. Много по-просто беше да ги забия на кол, да ги хвърля в багажника и да се върна на мястото, където бях паркирала пикапа си на удобно защитено място. След като стигнех там, прехвърлих тялото в пикапа, скривах го с чували от череши и го закарвах вкъщи, за да го заровя в далечната част на овощната градина. Колите им избърсвах и изоставях.
Отпечатъците от пръсти вече не ме притесняваха много; започнах да нося дълги черни кожени ръкавици. Вампирите всъщност го намираха за секси, за мое тихо забавление. Имаше и допълнителен бонус, че никой не съобщаваше за изчезването на вампирите. Помислих си, че те не се задържат твърде дълго на едно място и затова остават незабелязани, когато ги няма.
С петия си вампир се сблъсках с проблем. Всичко беше минало гладко, поне що се отнася до убиването на немъртвите. Той беше кестеняв ирландец, който продължаваше да ми разказва забавни истории с напевен акцент, докато не ме омагьоса. Почти си помислих, че съм го сбъркала, докато не стигнахме до колата му и той не ме удари с гръб толкова силно, че всъщност загубих съзнание. Той ме сложи на задната седалка, мислейки, че ще подремна дълго, и замина за един празен паркинг. За мой късмет бях спряла да нося колчето си в чантата и го бях прибрала в джоба на широките дънки, които носех. Когато се хвърли върху мен на задната седалка, той се стовари върху новата ми играчка. Беше мъртъв, преди кътниците му да са се разтворили напълно.
След като се върнах обратно до пикапа си, го хвърлих в каросерията и го покрих с торбички с прясно набрани череши. Когато бях само на около пет мили от дома, се стреснах от мигащите червени и сини светлини зад мен. Нямаше как да обясня какво имаше в задната част на камиона ми.
Назад към част 3 Напред към част 5