Глава 15
Кат все още хъркаше и все още крадеше всички завивки. Да прави това в хладната си пещера имаше смисъл, но това беше лято в къща, която дори не беше студена. Не че това имаше значение. Тя се уви в одеялото, сякаш се опитваше да се превърне в първото в света полувампирско, получовешко бурито.
Боунс лежеше до нея, предната част на тялото му беше затоплена от нейната топлина, а гърбът му беше хладен, защото тя не му беше оставила и парче плат. Тя споделяше поне краищата на одеялото си. Вече не. Добре, че имаше няколко възглавници, защото иначе тя можеше да издърпа и тях изпод него насън.
В крайна сметка дишането ѝ се промени от бавни, равномерни вдишвания към по-кратки и леки. Беше се събудила. Жалко. Щеше да предпочете да я задържи още няколко часа. Беше толкова отпусната, че независимо от покривалата или не, самият той почти беше заспал.
Клепачите ѝ се отвориха. За секунда тя се скова, докато оглеждаше светлосивите стени на спалнята, които бяха украсени с несъответстващи флорални щампи, предоставени от собственика на Airbnb. После напрежението я напусна, когато погледна надолу и видя ръцете му. И двете бяха около нея, притискайки я към себе си.
– Къде сме? – Попита тя с тих глас.
– В къщата, която наех в Ричмънд – отговори той.
Поне не беше скочила от леглото, което той наполовина очакваше. Тя не беше сутрешен човек и при най-добрите обстоятелства – още една обща вампирска черта.
– Откога ме няма?
Не беше нужно да поглежда към мобилния си телефон.
– Четири часа, плюс-минус. Достатъчно дълго, за да откраднеш всички завивки. Слушах те как хъркаш и гледах как се сгушваш в завивката и осъзнах, че точно това ми липсваше най-много. Да те държа, докато спиш.
Това я накара да заеме изправено положение. Никога не се бе чувствала комфортно с емоционалната откровеност. После докосна гърлото си, сякаш очакваше да усети следите от някогашните му ухапвания, но Боунс вече беше заздравил дупките.
– Ти ме ухапа.
Боунс срещна погледа ѝ. В сивите дълбини плуваше слабо обвинение, но там се задържаше и объркване.
– Да – каза той просто.
– Защо? – Попита тя с лек привкус в тона си.
Беше мислил за това, откакто се случи, затова отговори с истината.
– Много причини. Да ги изброя ли?
– Да – каза тя с още един от тези ръбове в тона.
Дали изобщо си спомняше, че му е казала, че го обича? Очевидно не, от отбранителната настройка на раменете ѝ и щитовете, с които той на практика можеше да я види как се наслоява. А, добре. Той го знаеше, дори и тя все още да лъжеше себе си за това.
– Преди всичко, за да докажа нещо. Можеше да ме убиеш. По право трябваше да го направиш. Имаше вампир, който изсмукваше кръвта ти, и сребърен нож в ръката ти. Само един глупак не би забил това острие… или някой, на когото му пука много повече, отколкото си признава.
Гневът зачерви бузите ѝ.
– Ухапа ме, за да ме изпиташ? – С това тя скочи от леглото. После се поколеба, преди да се успокои. – Щеше да съжаляваш, ако бях разрязала сърцето ти. Как можа да бъдеш толкова глупав? Можеше да те убия!
Смехът се изтръгна от него със съскане. Проклетата жена не би разпознала иронията, дори ако и сдъвчеше задника.
– И ти също можеше да се убиеш! Честно казано, след като години наред се чудех как се чувстваш, си струваше да рискувам живота си, за да разбера. А сега си признай, котенце. Не си ме преодоляла повече, отколкото аз теб, и всичките ти отричания, лъжи или глупакът, с когото се срещаш, няма да променят това.
Тя трепна, сякаш той я беше ударил. После в очите ѝ блеснаха сълзи, преди да отвърне поглед.
– Това няма значение. Това не може да се получи между нас, Боунс. Нищо не може да промени това, което си ти, и аз няма да променя това, което съм.
Преди да разбие илюзиите ѝ за това предполагаемо препятствие, той трябваше да знае нещо.
– Отговори ми на това, Котенце. Когато сме само ти и аз, притеснява ли те, че съм вампир? Знам какво си мислят останалите – майка ти, шефът ти, колегите ти, но дали на теб ти пука?
Тя дори не се поколеба, а той очакваше да и отнеме момент, за да обмисли това.
– Не. Не ми пука.
Искреността прозвуча в мекия ѝ, вибриращ глас. Ако се бе променила от това да мрази всички вампири от пръв поглед до това, нима не осъзнаваше, че заедно могат да преодолеят всичко?
Ако не го правеше, щеше да се научи още сега.
– Ти си тръгна, защото не смяташе, че мога да се справя с препятствията пред нас. После се опита да продължиш живота си, защото вярваше, че между нас никога няма да се получи, но аз не можех да продължа с моя, защото знаех, че можем да бъдем. Търся те всеки ден, откакто ме напусна, и ми е писнало да съм без теб. Ти имаше своя шанс в нещата. Сега ми позволи да получа своя.
Тя се обърна, а изражението ѝ беше калейдоскоп от противоречиви емоции.
– За какво говориш?
– Да ми се довериш, което трябваше да направиш още преди години. Достатъчно силен съм, за да се справя с всичко, което ми подхвърли работата ти или майка ти, така че можем да победим шансовете, ако ни дадеш шанс.
Тя си пое накъсано дъх.
– Дори да премахнеш работата ми и майка ми, какво ще правиш, когато остарея? Ще ми дадеш малко Бен-Гей за артрита? Ще искаш да се преобърна. Ще се възмущаваш, когато отказвам, и това ще ни унищожи.
Боунс стана от леглото, като задържаше погледа ѝ с всяка своя стъпка към нея.
– Никога няма да те принудя да станеш вампир. Никога. Нито пък ще те притискам, ще те обвинявам, ще те принуждавам или ще се опитвам да те измамя. Ясно ли е това?
Сълзите превърнаха сивия ѝ поглед в искрящо сребро.
– Значи, нямаш нищо против да се сбръчкам, да се съсухря и след това да умра?
Тя не беше готова да чуе следващата част, но въпреки това трябваше да го направи.
– Котенце, седни.
Тя замръзна, сякаш усещаше, че чукът е на път да падне.
– Не. Кажи ми сега. Какво не знам? Умирам ли или нещо подобно?
Обратното.
– Никога ли не си се чудила колко дълго ще живееш? Някога истински да си го обмисляла?
Смехът ѝ беше кратък и остър.
– Не. Мислех си, че с тази работа ще ме убият доста бързо.
Не беше сгрешила за опасността ѝ, но той накара гнева си за това да се върне обратно. Сега ставаше дума за нея. Не за него.
– Мисли за това. Ти си наполовина вампир. Никога не си била болна, тялото ти оздравява по-бързо от всяко човешко и не можеш да хванеш нито една от болестите, които засягат живите. Дори отровите и лекарствата трябва да се дават в огромни дози, преди да ти въздействат, така че защо си мислиш, че ще живееш само до средна възраст?
Тя си пое дъх, за да се аргументира. След това се изказа в нещо, което беше наполовина задъхано, наполовина ридание. Под отричането си тя трябваше да знае това, макар че всичко, което майка ѝ я беше научила за другата ѝ природа, я караше веднага да се противопостави.
– Но аз съм жива. Дишам, имам менструация, бръсна си краката… за Бога, имах цяло детство!
– Да, и ти ми каза, че вампирската ти природа се появява за първи път най-вече в пубертета – каза Боунс с равен тон. – Вероятно именно хормоналният прилив, същият, който може да предизвика вродени дефекти при хората, е увеличил носферату чертите ти и оттогава те са нараснали. Пулсът и дишането ти само те правят по-лесна за убиване, но ти не си човек, Котенце. Никога не си била. Просто ги имитираш по-добре от вампирите.
Ръката ѝ изхвръкна като шамар.
– Лъжец!
Ударът дори не болеше. Толкова малко усилия беше вложила в него, защото дълбоко в себе си знаеше, че той не лъже.
– Кожата ти не е остаряла и ден, откакто ме напусна. Нито една линия, нито една бръчка. Разбира се, ти си само на двадесет и седем години и повечето признаци на стареене биха се проявили едва по-късно, но би трябвало да има някаква разлика – той докосна лицето ѝ, преди тя да отблъсне ръката му, – а няма. И още, кръвта.
– Каква кръв? – Попита тя мигновено.
– Моята – каза той с въздишка. – Нямах възможност да ти кажа преди това, защото ти си тръгна два дни по-късно, но в нощта, когато спасихме майка ти, ти изпи около два литри моя кръв, за да се направиш по-силна и по-бърза. Само това би добавило петдесет години към живота на нормален човек. А към твоя? Двойно, лесно.
Ръката ѝ отново избликна. Този път той я хвана, преди тя да го удари.
– Гадняр! – Изкрещя тя. – Не ме предупреди!
Той не мигна от яростния ѝ поглед.
– Това щеше ли да промени решението ти? Мислеше, че и двамата ще умрем онази нощ, да не говорим, че щеше да направиш всичко, за да спасиш майка си. И без това можеше да доживееш до моята възраст. Не ми вярвай на думите – добави той с частица гняв, която не можеше да потисне. – Отиди при шефа си. Погледни Дон в очите и го попитай какво вече знае. Всичките патологии, които са ти правили през годините, съм дяволски сигурен, че го знае.
Тя дишаше по-тежко, а сега сълзите в погледа ѝ изглеждаха предизвикани от ярост. Той щеше да приеме целия гняв, който му се полагаше, и още повече, но далеч не беше сам във вината. Разбира се, че шефът ѝ знаеше това. Вероятно и майка ѝ знаеше. Също и Кат, ако не я бяха накарали да се препъне в себе си, преструвайки се на човек, освен в моментите, в които им беше удобно да не бъде.
– Ето защо нямам причина да те притискам да станеш вампир – добави Боунс с много по-мек тон. – Със смесеното си наследство и с периодичната консумация на моята кръв ще живееш толкова дълго, колкото искаш, точно каквато си.
Тя се вгледа в него, сякаш никога преди не го беше виждала. След това се запъти към вратата на спалнята.
Боунс я спря, преди да успее да я отвори.
– Къде си мислиш, че отиваш?
– Навън – каза тя, като бутна гърдите му с далеч по-малка от обичайната си сила. – Не мога да те гледам в момента.
Носителят на лоши новини винаги понасяше тежестта им. И все пак…
– Не си в състояние да шофираш.
Смехът ѝ прозвуча, суров и крехък.
– Защо тогава не ми отвориш вена? Какво значат още петдесет години, нали?
Той въздъхна.
– Котенце…
Тя отблъсна ръката, която той протегна.
– Не ме докосвай.
Да ти откраднат бъдещето, което си очаквал, и да го заменят с нещо много по-различно, беше жестоко. Боунс знаеше това от опит. Иън беше направил същото с него, а сега Боунс имаше пръст в това да направи това с нея, макар че по-голямата част от продължителността на живота ѝ щеше да дойде от нейния род, а не от неговата кръв.
– Добре – каза той. – Къде искаш да отидем? Ще те закарам.
Тя затвори очи.
– Заведи ме вкъщи.
– След теб – каза той държейки и вратата отворена.
Назад към част 15 Напред към част 17
